Решение № 752 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 747/2008 г.

Решение № 752 от 11.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 747/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 218и ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Т. Ц. и С. И. Ц., двамата от град В., подадена от пълномощника им адвокат И, срещу решение № 211 от 26.11.2007 г. по гр. дело № 236/2005 г. на Варненския апелативен съд. Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) Според касаторите въззивният съд неправилно е приел, че са ползвали имоти, находящи се на административен адрес - град В., ул. "Д" № 17, 19 и 21. Те ползват единствено имот, находящ се на адрес - град В., ул. "Д" № 23. Освен това вземанията за наем се погасяват с изтичане на тригодишна давност съобразно разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД поради което неправилно не е уважено направеното тях възражение за погасяване на вземането. Ответникът по касационната жалба "А" Е., град В., не е заявил становище. Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на касатора и данните по делото, намира следното: Варненският апелативен съд е оставил в сила решение от 21.03.2003 г. по гр. д. № 1138/2002 г. на Варненския окръжен съд, с което Б. Т. Ц. и С. И. Ц. са осъдени да заплатят на "А" Е. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 25 200 лв. - обезщетение за ползване на недвижим имот, находящ се в град В. масивна сграда, състояща се от сутерен и два етажа, ул. "Д" № 17-21, пл.10, кв.79 по плана на VII подрайон на град В., експлоатиран като ресторант "Г". Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 108 ЗС между страните по делото е установено, че процесният имот е собственост на "А" ЕАД. С влязло в сила решение по тълкуването на решението по ревандикационния иск процесният имот е индивидуализиран, включително и със скица. По делото е безспорно установено, че ответникът по иска е ползвал имота за периода 03.07.1997 г. - 03.07.2002 г. Правилно въззивният съд е приел, че искът е основателен. Предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са ищецът да е собственик на процесния имот и ответниците да са ги ползвали за исковия период без основание. В случая въззивният съд е направил обоснован извод, че ищецът се легитимира като собственик на описания по-горе процесен имот. Присъденото обезщетение за ползване е именно за имота, за който касаторите са били осъдени да предадат владението на ищеца с влязло в сила съдебно решение. За обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката тригодишна по чл. 111, б. "в" ЗЗД. При напълно изяснена фактическа обстановка въззивният съд е направил съответстващи изводи относно релевантните за спора факти. Обжалваното решение е обосновано и е в съответствие с материалния и процесуалния закон и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г.о.