Решение № 15957 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11608/2018 г.

Решение № 15957 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11608/2018 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от А. Шабанкаре, [гражданство], срещу Решение № 4122 от 18.06.2018 г., постановено по адм. дело № 1575/2018 г. от Административен съд София - град. В подадената чрез упълномощения адв. Д. Радославова касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност поради противоречие на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено. В проведеното на 26.11.2018 г. съдебно заседание, касационния жалбоподател се явява лично и чрез надлежно упълномощения адв. В. Иларева от Адвокатска колегия – София заявява становище с което поддържа касационната жалба по така наредените доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), редовно призован, не се явява. Представлява се от юрк. Л. Илиева, който в съдебно заседание оспорва касационната жалба изразява становище, че първоинстанционния съд правилно е обосновал извода за неоснователност на жалбата на настоящия касатор срещу обжалвания административен акт. Моли съда да остави решението на Административен съд София - град в сила. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Участващият в производство на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховна административна прокуратура излага, че жалбата е неоснователна. Излага, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, след като прецени данните по делото и изложените доводи в жалбата, в съответствие с чл. 218 и чл. 220 от АПК приема, че жалбата е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А. Шабанкаре, [гражданство], срещу Решение № 257 от 30.01.2018 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да мотивира този резултат съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, в установената от закона писмена форма и същото е съобразено с целта на закона. По съществото на спора първоинстанционният съд е приел, че изводите на административния орган за липса на предпоставки по смисъла на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на закрила, съответстват на събраните в хода на административното производство писмени доказателства. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касатора и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Неоснователен е доводът за необоснованост на обжалваното решение. В решението подробно са обсъдени предпоставките на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ в контекста на бежанската история, както и представената по делото справка на дирекция "Международна дейност" на ДАБ при МС относно сигурността в държавата на произход. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай, видно от представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие и не е бил обект на репресии поради своята етническа и религиозна принадлежност. Видно от самите изявления на жалбоподателя, същият не е бил преследван в родината си поради своята етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо убеждение. Твърдението за страх от преследване е изяснено от първоинстанционния съд, като в този смисъл сочените причини са извън приложното поле на ЗУБ. По отношение на твърденията на касатора, че е бил задържан от властите в Иран поради извършените от него действия на оскверняване на религиозен храм и обида на духовно лице, което е сторил не поради влечение към друга религия, различна от [религия], а поради нарушение на установения законов ред в страната. По отношение твърдението на жалбоподателя, че е приел [религия] за което е представено свидетелство за водно кръщене от Християнска църква "Всички за един", съдът след като е преценил, че смяната на религиозната му принадлежност, която е осъществена през 2016 г. когато е бил на територията на Република България, правилно първостепенният съд е приел, че търсещият закрила е приел [религия] с единствената цел да получи статут на бежанец. Като основен довод на търсещия закрила е, че в Иран не може свободно да си избира религията, но това само по себе си не води до извод, че същият е преследван или е бил подложен на каквото и да е преследване или пък да съществува заплаха за неговия живот, както правилно е приел решаващия съд. В тази връзка обстоятелството, че касатора в хода на съдебното производство пред първостепенния съд е сменил религията си, не може да доведе до извод, че само на това основание би могъл да бъде преследван в страната си на произход. Този извод се подкрепя и от представената справка за актуалната ситуация в ислямска република Иран, изготвена от "Център за правна помощ - Глас в България", от която става ясно, че гражданите на Иран, които са сменили религията си и и са приели [религия], срещат различни трудности, свързани с получаването на образование, намиране на работа и различни пречки при контактите им с властите, но според различни правозащитни организации няма големи проблеми, ако не се знае за промяната на религията, както и ако покръстените участват активно в неформалните църковни дейности или проповядват, могат да възникват проблеми с властите, както и ако покръстването стане достояние на властите, покръстените могат да загубят работата си. От справката е видно, че религиозните практики в страната са под постоянно наблюдение и са силно регулиране, но не се сочи, че приелите [религия] рискуват осъждане на смъртно наказание за вероотстъпничество в Иран. Посочените обстоятелства не позволяват да се обоснове извод, че спрямо него са налице основанията за предоставяне на бежански статут по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. По тези съображения крайният извод на първостепенният съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Правилно съдът е приел, че не са налице и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 от ЗУБ. В настоящият случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Иран поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Посоченото от него в проведеното интервю пред административния орган не дава основание да се приеме, че е бил принуден да напусне страната поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне. Установената фактическа обстановка не дава основания да се приеме, че жалбоподателят е бил принуден да отпътува от Иран поради реална опасност от тежки посегателства. В тази насока съдът е направил обстоен анализ на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, даваща основание за предоставяне на хуманитарен статут и тогава, когато чужденецът е принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Първоинстанционния съд е изследвал цялостната обстановка в Иран, съпоставена с личната бежанска история на лицето, при което обосновано е приел, че в разглеждания случай, не се установява по безспорен начин чужденеца да е бил лично обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Настоящата инстанция споделя изцяло извода на първоинстанционния съд, че жалбоподателят не отговаря на изискванията за предоставяне на хуманитарен статут. Не може да се приеме, че е лице, което може да търси субсидиарна закрила съгласно чл. 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО, тъй като не са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако се върне в страната си по произход, съществува реална опасност от тежки посегателства спрямо него, така както са определени в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ и чл. 15 от Директивата. На следващо място от представената по делото справка е видно, че в Иран няма въоръжен конфликт, както и че държавата му на произход може да осигури правата и свободите на търсещия закрила. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Иран той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. По делото е видно, че не са представени и доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ по отношение на търсещия закрила. При тези данни правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че в обжалваното решение не са изложени и изследвани всички факти и обстоятелства от бежанската история на кандидата за статут. Съдът задълбочено и пространно е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателя и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи. По изложените съображения решението на Административен съд София - град като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,