Решение № 10296 от 4.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9196/2015 г.

Решение № 10296 от 4.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9196/2015 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Образувано е по касационна жалба на "Никея" ЕООД - гр. П. чрез адв. С. Б. срещу решение № 1239/18.06.2015 г., постановено по адм. дело № 699/2015 г. по описа на Пловдивския административен съд, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № Р-16-1304840-091-01/9.12.2014 г., издаден от началник сектор "Ревизии" и главен инспектор по приходите като ръководител на ревизията и двамата от дирекция "Контрол" при ТД на НАП - гр. П., потвърден с решение № 151/24.02.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП за непризнат данъчен кредит в размер на 38 997,50 лв. и лихви 6 666,39 лв. по 28 бр. фактури, издадени от дружество по ЗЗД (ДЗЗД) "Дик" през периода 1.06.2012 г. - 31.08.2013 г. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател неправилно съдът бил приел, че липсва данъчно събитие и че ясната проследимост на стоките е косвено доказателство за реалност на доставките. Твърди се, че не е доказана данъчна измама и участието на ревизираното дружество в нея, поради което неправилно съдът е приложил материалния закон и не е преценил правилно доказателствата по делото и съдебно-счетоводната експертиза. Позовава се на съдебна практика на СЕС в Люксембург, като подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в допълнението към касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отмяна на ревизионния акт и се иска присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. П. при ЦУ на НАП, редовно призован не е изпратил свой представител. По делото е депозирана писмена защита от процесуалния представител юриск. Д. с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на "Никея" ЕООД срещу посочения по-горе ревизионен акт за отказано право на данъчен кредит в размер на 38 997,50 лв. и лихви 6 666,39 лв. по 28 бр. фактури, издадени от ЗЗД "Дик" през периода 1.06.2012 г. - 31.08.2013 г., първоинстанционният съд е приел, че не са доказани реално осъществени доставки на стойки за климатици, медни тръби, дренажни маркучи, компресори и др. От една страна съдът е приел, че от доставчика не са представени никакви доказателства за реалността на процесните доставки, нито че притежава обект - склад или магазин (собствен или нает), където да осъществява дейността си, а от друга не е кредитирал представените от ревизираното дружество доказателства с възражението срещу ревизионния доклад - счетоводни документи и приемателно-предавателни протоколи. За неоснователно съдът е приел възражението на жалбоподателя, че правото на данъчен кредит е следвало да се признае, тъй като нямало данни за извършена данъчна измама, предвид неизвършването на реални доставки, което според съда е основно за признаване на данъчния кредит. Наред с това съдът е изложил мотиви, че в представените към възражението срещу ревизионния доклад доказателства не се съдържа никаква информация, различна от представените фактури, както и не са налице данни за лицата, предали стоките, нито информация за транспортните средства, с които доставчикът е превозил стоките и документи, доказващи превоза им - товарителници и др. Обжалваното решение е правилно постановено. Реалността на доставките на стоки и услуги е основополагаща за законосъобразното възникване е упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 6, ал. 1 ЗДДС връзка с чл. 25, ал. 1, чл. 68, ал. 1 и чл. 68, ал. 1 ЗДДС. Т. предпоставка е от особена важност предвид, че след като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, то негово е задължението да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Наличието на договор за доставката не е достатъчно за признаване правото на данъчен кредит. Последният може да бъде заместен само от фактурата, но това не означава, че тя обективира реално извършена доставка, а само съвпадане на волеизявленията на страните в него, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях по една доставка. Затова и нееднократно в свои решения ВАС е имал повод да застъпи схващането, че е налице разлика между сделка в гражданскоправния смисъл и доставка за целите на данъчното облагане и това е причината законодателят в ЗДДС да употребява понятието доставка. Докато при сделката в гражданскоправния й аспект е необходимо съгласие между страните за пораждане на договорения резултат, то при доставката по смисъла, вложен от законодателя в чл. 6, ал. 1 ЗДДС не е достатъчно съгласието на страните по доставката, а нейното реално осъществяване. В този смисъл е и чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО. В тази разпоредба не се изисква доставчикът да е собственик (както е прието от българския законодател в ЗДДС), а да се установи само фактическото разпореждане със стоката. Това означава, че е допустимо за целите на данъчното облагане доставката на стока да се осъществи и от лице, което не е собственик, но при всички случаи, както в ЗДДС, така и в Директива 2206/112/ЕО се изисква да се установи реалното предаване на стоката, т.е. наличие на фактическо разпореждане с нея. Когато тази предпоставка е установена, то се приема, че данъчният кредит от получател на стока е законосъобразно упражнен. Във всеки конкретен казус тази преценка за реалност на доставката следва да се установява в зависимост от доказателствата, събрани по делото. В процесния случай още в хода на ревизионното производство приходните органи са изискали от ревизираното дружество да представи доказателства за предаване на стоките от доставчика на получателя. Въпреки това, пред ревизията са представени само счетоводни документи, но не са ангажирани доказателства за фактическото разпореждане със стоките, т.е. тяхното предаване, предвид правилото на чл. 24, ал. 2 ЗЗД за предаване на родовоопределени вещи (стоки). Ако такива са били съставени по време на доставката, не е имало пречка да не се предадат на приходните органи по време на ревизията при тяхното поискване. Именно с фактическото предаване на стоките от доставчика на неговия получател се определя и възникването на данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2 ЗДДС. П., че получателят по доставките черпи права чрез упражняване на данъчен кредит, то негово е задължението да докаже всички положителни факти, а не на приходните органи, които в констатациите на ревизионния акт са изложени отрицателни факти, които по общите правила на доказването не са длъжни да доказват. В процесния случай приемателно-предавателни протоколи и стокови разписки са представени едва с възражението срещу ревизионния доклад, които правилно и приходните органи, а впоследствие и първоинстанционния съд не са приели като доказателства, които да установяват твърдените от дружеството факти. Касае се за частни документи, които не са ползват с материална доказателствена сила. Както вече се изтъкна по-горе, след като доказателствената тежест пада върху ревизирания субект и в негов интерес е да притежава документите, които установяват получаване на стоките към момента на предаването им от съответния доставчик, за да може законосъобразно да упражни материалното право, каквото е правото на данъчен кредит. Правилно се възразява от касационния жалбоподател, че той не е длъжен да представя документи за транспортиране на стоките, тъй като не се спори по делото, че превозът им е за сметка на доставчика и няма как тези документи задължително да се притежават от получателя, нито той да носи отговорност за несъставянето им от доставчика. Не така стои въпросът за приемателно-предавателни протоколи и всякакви други документи, от които може да се установи реалното предаване на стоките, тъй като те винаги следва да носят подписите и на двете страни по една доставка. Доказването на извършени последващи доставки може да бъде индиция за реалност на преките доставки само, ако има достатъчно годни доказателства за реалността на преките доставки, каквито в настоящия случай са представените в един по-късен момент, без при поискването им от ревизиращите органи по време на извършване на процесната ревизия да е съществувало дори и твърдение от жалбоподателя за съществуването им. Предвид изложеното правилно приходните органи, а впоследствие и съдът са приели, че ДДС е неправомерно начислен и правото на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Н. начислен данък е налице винаги, когато не са представени доказателства за реалното предаване на стоките, предмет на доставките, поради което отказът на данъчен кредит законосъобразно е потвърден с обжалваното решение. Наред с изложеното следва да се посочи, че е установено по време на ревизията чрез обяснения на предходни доставчици, че те не са имали търговски взаимоотношения с прекия доставчик. Наистина произходът на стоките не е значение за правото на данъчен кредит на пряката доставка, но в същото време обясненията на предходните доставчици в случая представляват индиция, че преките доставки не са се осъществили. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че няма доказателства за извършена данъчна измама, поради което незаконосъобразно е отказано правото на приспадане на данъчен кредит. В ревизионния акт няма изложени констатации за извършена данъчна измама, а правото на данъчен кредит не е признато поради недоказаност на реалността на фактурираните доставки от ДЗЗД "Дик". Правилно първоинстанционния съд е посочил в цитираната от него съдебна практика на СЕС - дела № С-284/11, С-285/11, С-152/02, С-285/09, съединени дела С-80/11 и С-142/11 и др., че в тях изрично е посочено, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит, получателят следва да разполага с фактура за доставка, която е реално осъществена. От това следва и законосъобразно направения извод от решаващия съд по настоящия казус, че неустановената реалност на доставките е основание да се приеме, че е налице неправомерно начисление на ДДС по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Т. разбиране не противоречи на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО и на възприетото разбиране в решенията на СЕС относно правото да се признае на получателя по доставка да приспадне като данъчен кредит платения на неговия доставчик данък, който последния има задължение да го внесе в републиканския бюджет. С оглед гореизложеното настоящия съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от посочените в касационната жалба пороци и затова като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане в депозираната писмена защита на юриск. Дамянова като пълномощник на ответника по касационнната жалба, се дължи юрисконсултско възнаграждение в размера по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за сумата 1 424,25 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение