Решение № 989 от 19.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4660/2010 г.

Решение № 989 от 19.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4660/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Маргарит Илиянов Чолпанов, гр. София, ул. "Ангел Кънчев" № 28 - партер, ап. 1 срещу решение № 20 от 26.02.2010 г. на Административен съд, София-град, постановено по административно дело № 9162/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно ценил приложеното по делото писмено доказателство - служебна бележка № 727 от 19.12.2009 г. от Софийска районна прокуратура, от която е видно, че върху трудовото му възнаграждение е наложен запор и запорираната сума се превежда по сметка на частния съдебен изпълнител. По този начин не отчел, че от м. 10.2009 г. е отпаднала една от задължителните материалноправни предпоставки, регламентирани в чл. 75, т. 6 Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - лицето да не изпълнява паричното си задължение. Съдът неправилно е тълкувал закона. Необосновано е приел за законосъобразна една принудителна мярка, която е за неустановен период, с което е нарушен принципът на пропорционалност. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Представлява се от адв. Илиян Тодоров Чолпанов. Ответникът по касационната жалба - заместник-директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е ценил доказателствата по делото и е постановил обоснован акт, в съответствие с материалния закон. Налице е липса на надлежно обезпечение на дължимото парично задължение, чийто размери надхвърля 5 000 лв. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за частично основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че касаторът е осъден да заплати на "Обединена българска банка" АД сумата от 8465, 74 лв., за което е издаден изпълнителен лист от 24.04.2009 г. по ч. гр. д. № 21241/2009 г. Частният съдебен изпълнил поискал от органите на Министерството на вътрешните работи да наложат принудителна административна мярка на касатора, тъй като за погасяване на задължението е постъпила една вноска от наложен запор върху трудовото възнаграждение и длъжникът няма секвестируемо имущество. Въз основа на така установената фактическа обстановка приел, че започналото частично изпълнение, при липса на надлежно обезпечение, не удовлетворява изискванията на закона. Въз основа на това направил извода, че издадената заповед за налагане на принудителната административна мярка е законосъобразна - издадена е от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Този извод на съда е неправилен. Безспорно по делото е, че касаторът има парично задължение към юридическо лице в размер над 5 000 лв. С оглед разпоредбата на чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК е безспорно също, че задължението, като установено по съдебен ред, подлежи на принудително изпълнение. Не се спори, че за това задължение е образувано изпълнително дело, както и че административният орган е бил сезиран от частен съдебен изпълнител за молбата на взискателя за налагане на принудителната административна мярка. Правилни са изводите на съда, че личното имущество на касатора не покрива задължението и не е представено надлежно обезпечение. Безспорно е също, че в хода на административното производство органът е уведомил касатора за започналото производство и не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неправилно обаче съдът е приложил материалния закон, тъй като не е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед правото на Европейския съюз. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната, и съдът, с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, е следвало да прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед правния статус на жалбоподателя като гражданин на Европейския съюз. Касаторът, по силата на българското си гражданство, е и гражданин на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Като гражданин на Европейския съюз той има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право той черпи пряко от ясно и точно формулираната разпоредба на чл. 21, § 1 от ДФЕС (решение от 17.09.2002 г. по делото Baumbast and R, § 84). Релевантният производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар - свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства - чл. 3, § 1. Това право, съгласно чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 от Директивата се упражнява въз основа на валидна карта за самоличност или паспорт. То не може да бъде ограничавано с изискване на изходна/входна виза или друго равностойно задължение. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи - чл. 37, но по argumentum a contrario и в контекста на чл. 27, не допуща мерки, отегчаващи правния статус на лицата. Допущането на противното би компрометирало целта на директивата - да създаде еднакви условия в целия Съюз за упражняване на правото на свободно движение и пребиваване. Срокът за транспониране на директивата е бил 30.04.2006 г. Т. е. към датата на издаване на оспорваната заповед - 7.12.2009 г., България е била длъжна да е въвела онази съвкупност от мерки, която гарантира постигането на целения от директивата резултат. Видно от текста на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение. Частният финансов интерес не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност. Правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред, още по-малко на обществената сигурност. Следователно нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма (решение от 15.07.1964 г. по делото Costa v ENEL, 6/64; решение от 9.03.1978 г. по делото Simmenthal, 106/77, § 13-26). Нормата на чл. 27, § 1 от Директива 2004/38 е достатъчно точна, ясна и безусловна, поради което има директен ефект и съдът е длъжен да я приложи като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 5.02.1963 г. по делото van Gend & Loos, решение от 19.11.1991 г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90). Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената заповед № ЗДС-2565 от 8.09.2009 г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Русе, в частта, в която забранява на касатора напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Като не е съобразил изложеното съдът е постановил в тази част неправилно съдебно решение. Видно от изложеното обжалваното решение е частично неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. С оглед на това решението в частта, в която оставя в сила оспорената заповед № з-20855 от 7.12.2009 г. на заместник-директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, в частта, с която на Маргарит Илиянов Чолпанов е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, е неправилно и следва да бъде отменено. В тази част делото е изяснено от фактическа страна. Не се налага установяването на факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, както и не се установи съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което съдът следва да реши делото по същество. При извършената проверка на законосъобразността на оспорения акт в тази част и с оглед на изложеното настоящият съд приема, че заповед № з-20855 от 7.12.2009 г. на заместник-директора на Столичната дирекция на вътрешните работи в частта, с която на Маргарит Илиянов Чолпанов е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна и следва да бъде отменена. В останалата част обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд,