Решение № 13043 от 3.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15717/2014 г.

Решение № 13043 от 3.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15717/2014 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на гл. ХII от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Агро омега" ЕООД, представено от управителя Емил Зайчев, срещу решение № 2194/23.10.2014 г. по адм. дело № 1090 по описа за 2014 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № 261305248/6.01.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив и определящ в тежест на "Агро омега" ЕООД допълнителни задължения по ЗДДС за данъчни периоди м. 04 и 05.2008 г. в общ размер 13 549.99 лева с лихви за забава 8 619.72 лева. Оплакванията на касатора са за противоречащ на съдопроизводствените правила отказ на първостепенния съд да допусне поискани от него доказателства. Навежда доводи за неправилно прилагане от съда на правилата за разпределяне на доказателствената тежест. Според него липсата на транспорт по декларираните вътреобщностни доставки към румънския му съконтрахент следвало да се докаже от органите по приходите. Иска отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Ответникът по касация ДДОДОП - Пловдив отрича основателността на жалбата. Претендира деловодни разноски. Заключението на прокурора от Върховната административна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и след проверка на първоинстанционния съдебен акт в обхвата по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АС Пловдив ревизионен акт № 261305248/6.01.2014 г. са установени в тежест на "Агро омега" ЕООД допълнителни задължения за внасяне на ДДС в общ размер 13 549.99 лева в д. п. м. 04 и 05.2008 г. и за лихви за забава върху главничното задължение. Основание за определяне на публичните задължения е начисляването на ДДС по декларирани ВОД. Получател по доставките е румънското дружество CRICOM S. R. L., а предмет - краставици. Прието е, че не е доказано транспортирането на стоките до територията на друга държава членка, поради което не са осъществени предпоставките на чл. 7 от ЗДДС. За доставките по издадените от РЛ фактури № № 83/11.04.2008 г.; 91/16.04.2008 г.; 94/21.04.2008 г. и 174/1.05.2008 г. с получател CRICOM не са ценени като доказателство за превоза представените международни товарителници с превозвачи ЕТ "АН - ТОНИ - Ангел Тодоров", ЕТ "Тодор Римов - Тоней" и "Барс Комерс" ООД, тъй като никой от превозвачите не е фактурирал извършени транспортни услуги; част от тях не са съставили съпътстващите транспорта документи - пътни листове, заповеди за командироване, отчети, документи за разходи. Товарителниците са дискредитирани и заради несъответствия в установяванията от информацията на структурните звена на МВР и Агенция "Пътна инфраструктура" за времето на напускане на страната на превозните средства, с които следва да са транспортирани стоките. Част от превозвачите не представяли и екземпляр от товарителниците. За доставките към румънското дружество е обсъден отговор на румънската данъчна администрация в рамките на административно сътрудничество, осъществено в съответствие с Регламент /ЕО/ 904/2010. Получателят не е декларирал ВОП във VIES декларациите. Начисляването на данъка е извършено с позоваване на разпоредбите на чл. 86, ал. 1 и 2 във вр. с чл. 82, ал. 1 от ЗДДС и в съответствие с чл. 66, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. Съответни на тези на приходната администрация са изводите на съда по фактите и правото. В обхвата на преценката на доказателствените средства съдът е включил представляващите част от административната преписка писмени доказателствени средства. Възприета е липсата на инициатива от жалбоподателя за събиране доказателства и шиканьозно поведение. Спорът по фактите е концентриран до установяването на транспортирането на стоките извън територията на страната до територията на територията на държавата-членка, в която е седалището на търговеца-получател. Според съда информационни източници за транспортирането са представените международни товарителници, но доказването с тях е неубедително, тъй като не притежават съдържанието по чл. 6 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки - дата на натоварване, място на получаване на стоката, подпис и печат на лицето, получило стоката. Това изключвало приложението на презумпцията по чл. 9 от Конвенцията. Като релевантен за спора факт е определен и недекларирането на ВОП от получателя по доставките. Решението е правилно. В контекста на интерпретацията на съюзното право - чл. 138, § 1 и чл. 14, § 1 от Директива 2006/112, дадена в т. 31 от решението на СЕС по дело С-273/11 освобождаването на вътреобщностната доставка на дадена стока става приложимо само когато правото на разпореждане като собственик с тази стока е прехвърлено на приобретателя и продавачът докаже, че посочената стока е изпратена или транспортирана в друга държава членка и че вследствие на това изпращане или транспортиране същата стока е напуснала физически територията на държавата членка на доставката. Това разбиране е израз на законодателната идея за преходния характер на този режим на облагане на ВОД /вж. чл. 402, § 1 от Директива 2006/112/ - до приемането на окончателния режим на облагане в държавите на произход на стоката. Изискване към ВОД е придобиващият стоките да е друго ДЗЛ и данъчно незадължено юридическо лице, действащо на територията на държава членка различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза на стоката. Доказването на предпоставките на ВОД по чл. 7 от ЗДДС е силно формализирано. По препращане от чл. 53, ал. 2 от ЗДДС кръгът на писмените доказателствени средства, удостоверяващи извършването на вътреобщностна доставка, се определят с правилника за прилагане на закона. В двете точки на чл. 45 от ППЗДДС са изброени лимитативно две групи от документи, които доставчикът на стоки следва да представи за да докаже наличието на ВОД - документи за доставката и документи удостоверяващи изпращането или транспортирането на стоките от територията на страната до територията на друга държава-членка. Установяването от националното законодателство на изискванията към доказване на ВОД е в съответствие с разпоредбата на чл. 131 от Директива 2006/112. Касаторът не отправя упреци към процесуалната дейност на съда по преценката на представените за доказване на транспорта международни товарителници, поради което проверката на тази правно-логическа дейност е извън обхвата на инстанционния контрол - чл. 218 АПК. В същото време не са с конкретността, изисквана от чл. 212, ал. 1, т. 4 АПК оплакванията му за ограничаването на правото му на участие в процеса на доказване. Касаторът не сочи кои негови доказателствени искания не са уважени и значението на сочените доказателства за изхода на делото. Следва да се има предвид, че за съда не съществува задължение да уважи всички доказателствени искания на страната, а само тези за допускане на допустими, относими и необходими доказателства - арг. от чл. 159 ГПК. При обвързаността на касационната съдебна инстанция от установяванията на първостепенния съд /вж. чл. 220 АПК/ за липса на осъществен транспорт във връзка с издадените от "Агро омега" ЕООД фактури към получател в Румъния, споделими са и правните изводи на инстанцията по същество за правомерно начисляване на ДДС с РА. Задължението на оператора по доказване на ВОД не е изпълнено надлежно с представянето на нередовни от външна страна доказателства от списъка по чл. 45, т. 1, б. "а" и т. 2, б. "а" от ППЗДДС. Щом не са доказани предпоставките на ВОД по чл. 7, ал. 1 от ЗДДС облагането им с нулева ставка по чл. 53, ал. 1 от ЗДДС е неправомерно. По тази причина начисляването на данъка по ВОД в тежест на лицето, от което той е изискуем /чл. 86, ал. 1 от ЗДДС/ е в съответствие с материалния закон. Отсъствието на инвокираните от касаторите основания за неправилност, както и на пороци на съдебния акт, за които касационната инстанция следи служебно по чл. 218, ал. 2 от АПК, мотивират оставянето в сила на оспореното решение. При този изход на спора на ответника по касация не се дължат деловодни разноски, тъй като такива вече са присъдени в първоинстанционното производство и с арг. от чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК повторното им присъждане е недължимо. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение