Решение № 311 от 31.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6477/2007 г.

Решение № 311 от 31.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6477/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационни жалби на Л. Д. М. и Х. Б. М. срещу решение от 29.06.2007 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II "Б" въззивен състав по гр. д. № 2* от 2004 г., с което е изменено решение от 9.04.2004 г. по гр. д. № 2* от 2003 г. на Софийския районен съд, 45 състав, като по същество са отхвърлени предявените от Л. Д. М. и Х. Б. М. срещу С. о. искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху ниви, находящи се в м."Л", гр. Н., кв. К., представляващи имоти пл. № 0* и № 0* по плана на земеразделяне на гр. Н. и с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаването им от ползването на тези имоти за периода от 15.03.2000 г. до датата на предявяване на иска-12.03.2003 г. В жалбите се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Касаторите считат, че съдът е можел да приложи чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ само при оспорване на решенията на поземлената комисия от трето лице, каквото оспорване в случая нямало. В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) не е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата С. о. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, като взе предвид изложените в жалбите основания за касация на решението, счита следното: Касационните жалби са допустими- подадени са от легитимирани страни /ищци по делото/, преди изтичане на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) за подаване на касационна жалба и срещу акт на съда, който съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В тях се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледани по същество, жалбите са основателни. За да отхвърли предявените от касаторите срещу С. о. искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че те не са собственици на процесните имоти. Действително, по делото били представени решения на ПК-о. "Н" за възстановяване правото на собственост върху тези имоти на наследниците на Д. М. Т. и Б. М. Т., но тези решения не доказвали, че ищците са собственици на процесните имоти, тъй като били нищожни- в нарушение на чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ (отм.) били постановени от незаконен състав на П. комисия. Горепосоченото решение е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по гр. д. № 6 от 2005 г. на ОСГТК на ВКС, в гражданското производство съдът може да упражнява инцидентен съдебен контрол върху административните актове, но само ако тези административни актове са оспорени от насрещната страна. В случая, ответникът С. о. не е оспорил представените от ищците решения на ПК- о. ". искър" № 1* и № 1* от 21.12.1993 г. като постановени от незаконен състав на ПК, поради което съдът не е бил компетентен да се произнася по този въпрос. По същество изводът на съда, че решенията на ПК- Община "Н" са нищожни поради постановяването им от незаконен състав съгласно чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, също е неправилен. Разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ определя какъв е съставът на поземлените комисии, но не сочи в какъв състав следва да бъдат постановени решенията им. Тъй като в специалните нормативни актове /ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ/ този въпрос не е изрично уреден, следва да се приложат правилата на общия процесуален закон. В случая това е действащия към датата на постановяване на решенията на поземлената комисия Закон за административното производство /сега отм./. Съгласно този закон, когато административният орган е колективен, той взема решение с обикновено мнозинство от членовете му и това решение се подписва само от председателя и секретаря на административния орган /чл. 15, ал. 2, т. 6, изр.2 от ЗАП/. В случая, видно от титулната част на двете решения на ПК- Община "Н" от 21.12.1993 г., при вземане на решенията са участвали повече от половината от членовете на ПК, а решенията са подписани не само от председателя и секретаря на ПК-Община "Н", но и от участвалите при вземане на решението нейни членове. Поради това тези решения не са нищожни, нито поради постановяването им от незаконен състав на административния орган, нито поради нарушение на изискуемата от закона форма на административния акт. Тези решения на ПК-Община "Н" не са нищожни административни актове и на другите основания за недействителност на административните актове: Те са издадени по установените в ЗСПЗЗ процесуален ред, в съответствие с целта на закона и в съответствие с материалноправните разпоредби, установяващи условията, при които може да се възстанови собствеността върху земеделските земи /с тях е възстановено правото на собственост върху земеделски имоти, за които от представените по делото договор за делба на наследствен имот от 26.02.1948 г., протокол за въвеждане във владение върху комасирана земя от11.10.1940 г., удостоверение № 2* от 16.02.1942 г. на ДЗДИ, удостоверение № 357 от 1948 г. на К. селско общинско управление безспорно е установено, че са били собственост на наследодателите на ищците и върху които не са осъществени мероприятия по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ или чл. 10б от ЗСПЗЗ, които биха могли да са пречка за възстановяването на собствеността/. Като е решил неправилно въпроса за действителността на представените от касаторите решения на ПК-о. "Н", удостоверяващи правото им на собственост върху процесните два имота, въззивният съд в нарушение на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) не е обсъдил останалите доводи на страните- затова отнето ли е било владението на ищците върху процесния имот от ответника С. о. и ако е отнето- кога е станало това, имала ли е С. о. правно основание да ползва имотите на ищците, налице ли е неоснователно обогатяване на ответника от лишаването на ищците от възможност да ползват собствените им имоти през посочения от тях в исковата молба период от време и ако да- какъв е размерът на дължимото за това обезщетение. Поради гореизложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2 от ГПК (отм.) обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане на друг състав на Софийския градски съд. При новото разглеждане на делото с оглед разпоредбата на чл. 188, ал. 3 от ГПК (отм.) съдът следва да вземе предвид настъпилите в хода на делото нови обстоятелства- отчуждаването на част от двата имота за общинска нужда. При произнасяне по двата иска следва да отчете, че правото на собственост върху процесните два имота е било възстановено на всички наследници на Д. М. Т. и Б. М. Т., а ищците по делото са само част от наследниците на тези лица. Като такива, те могат да предявят иск по чл. 108 от ЗС за целия имот /тъй като предявяването на ревандикационен иск е действие на обикновено управление, което може да се предприеме само от един от съсобствениците на имота/, но могат да претендират за обезщетение за лишаването им от ползване само на притежаваната от тях идеална част от имота. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия