Решение № 375 от 08.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 549/2026 г.

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Софийска апелативна прокуратура и по касационни жалби на адв. Д. Р., повереник на частните обвинители К. Д. и К. Д., както и на адв. В. П., зщитник на подс. B. A. K., против решение № 73/12. 03. 2026 год., постановено по в. н. о. х. д. № 546/2025 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС). Касационният протест се основава на доводи за явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК, който според прокурора е направен без да бъде съобразена обществената опасност на конкретното деяние и при неправилна преценка за съдимостта на подсъдимия. Твърди се, че е пренебрегнат користния мотив за извършване на престъплението и е игнорирана генералната превенция, която не би могла да бъде постигната с определеното от САС наказание. Възражения са изложени и срещу съдебното заключение, че неразумната продължителност на наказателното производство съставлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Жалбата на повереника също е насочена срещу размера на наказанието, определен от САС, като са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изложени са съображения за липса на мотиви, обосноваващи приложението на чл. 55 от НК, както и на анализ на причините довели до забавяне на наказателното производство. Поддържа се, че е недопустимо продължителността на процеса да се третира като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство при положение, че частните обвинители не са допринесли с действията си за забавянето му и е предвиден друг национален механизъм за компенсиране на подсъдимия. Сочи се, че въззивният съд неправилно и в противоречие с константната съдебна практика е третирал чистото съдебно минало на подсъдимия като изключително смекчаващо обстоятелство. Твърди се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Настоява се за отмяна на проверявания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане. С жалбата на подсъдимия са заявени трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Поддържа се, че са допуснати нарушения при анализа и оценката на доказателствата, като неправилно са ценени като достоверни показанията на частните обвинители и на брокерите, посредничили при покупко-продажбата на инкриминирания недвижим имот и същевременно са игнорирани доказателства, установяващи че подсъдимият не е лицето, представило пълномощното за превод на български език, както и тези, че той е бил ангажиран от лице, легитимирало се с имената и международния паспорт на собственика на апартамента. Възразява се срещу извода на съда за съставомерност на деянието от субективна страна, тъй като според представения от защитата доказателствен анализ, той не е участвал в съставянето на инкриминираните документи и поради това не е имал представа, че те са неистински. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието е посочено единствено, че при индивидуализацията му не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност се настоява за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане, а ако тези искания бъдат счетени за неоснователни – за намаляване на наказанието с приложение на чл. 66 от НК. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Намира жалбата на частните обвинители за основателна и пледира делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Счита, че доводите на защитата са несъстоятелни. Частните обвинители К. и К. Д. не изразяват лично становище по основателността на касационния протест и касационните жалби. Повереникът им поддържа депозираната от него жалба и се солидаризира с аргументите на прокурора. Излага доводи за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата си по изложените в нея съображения и настоява за оправдаване на подзащитния му. Подс. В. К. се солидаризира с аргументите на защитника си. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 19/07. 02. 2025 год. по н. о. х. д. № 6813/2023 год. Софийски градски съд е признал подс. В. А. К. за виновен в това, че в периода от 27. 09. 2016 год. до 30. 09. 2016 год. включително, в [населено място], при условията на продължавано престъпление чрез използване на неистински частен диспозитивен документ – пълномощно от 25. 08. 2016 год., в което подписът в графа „упълномощител“ не е положен от Д. С. С., и официален удостоверителен документ – печат и удостоверително съдържание (изявление на несъществуващ нотариус М. К. – И., Д.), с положен апостил № 45211/25. 08. 2016 год., получил без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 150 000 лв. от К. Н. Д. и К. К. Д., преведени по сметка на Д. С., с намерение да го присвои, като чуждото имущество е в големи големи размери, поради което и на основание чл. 212, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е осъден на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 212, ал. 5 от НК. На основание чл. 289, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК съдът е прекратил наказателното производство срещу К. за престъпление по чл.313, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. Така постановеният съдебен акт е бил проверен по жалба на подсъдимия и с решение № 73/12. 03. 2026 год., постановено по в. н. о. х. д. № 546/2025 год. по описа на САС е изменен, като наложеното наказание е намалено на две години и шест месеца лишаване от свобода и е определен общ режим на изтърпяването му; намалени са и възложените в тежест на подсъдимия разноски. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби и протестът са допустими, тъй като са депозирани от легитимирани страни в законно установения срок и са насочени срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. По жалбата на защитника: Касационната жалба е неоснователна. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат разгледани преди тези, отнасящи се до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, защото неспазването на изискванията на процесуалния закон би имало за последица отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане без да се обсъждат приложението на материалния закон и справедливостта на наказанието. Недоволството на защитата е концентрирано изцяло върху доказателствения анализ на въззивната инстанция и е съпроводено с настоятелно искане да бъдат дискредитирани показанията на баща и син Д., респ. настоящият състав да даде вяра на обясненията на подсъдимия. По този повод е наложително да се припомни, че касационният съд, за разлика от първостепенния и въззивния, е инстанция само по правото и не може да пререшава въпроса с достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства, защото това би означавало да подмени вътрешното убеждение на САС като съд по фактите. В обхвата на касационната проверка се включва единствено спазването на правилата, гарантиращи формалната правилност на това вътрешно убеждение, а прочитът на атакуваното решение не дава основание да бъде възприета тезата за допуснати нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Неоснователно е оплакването, че контролираната инстанция не е изпълнила задължението си за разкриване на истината, тъй като не е предприела действия за проследяване движението на инкриминираната парична сума след двукратното ѝ превеждане от подсъдимия на трето лице. Възражението би било резонно, ако обвинението беше за друго престъпление. Инкриминирано е обаче единствено деяние по чл. 212 от НК и обсъжданият факт не попада сред съставомерните такива, за да е необходимо съдът да концентрира процесуалните си усилия върху изследването му. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че и защитата не е смятала това за необходимо, защото не е направила подобно искане пред инстанциите по фактите. Същевременно е проявена дължимата процесуална активност за установяване на начина, по който е било предадено владението на купувачите на имота, като за целта част от свидетелите са разпитани били повторно за това обстоятелство. По този начин е въззивният съд е изяснил всички обстоятелства, значими за съставомерността и авторството на деянието. Показанията на свидетелите, депозирани по време на въззивното съдебно следствие, дадените пред първостепенния съд и тези от досъдебното производство, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 371, т. 1 от НПК, са били подложени на внимателен и задълбочен анализ, като са интерпретирани съобразно действителното им съдържание без да им се придават смисъл и значение каквото те не притежават. Същият професионален подход е приложен и спрямо обясненията на подсъдимия. Контролираният съд е отчел евентуалната заинтересованост на пострадалите, но убедително е защитил извода си, че липсват обективни основания да бъде приета недобросъвестност на баща и син Д.. Констатациите за достоверност на заявеното от двамата не са произволни и немотивирани. В основата им са поставени последователността и устойчивостта на твърденията на двамата свидетели, отсъствието на логически несъответствия и кореспонденцията им с други доказателствени източници. Не са подминати известните противоречия между посоченото от двамата относно начина, по който е било предадено владението на процесния недвижим имот, като е отчетено, че същественото в случая е не дали подсъдимият ги е придружил до апартамента или е дошъл впоследствие, а това, че се е наложила неговата намеса, за да бъде отключена входната врата на жилището като за целта той лично е повикал ключар, обяснявайки ситуацията с обстоятелството, че ключът заяжда. Не е оставено без внимание и разказаното от свидетелите за платена в брой сума извън преведената по банков път покупна цена на недвижимия имот, като правилно е съобразено, че това обстоятелство поначало няма онова доказателствено значение, което му придава защитата, особено като се има предвид, че дадените на ръка средства не са предмет на обвинението. Несъстоятелен е и упрекът, че САС не е съобразил, че в нотариалния акт за покупко-продажбата на имота е вписана по-ниска цена от действително уговорената между страните по сделката. Не е съществувало основание, изводимо от доказателствата по делото, това обстоятелство да бъде специално изследвано, доколкото и двамата пострадали са твърдели, че цената, на която е изповядана сделката, е била офертната такава и тя е била заплатена изцяло по банков път, а в същата насока са били и показанията на свид. И. И.. Нарочното обсъждане на този факт не е било наложително и поради това, че инкриминирана е била само сумата, посочена в нотариалния акт. Ето защо се явява несъстоятелна тезата на защитата за съществена непълнота в съображенията на контролирания съд относно правдивостта на заявеното от К. и К. Д.. Обстойно са били анализирани и обясненията на подсъдимия и подкрепящите ги показания на свид. И. Д.. Отхвърлянето им като неправдиви не е декларативно, както неоснователно се поддържа в жалбата. Това е сторено в съответствие с процесуалните изисквания, като са отчетени от една страна непълнотите в твърденията на К. относно начина, по който лицето, представило се като Д., се е свързвало с него, честотата на разговорите между двамата и самоличността на човека, откарал го до София за изповядване на сделката, а от друга – противоречията между заявеното от него и писмените доказателства за последващото разпореждане с инкриминираната сума. Именно обстоятелството, че представителната власт, предоставена посредством инкриминираното пълномощно, изисква доверие между упълномощител и упълномощен, защото осигурява достъп до значителни парични средства, е обосновало констатация за нелогичност на посоченото от касатора за упълномощаване от случайно срещнато лице. Всичко това резонно е мотивирало контролираната инстанция да приеме, че обясненията на К. обективират защитната му позиция и не способстват за разкриване на истината по делото. Аналогични съображения САС е представил и по отношение показанията на свид. Б., акцентирайки освен това и на факта, че свидетелят е посочил, че всичко, което е разказал пред първостепенния съд, знае от подсъдимия. Незаслужен е упрекът, че съдът е игнорирал факта, че ключовете за апартамента са предоставени на свидетелките Н. Б. и А. И. от неустановено лице, както и това, че други лица са дали двете пълномощни за превод и легализация. И тези обстоятелства са били обсъдени от въззивната инстанция на стр. 21 от проверявания съдебен акт, като са изложени убедителни и логически издържани съображения защо те не разколебават извода за субективна съставомерност на деянието на К.. С оглед изложеното относно отсъствието на твърдените от касатора съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност няма основание за отмяна на проверяваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Настоящият съдебен състав не констатира и наличието на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Надлежно установените факти законосъобразно са квалифицирани като престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Не съществува спор по делото, че инкриминираното пълномощно с положен апостил № 45211/25. 08. 2016 год. представлява неистински документ както по отношение на упълномощителя, така и касателно самоличността на нотариуса, извършил заверката на подписа, доколкото е установено, че е налице кражба на подписа на свид. Д. С., а нотариус с име М. К. не съществува в И.. За съставомерността на деянието е ирелевантно, че документът не е съставен от подсъдимия. Елемент от обективната страна на престъплението по чл. 212, ал. 1 от НК е единствено ползването му, като това е сторено с представянето му пред служителя на Общинска банка първоначално за откриване на банковата сметка на името на свид. С., а впоследствие и за извършване на двата превода от нея на сметката на подсъдимия. По този начин в съвкупност с други документи, които прокуратурата като единствен орган повдигащ и поддържащ обвинението, е избрала да не инкриминира, пълномощното е създало привидно правно основание за получаване от подсъдимия на чуждо имущество, чиято стойност удовлетворява изискванията на закона за големи размери по смисъла на чл. 212, ал. 4 от НК. Законосъобразни са и изводите на САС относно субективната страна на деянието. Същите са изградени в съответствие с общоприетото в правната доктрина и константната съдебна практика принципно положение, че за наличието или липсата на умисъл се съди не по обясненията на дееца, а по безспорно установените му действия. В конкретния случай, както правилно е отбелязала контролираната инстанция, знанието на подсъдимия за неистинността на пълномощното и за това, че същото служи за получаване на чуждо имущество без правно основание, се извежда от действията на К. във връзка с въвеждането във владение на купувачите на имота в съвкупност с тези, извършени при разпореждането със средствата от банковата сметка, открита от касатора на името на свид. Д. С. и по-специално с посочването на неверни данни относно произхода на парите и основанията за извършване на преводите. Тези действия са извършени в строга логическа последователност и убедително показват, че подсъдимият е съзнавал обществената опасност на деянието и е предвиждал и искал настъпването на общественоопасните последици. Изложеното относно съставомерността и правната квалификация на деянието съставлява непреодолима пречка пред претенцията на касатора за оправдаването му. Искането му е свързано с преоценка на доказателствената съвкупност и възприемането на фактически положения, различни от приетите от САС. То не държи сметка за спецификите на касационното производство, една от които е, че преценката за правилното приложение на закона се осъществява в рамките на приетите от долустоящия съд факти. Ето защо върховната инстанция по наказателни дела може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако тези факти не съдържат съставомерно поведение на подсъдимия, което условие не е изпълнено в настоящия случай. Твърденията за явна несправедливост на наложеното наказание не дават основание за изменение на решението в желаната от касатора насока. Искането за намаляването му и за приложението на чл. 66 от НК е заявено бланкетно, като единственото изтъкнато в жалбата и по време на съдебните прения пред касационния съд е, че не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства без да се конкретизира кои от тях са били пренебрегнати и са останали извън вниманието на въззивната инстанция, респ. кои са били подценени като тежест и значение за вида и размера на наказанието. Това обстоятелство предопределя и невъзможността на настоящия съдебен състав да вземе отношение по възражението на касатора, тъй като касационната проверка не е служебна и не обхваща въззивния съдебен акт в неговата цялост, а се ограничава само до изтъкнатите от страните доводи. По касационния протест и жалбата на частните обвинители: Протестът и жалбата са неоснователни. Сходството в аргументацията на държавното и частното обвинение, насочена срещу размера на наложеното наказание, позволява доводите на страните да бъдат обсъдени съвместно. Въпреки че е бил лаконичен при излагане на съображенията си за намаляване на наказанието, въззивният съд е аргументирал достатъчно ясно и категорично извода си, че основание за това дава продължителният период от време, разделящ привличането на подсъдимия към наказателна отговорност от присъдата за извършеното от него престъпление. Заключението му, че в конкретния случай този факт обосновава приложението на чл. 55 от НК е убедително защитено, а в отговор на възраженията в протеста и жалбата на частните обвинители би могло да се добави и следното: Действително фактическата и правна сложност на делото не може да бъде определена като незначителна предвид броя на повдигнатите обвинения (освен за престъпление по чл. 212 от НК К. е бил привлечен към наказателна отговорност и за такова по чл. 313 от НК); вярно е също така, че за разкриване на истината е било необходимо съдействието на съдебните власти на друга държава. Тези факти са били съобразени и от САС. В същото време разглеждането на делото е било съпътствано и от редица неблагополучия и именно те стоят в основата на констатацията за нарушаване на чл. 22 от НПК и чл. 6 от ЕКПЧ. Достатъчно е в тази насока да се спомене, че близо четири месеца след образуване на наказателното производство наблюдаващият прокурор е направил констатация, че разследването е извършено от некомпетентен орган и е разпоредил повтарянето на всички процесуални действия, осъществени до момента, което е наложило отново да бъдат разпитани всички свидетели, някои от тях и по два пъти. Развитието на наказателния процес в съдебната му фаза също не е било бързо и безпроблемно предвид обстоятелството, че непосредствено преди произнасяне на първоинстанционната присъда е настъпила промяна в съдебния състав с произтичащото от нея разглеждане на делото отначало, включително и с провеждане на разпоредително заседание и с прекратяване на съдебното производство поради наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, които не са били съзрени от първия съдебен състав. Всичко това показва, че независимо от сложността на делото, наказателното производство е продължило прекомерно и тази дълготрайност се дължи изцяло на действията на органите на досъдебното производство и на съда без за това принос да има подсъдимият, чието процесуално поведение в двете фази на наказателния процес е било изрядно. Обстоятелството, че частните обвинители и техният повереник също нямат принос за забавяне на производството не обосновава претендирания от тях извод, че наказанието на К. е било незаконосъобразно намалено. Несподеляеми са доводите в протеста, че нарушаването на изискването за разглеждане на делото в разумен срок не следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика последователно се поддържа, че неразумната продължителност на производството оказва влияние върху вида и размера на наказанието, макар и не винаги да съставлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. В конкретния случай изключителността му произтича именно от факта, че нарушенията са допуснати и в двете фази и забавянето особено в досъдебната такава е могло да бъде избегнато при внимателна преценка за правната квалификация на деянието, за което е образувано наказателното производство и произтичащата от това компетентност на разследващите органи, респ. при привличане на резервен съдия. Неоснователно се твърди, че след като законодателят е създал ред за обезщетяване на страните, в това число и на подсъдимия, за неоправдано забавяне на наказателното производство, е недопустимо това да се извършва посредством намаляване на наказанието. В действителност зависимостта е обратната, защото чл. 60е, ал. 1, т. 3 от ЗСВ предвижда, че заявлението по чл. 60а, ал. 1 от същия нормативен акт се отхвърля, когато подсъдимият е бил обезщетен за неразумния срок на наказателното производство чрез изрично и измеримо намаляване на наложеното му наказание от компетентния съд. Цитираната разпоредба е още един аргумент в подкрепа на извода за несъстоятелността на прокурорския довод, че нарушаването на изискването за разумна продължителност на производството не следва да се разглежда като основание за намаляване на наказанието. Несподеляемо е възражението, че САС е пренебрегнал користния мотив за извършване на престъплението. То не държи сметка, че всички престъпления против собствеността се характеризират с подобен мотив, поради което наличието му не отличава настоящия случай от другите посегателства от този вид, за да се налага специалното му обсъждане като отегчаващо отговорността обстоятелство. В същото време контролираната инстанция се е солидаризирала с извода на първостепенния съд, че размерът на предмета на престъплението се явява значимо обстоятелство при индивидуализация на наказанието, доколкото надхвърля минимално необходимото за наличието на квалифициращия признак „големи размери“. Макар в принципен план повереникът да е прав, че отсъствието на предходни осъждания е обичайно смекчаващо обстоятелство, упрекът му към САС, че е третирал като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на К., е незаслужен. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт показва, че в него не се съдържа подобен извод. Напротив, въззивната инстанция се е солидаризирала с градския съд, че подсъдимият е осъждан и именно това обстоятелство е изтъкнала като основание да откаже приложението на чл. 66 от НК, акцентирайки върху него и с оглед реализиране на генералната превенция. Доколкото и в протеста, и в жалбата на частното обвинение се набляга на общовъзпиращия и общовъзпитателен ефект от наказанието, е необходимо да се посочи, че пропускът генералната превенция да се реализира посредством своевременно наказване на престъплението няма как да бъде компенсиран с претендираното увеличаване на наказанието. В заключение: при индивидуализация на наказанието са били съобразени всички обстоятелства от значение за вида и размера му без тежестта и значението на смекчаващите такива да бъдат надценени неоснователно за сметка на отегчаващите такива. Не се установи наличието на явно и отчетливо несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и на отмерения обем държавна принуда от друга, което да налага отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение