Решение № 379 от 25.8.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200430/2025 г.

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Ю. Х. срещу въззивно решение № 25 от 10.03.2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 116/2024г. по описа на същия съд. В жалбата се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се атакува постановеното въззивно решение в частта му, в която първоинстанционната присъда е била отменена в частта й, с която подсъдимият е признат за невиновен и оправдан да е нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и вместо това подсъдимият е бил признат за виновен в допускане на нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения се мотивира с доводи за неправилна оценка на доказателствата по делото относно техническата възможност подсъдимият да възприеме пресичащия пешеходец, да задейства своевременно спирачната система и да спре преди мястото на удара. Претендират се пороци в аналитичната и оценъчната дейност на въззивната инстанция, довели до постановяване на решението при нарушение на чл. 13, ал. 1, чл. 14 е чл. 107, ал. 5 от НПК. Според касатора съдът не бил дал отговор на въпросите дали е била технически изправна и правилно регулирана осветителната система на изпреварвания от подсъдимия товарен автомобил, намиращ се в дясната лента, както и относно техническата възможност подсъдимият да възприеме пресичащия пешеходец, да задейства своевременно спирачната система и да спре преди мястото на удара. В обжалваното решение не ставало ясно кое е мотивирало съда да приеме от фактическа страна, че изпреварвания товарен автомобил е с изправни светлини, че те са правилно регулирани и са работели, разстоянието, от което тези светлини са осветявали пешеходеца, както и възможността на подсъдимия, при това положение да възприеме пешеходеца и да спре преди мястото на удара. Тези изводи на апелативния съд почивали само на предположения. Съдът не бил отговорил на правените пред него възражения на защитата, което съставлявало нарушение по чл. 14 от НПК. Нарушението на материалния закон се претендира като неправилно осъждане на подсъдимия за факти, които не са му били известни, подведени под нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, тъй като подсъдимият не е имал обективна възможност да възприеме пешеходеца и да спре. Настоява се за отмяна на решението на въззивната инстанция и оправдаване на подсъдимия изцяло, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Подсъдимият Х. не се явява. Защитникът му адв. Вл. В. също не се явява. Не се явяват частният обвинител и неговият повереник. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 3 от 19.01.2024г. на Окръжен съд - Русе, постановена по н.о.х.д. № 458/2022г., подсъдимият Ю. Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК вр. с чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП и съгласно чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното му наказание е било отложено за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият Х. е бил оправдан по обвинението по чл. 20, ал. 2, изр. 2, чл. 100, ал. 4, т. 2, чл 116 от ЗДвП и по чл. 10, т. 12, б.“б“ и чл. 193 от ППЗДвП. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е бил лишен и от правото да управлява МПС за срок от три години. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати направените по делото съответни разноски. По въззивна жалба от защитника на подсъдимия и протест, с Решение № 25 от 10.03.2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 116/2024г. по описа на същия съд, присъдата е била изменена, като е била отменена в частта, в която подсъдимият е бил признат за виновен да е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и е оправдан в тази част, била е отменена в частта, в която е бил признат за невинен и оправдан да е нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и вместо това е бил признат за виновен в извършването на нарушение по този текст. В тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото. В останалата й част присъдата на първата инстанция е била потвърдена. Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде разгледано на първо място, тъй като от правилното установяване на фактическата обстановка зависи и правилното приложение на материалния закон. Изложените в жалбата съображения, че не ставало ясно кое е мотивирало съда да приеме от фактическа страна, че изпреварвания товарен автомобил е с изправни светлини, че те са правилно регулирани и са работели, разстоянието, от което тези светлини са осветявали пешеходеца, както и възможността на подсъдимия, при това положение да възприеме пешеходеца и да спре преди мястото на удара, не намират опора в данните по делото. Въззивният съд е проявил процесуална активност, като е провел съдебно следствие, включително и по направеното от защитата доказателствено искане за назначаване на КСМАТЕ, като е достигнал до извод, че така попълнената доказателствена съвкупност води до изменение на изводите на първоинстанционния съд по релевантните за обвинението факти. Впрочем, оплакването не може да се сподели от касационната инстанция и поради това, че така формулирано, се отнася до обосноваността на решението, а тя не е сред основанията, по които настоящата инстанция може да се произнесе. Жалбоподателите не възразяват срещу приетото от решаващия съд наличие на изпреварван от подсъдимия товарен автомобил, а само относно значението на това обстоятелство и оттам за възможността на подсъдимия при това положение да възприеме пресичащия пътното платно пешеходец. От друга страна, направеното възражение не може да се приеме за основателно дори и да се приеме, че формулира оплакване за нарушаване на принципите, залегнали в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Въззивният съд изключително подробно и аргументирано се е спрял на обясненията на подсъдимия и поддържащите ги показания на свидетелката С., пътувала с него в момента на произшествието, като убедително е изложил съображенията си защо намира същите за правдиви, логични и последователни. Въз основа на тези доказателствени източници е било прието наличието както на изпреварван от подсъдимия товарен автомобил, движещ се със скорост от около 30 км/ч., но също и скоростта на движение на подсъдимия в момента на сблъсъка с тялото на пешеходеца, приета от въззивната инстанция за 49, 3 км/ч. Обясненията на подсъдимия, както и показанията на свидетелката С., са били съпоставени и с данните от назначената от въззивната инстанция КСМАТЕ, потвърждаваща техните изявления както за скоростта им на движение, така и за мястото, на което е станал удара с пешеходеца, а също и относно наличието на товарен автомобил. Не са били подминати и показанията на св. Б., като правилно, със споделими аргументи, е било прието, че неговите показания относно наличието на товарен автомобил в дясната лента за движение, който е бил изпреварен от подсъдимия непосредствено преди настъпилия удар, не са нито категорични, нито недвусмислени, поради което и не ги е кредитирал в тази им колеблива и несигурна част. Съставът на контролирания съд е изложил убедително своите съображения защо е дал кредит на доверие именно на назначената от него комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза и касационната инстанция се съгласява напълно с неговите аргументи. В тази връзка изводът на ВтАС, че подсъдимият е имал обективна техническа възможност да възприеме пресичащия пътното платно в посока отдясно наляво пешеходец, да задейства своевременно спирачната система на автомобила си и да спре преди мястото на удара, не е произволен и не е направен въз основа на предположения, а почива на вярно установените по делото факти, въз основа на надеждна доказателствена съвкупност. При това соченият именно от подсъдимия и свидетелката С. механизъм и начин на настъпване на транспортното произшествие съответстват в пълна степен на експертните заключения и най-вече на комплексната СМАТЕ, както и на установеното място на удара, уврежданията по тялото на пострадалия и местоположението му след настъпилото ПТП. Не се констатира и претендираното нарушение на материалния закон. Стъпвайки на правилно установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че подсъдимият, като водач на пътно превозно средство е бил длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост и да спре, когато възникне опасност за движението. Неоснователно се твърди, че въззивният съд е излязъл извън фактическата рамка на обвинението и е приел нови факти. Действително, относно скоростта на движение на подсъдимия, приета от контролирания съд, въз основа на данните по делото, че е била 49, 3 км/ч., в обвинителния акт е посочено, че тя е била около 40 км/ч. в момента на удара. Това обстоятелство обаче, освен че е било обсъдено от апелативната инстанция, не нарушава и правото на защита на подсъдимия, тъй като приетата по-висока скорост на движение на автомобила му в момента на удара с пешеходеца, не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Относно оплакването, свързано с осъждането на подсъдимия по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, ВКС следва да отбележи, че контролираната съдебна инстанция не се е отклонила от утвърдената съдебна практика в тази насока. Двете хипотези на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП се намират в отношение на алтернативност помежду си и очертават изискванията за избор на съобразена от водачите скорост на движение, с оглед на предпоставките описани в изречение първо, както и задължението им, обективирано в изречение второ от ЗДвП. В чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП се урежда „предвидимата опасност“, при която са налице обективни затруднения в пътната обстановка и водачите следва да подбират скоростта си на движение в тази връзка и съобразно изброените, макар и не изчерпателно, пътни препятствия. За разлика от този текст, в чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП е уредена „непредвидимата опасност“, която въвежда задължение за водачите да намалят скоростта си или да спрат, когато възникне опасност за движението. Тази опасност се появява внезапно и в границите на установената избрана и съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване на настъпването на ПТП. Като е приел, че настоящият казус попада под втората хипотеза на обсъждания законов текст, апелативният съд е приложил правилно материалния закон и законосъобразно е коригирал допуснатата от първата инстанция грешка. След като правно релевантните факти от предмета на доказване са изведени съобразно процесуалните правила и въз основа на очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, то не са налице основанията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,