Решение № 4165 от 15.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2533/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл.85, ал.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационна жалба от председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), подадена чрез пълномощник лице по чл.32, т.3, пр.2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – А. Георгиева. Жалбата е против решение №1099 от 09.01.2026г., постановено от Административен съд – София-град (АССГ) по адм. дело №11285/2025г. С него по жалба на А. С., лично и като законен представител на малолетните А. М. и А. М., е обявена нищожността на решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ и преписката е изпратена на председателя на ДАБ за ново произнасяне, съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. С касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да се отхвърли жалбата срещу решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ или да се отмени обжалваното решение и да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ със указания по тълкуване и прилагане на закона. Ответниците - А. С., лично и като законен представител на малолетните А. М. и А. М., чрез процесуалния им представител адв. Д. Радославова, в съдебно заседание изразява становище за правилност на обжалваното решение. Моли същото да бъде потвърдено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Производството пред Административен съд – София-град е било образувано по жалба на А. С. - гражданка на Сирия, лично и като законен представител на малолетните А. М. и А. М., срещу решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ. С него на основание чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от ЗУБ, поради липса на предпоставките по чл.8 и чл.9 от ЗУБ, на А. С. и малолетните ѝ деца А. М. и А. М., е отказано предоставяне на хуманитарен статут. С обжалваното решение съдът в производство по чл.85 от ЗУБ е обявил нищожността на оспореното решение и е изпратил преписката на председателя на ДАБ за ново произнасяне, съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган и в предвидената в закона писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Като такива съдът е счел, че административният орган е изложил бланкетни мотиви и не е отчел в достатъчна степен висшия интерес на детето според дефиницията на § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето (ЗЗДет.), както и в административното производство не е осигурено участието на Агенция „Социално подпомагане“ и не е изготвен социален доклад относно индивидуалния статус на лицата. Административният съд е счел, че е допуснато и нарушение на чл. 35 от АПК, тъй като административният орган, не е събрал достатъчно данни, че на територията на Сирия няма въоръжен конфликт, който поставял в опасност цивилното население в светлината на приложението на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Първоинстанционният съд е приел, че оспореното пред решение на председателя на ДАБ е нищожно на основание чл.177, ал.2 от АПК, тъй като не били спазени указанията на съда, дадени с влязлото в сила решение с решение №433/15.01.2024г. по адм. дело №8502/2023г. на АССГ, оставено в сила с решение №6184 от 09.06.2025г. по адм. дело №2741/2024г. на Върховния административен съд (ВАС). Съдът е счел, че административният орган не изпълнил задължителните и ясни указания на влязлото в сила съдебно решение и поради това съдът не можел да прецени доколко са изпълнени предпоставките в закона и дали със сигурност може да се приеме, че Република Турция е трета сигурна за чужденеца страна, има ли връзка с нея и дали той ще бъде допуснат до територията й, дали ще бъде приет в нея, както и в административната преписка не се съдържал издаден документ от ДАБ относно изискването на чл.13, ал.4, т.2 от ЗУБ. На последно място административният съд не е споделил мотивите на административния орган, че не са налице основанията по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Позовавайки се на представена по преписката справка на дирекция „Международна дейност“ към ДАБ – МС за актуалната обществено-политическа обстановка в Сирия към 30.09.2025г., съдът е счел, че са налице основанията по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Затова в случай, че председателят на ДАБ считал, че закрила не следва да бъде предоставена на жалбоподателите, то е следвало да изложи доводи относно покриване на критериите, въведени в закона относно „трета сигурна държава“, каквито са указанията, дадени с влязлото в сила решение на АССГ, оставено в сила с решение на ВАС. Обжалваното решение е неправилно относно изводите на административния съд за наличие на основанието по чл.177, ал.2 от АПК (противоречие с влязлото в сила решение на АССГ, оставено в сила с решение на ВАС) и правилно относно установеното съществено нарушение на административнопроизводствените правила при преценката за висшия интерес на двете деца - малолетните А. М. и А. М.. С обжалваното решение административния съд неправилно е обявил нищожността на оспореното пред него решение на председателя на ДАБ, предвид следното: Установява се, че с предходно решение на председателя на ДАБ (решение №11628/27.07.2025г.) на А. С. и малолетните ѝ деца А. М. и А. М., е отказан статут на бежанци и хуманитарен статут. За целите на първоинстанционното съдебно производство, приключило с обжалваното решение, е от значение само отказания хуманитарен статут, защото относно статута на бежанци с решение №433/15.01.2024г. по адм. дело №8502/2023г. на АССГ жалбата е отхвърлена и това решение на АССГ като необжалвано е влязло в сила. Относно отказания хуманитарен статут с решение №11628/27.07.2025г. на председателя на ДАБ е прието, че към него момент в Сирия е налице всеобхватно насилие, поради което се покриват условията на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ - тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Но през призмата на чл.75, ал.2 от ЗУБ е преценено, че Турция е трета сигурна страна по смисъла на §1, т.9 от ДР на ЗУБ за А. С. и малолетните ѝ деца А. М. и А. М.. В производството по адм. дело №8502/2023г. на АССГ e изследвано само това дали Турция е трета сигурна страна и е прието, че тя не е такава по отношение на А. С. и двете й деца. Дадените от административния съд указания с решение №433/15.01.2024г. също касаят изследване и събиране на доказателства за това дали Турция е трета сигурна страна за кандидатите за закрила. В този смисъл е и решение №6184 от 09.06.2025г. по адм. дело №2741/2024г. на ВАС, с което е оставено в сила първоинстанционното съдебно решение. След връщане на преписката на председателя на ДАБ обаче е настъпила промяна в обстановката в Сирия. С оспореното пред административния съд решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ е прието, че вече не са налице условията на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ, тъй като обществено-политическата обстановка в Сирия е такава, че не се характеризира с безогледно насилие. По този начин не е налице неизпълнение на задължителните указания на влязлото в сила съдебно решение. Така е, защото въпросът за наличие на трета сигурна страна се поставя при наличие на условията на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ - безогледно насилие в Сирия. След като такова безогледно насилие вече не е било налице в Сирия, то не се изследва дали Турция е трета сигурна страна по отношение на кандидатите за закрила. В този смисъл административният орган не е дължал изпълнение на указанията на съда по адм. дело №8502/2023г. на АССГ и адм. дело №2741/2024г. на ВАС, които, както вече се каза са само за това дали Турция е трета сигурна страна за кандидатите за закрила. С обжалваното съдебно решение неправилно е прието, че са налице основанията по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ - безогледно насилие в Сирия. В тази част обжалваното решение е необосновано, тъй като формираните изводи не се основават на събраните по делото доказателства. Противно на възприетото от административния съд, административният орган е извършил правилна и обоснована преценка относно липсата на материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Наличието на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт е формулирано като тежко посегателство и условие за предоставяне на субсидиарна закрила и в член 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския Съюз по дело C-465/07, член 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО, във връзка с член 2, буква "д" от същата Директива, трябва да се тълкува в смисъл, че съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Понастоящем с член 40 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текстът на член 15 от последната е преповторен в текста на член 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и тълкуването, дадено с Решение от 17.02.2009г. по дело №С-465/2007г. на Съда на Европейския съюз, е запазило своето значение. В конкретния случай неправилно административният съд е приел, че са налице посочените хипотези, тъй като в провинция Дейр ал Зор, откъдето произхожда жалбоподателката, към края на май 2025 г. продължавали инцидентите, свързани със сигурността, дефинирани като „битки“, „експлозии/дистанционно насилие“, „насилие срещи цивилни“, включително със смъртни случаи на цивилни лица, а към 31 май 2025г. в провинция Дамаск също са регистрирани подобни инциденти, включително смъртни случаи на цивилни лица. Административният орган е извършил преценката си по прилагане на чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ въз основа на обективираната в справка вх. №МД-02-423/08.08.2025г. на Дирекция "Международна дейност" при ДАБ информация относно провинция Дамаск /където е живяла А. С./, като е приел, че насилието във всички части на страната не може да се определи като безогледно. В конкретния случай е направен обоснован извод, че няма добре обосновани опасения от преследване и индивидуализиране на заплахата за живота на кандидата, за да са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Не се установява спрямо кандидата да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено на основание присъствието си на територията на Сирия той ще бъде изправен пред реален риск да стане обект на заплаха, релевантна на предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ. От информацията в приложените справки вх. №МД-02-423/08.08.2025г. и представената в касационното производство вх. №МД-02-47/11.02.2026г., на Дирекция "Международна дейност" на ДАБ към МС, се установява, че в Сирия е налице вътрешен конфликт и има случаи на насилие, но то не обхваща цялата територия на тази държава. Районът на големите градове са зона, контролирана от правителството. От 2020 г. конфликтът се приема за такъв в застой, при който фронтовите линии остават относително стабилни. Въпреки регистрирани случаи на насилие, тези случаи не могат да бъдат определени за достигащи нивото, разглеждано в Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския съюз по дело C-465/07. От информациите в справките става ясно, че дори и да се приеме наличие на въоръжен конфликт в Сирия, то същият явно не е повсеместен. Съответно не може да се счита, че със самото си присъствие в дадена провинция, съответно населено място, кандидатът ще бъде изложен на тежки заплахи срещу живота или личността му поради безогледно насилие вследствие на въоръжения конфликт. Във връзка с това следва да бъде отбелязано, че съществуването на въоръжен конфликт в страната на произход на търсещото закрила лице не е предпоставка във всички случаи да се предоставя хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ. Преди прилагането на визирания законов текст се изисква оценка на конкретния случай, каквато е извършена от административния орган и правилно е формиран извод, че визираната разпоредба от ЗУБ не намира приложение спрямо А. С.. Към настоящия момент в Сирия не е налице ситуация на изключително безогледно насилие. Не се установяват данни понастоящем конфликтът там да е на нива, обосноваващи извод са съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства. Още повече, следва да се отчете възприетата в цитираната практика на СЕС условност, че "колкото по-способен евентуално е молителят да докаже, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, толкова по-ниска ще бъде степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарна закрила", т.е. хуманитарен статут. В тази насока следва да се отчете фактът, че самото лице не споделя обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в Сирия. Изрично А. С. е посочила, че не е била жертва на насилие и не са били отправяни заплахи срещу нея или семейството ѝ. От данните по преписката не може да се направи и извод, че личното и общественото положение на А. С. и двете ѝ деца ги поставят в такава рискова група, чиято дейност да ги изложи на неблагоприятни последствия на фона на съществуващия конфликт в страната по произход и спорадичните проблеми със сигурността там. С обжалваното решение обаче обосновано административният съд е приел, че в административното производство е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не е осигурено участието на Агенция „Социално подпомагане“ и не е изготвен социален доклад относно индивидуалния статус на лицата. Това се е отразило при отчитане на висшия интерес на детето. Според чл.6а от ЗУБ при прилагането на закона първостепенно значение има най-добрият интерес на детето. Посочено е, че преценката на най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на ЗЗДет. Критериите за преценката са посочени в §1, т.5 от ДП на ЗЗДет. В случая се установява нарушение на относимата разпоредба на чл.15, ал.6 от ЗЗДет, според която при всяко дело съдът или административният орган уведомява дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето. Дирекция "Социално подпомагане" изпраща представител, който изразява становище, а при невъзможност предоставя доклад. В случая не е била уведомена в административното производство компетентната дирекция “Социално подпомагане“ по настоящия адрес на малолетните деца, по време на производството не е присъствал социален работник, който да е дал становище, нито е представен социален доклад за децата. Разпоредбата на националния закон в този смисъл следва да се разглежда и във връзка с прилагане на принципа за "висшия интерес на детето", установен в Конвенцията на ООН за правата на детето, който е от основополагащо естество и всички публични органи следва да му отдават първостепенно значение, когато предприемат мерки, свързани с деца. При това положение се явява правилна преценката на първоинстанционния съд, че производство пред ДАБ е проведено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, поради неизпълнение на изискванията на чл.15 от ЗЗД. Административният орган се е ограничил само до бежанската история на майката, като е приел, че не са налице основания за предоставяне на закрила, без да обоснове решението си за отказ за предоставяне на статут по отношение на двете деца малолетните А. М. и А. М.. Коментираното в предходния абзац нарушение е съществено, тъй като от приетия в хода на първоинстанционното производство социален доклад с изх. №ПР/Д-С-КС/923-001 от 12.11.2025г. се установява, двете деца (на [възраст] и на [възраст]) посещават училище (във [заличен текст] в гр. София), владеят български език, интегрирани са социално и културно в обществения живот в България. Децата се чувстват добре в България, имат приятели и среда, към която са се приобщили. Това е мотивирало Агенция „Социално подпомагане“ за крайното си становище, че в интерес на децата е да останат да живеят в РБ и да им бъде предоставен статут. По този начин допуснатото нарушение на административнопроизводствените правила е съществено, тъй като се е отразило на издадения административен акт – ако това нарушение не беше извършено, би могло да се стигне до постановяване на решение с различно съдържание. Предвид изложеното обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено частично само в частта му, с която е обявена нищожността на решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ, като вместо него следва да бъде постановено решение, с което да бъде отменено решение №4911 от 30.09.2025г. на председателя на ДАБ. Частта от обжалваното решение, с която е изпратена преписката на председателя на ДАБ за ново произнасяне, е правилна, поради което тази част следва да бъде оставена в сила. Воден от горното и на основание на основание чл.221, ал.2, предл. първо и второ във вр. с чл.222, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,