Решение № 278 от 19.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 555/2015 г.

Решение № 278 от 19.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 555/2015 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова С присъда по нохд № 445/14 г. Окръжният съд-гр. Стара Загора признал подсъдимия Д. Г. С. за виновен в това, че през периода от 17 януари до 24 март 2014 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 1981 лева от владението на различни физически лица - Ж. Д., С. И., И. С., М. Б., В. С. и Е. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, грабежът е придружен със средна телесна повреда спрямо Е. Д., поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. т. 3 и 4, във връзка с чл. 198, ал. 1, чл. 26, ал. 1, чл. 29 и чл. 54 НК го осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59 НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият е задържан по мярка за неотклонение "Задържане под стража", считано от 4.04.2014 г. Със същата присъда е ангажирана отговорността на подсъдимия за причинени имуществени вреди, като е осъден да заплати обезщетения на: С. - 749 лева, ведно със законната лихва от 26.01.2014 г. до окончателното изплащане; Б. -288 лева, ведно със законната лихва от 10.03.2014 г. до окончателното изплащане, като искът й до пълно предявения му размер от 310 лева е отхвърлен като неоснователен и недоказан; С. - 500 лева, ведно със законната лихва от 11.03.2014 г. до окончателното изплащане. Подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 199 НК за разликата до 2 025 лева. СЗОС се произнесъл по разноските по делото и веществените доказателства. С решение № 21 от 18.02.2015 г. по внохд № 503/14 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативният съд - гр. Пловдив изменил присъдата като внесъл корекция в името на пострадалата от деянието, извършено на 17.01.2014 г. Ж. Д. Ц., вместо приетото от СЗОС Ж. Д. Д. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подс. С., с която се изразява недоволство от размера на наложеното наказание, преценено от жалбоподателя като явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява, изрично заявил, че не желае да присъства при разглеждане на делото. Защитникът му - адв. А., поддържа жалбата, като излага доводи за наличието на многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства и поставя акцент върху поведението на жалбоподателя на досъдебното производство, с което е допринесъл за изясняване на обстоятелствата по делото. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура преценява жалбата като неоснователна. Частният обвинител и граждански ищец С., гражданските ищци С. и Б., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуални представители. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд разгледал делото по реда на особените правила по глава двадесет и седма от НПК, в частност - по чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тези факти, а съдът установил, че самопризнанието му се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Мотивите на присъдата на СЗОС са изготвени в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 3 НПК, а наказанието на дееца е индивидуализирано по реда на чл. 373, ал. 2, във връзка с чл. 58а НК. След въззивния съд и настоящата инстанция намира, че процесуалната дейност на първоинстанционния съд е осъществена при съблюдаване на нормативната уредба на диференцираното производство - налични предпоставки за прилагане на особените правила (действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в унисон с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. Както се посочи по-горе, наказанието на подсъдимия е индивидуализирано по реда на чл. 54 НК, респ. в рамките на предвиденото от закона от 5 до 15 години лишаване от свобода и възможно налагане на конфискация до една втора от имуществото на виновния, като съдът по същество приел, че наказание в размер на 12 години лишаване от свобода е съответно на всички обстоятелства по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Предвид особените правила, на основание чл. 58а, ал. 1 НК, така определеното наказание е било намалено с една трета, като на подс. С. е наложено за изтърпяване наказание от 8 години лишаване от свобода. Пред ВКС се поддържа, че са налице многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, като те не се разкриват в детайли. Отделно се твърди, че поведението на подсъдимия, на досъдебното производство, е останало недооценено от съда по същество. Данни за наличието на която и да било от предпоставките на института на смекчената наказателна отговорност - по чл. 55 НК, не произтичат от материалите в делото. Съгласно указанията на ОСНК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1/2009 г., т. 7, направеното от подсъдимия самопризнание на досъдебното производство би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство, включително и в пределите на отговорността по чл. 55 НК, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство. Вярно е, че при разпит в качеството на обвиняем, проведен на 4.04.2014 г. (л. 69) С. е направил самопризнания, но от събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали е видно, че още на 3.04.2014 г. той е разпознат надлежно като извършител на част от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност. Иначе казано, престъпното посегателство и неговият извършител са разкрити в следствие от ефективната дейност на компетентните органи, а направеното от дееца самопризнание не се характеризира като своевременно и съществено, в посочения по-горе смисъл. При тези констатации решаващият съд не е имал основание да цени на плоскостта на чл. 55 НК самопризнанието на подс. С., направено от него в хода на досъдебното производство. Определеното на подсъдимия наказание, в рамките на предвиденото от закона, в размер на 12 години лишаване от свобода, не е явно несправедливо, тъй като не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. В допълнение към съображенията на решаващия съд, които изцяло се възприемат от ВКС, следва да се каже, че на 14.01.2014 г. С. е напуснал затвора по изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, а инкриминираната престъпна дейност е започнала на 17.01.2014 г. - обстоятелство, достатъчно красноречиво указващо на липсата на коректив в поведението на жалбоподателя, независимо от предприетите спрямо него репресивни мерки за това. Все в тази насока, от значение за степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние и деец е и обстоятелството, че в редицата предходни осъждания за периода от 2003 г. до 2012 г. се разкриват пет такива все за престъпления по чл. 198 НК. Така определеното наказание математически правилно е намалено с една трета, съответно на предвиденото в чл. 58а, ал. 1 НК, като за изтърпяване е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години. Първоначалният режим на изтърпяване на това наказание, както и типът на затворническото заведение, в което С. трябва да се настани първоначално, са правилно определени. Изложеното очертава отсъствието на основания за изменение или отмяна на въззивното решение, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение