Решение № 8090 от 22.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2056/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Б. А. А., подадена чрез адв. Иванчева и адв. Лилов, в качеството им на упълномощени представители, срещу Решение 756 от 13.12.2023г., постановено по административно дело 481/ 2023г. по описа на Административен съд Монтана (АС Монтана). Касационните жалбоподатели считат съдебното решение за необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушения на съдопроизводствените правила чл.209, т.3 от АПК. Молят да се отмени решението на АС Монтана, като неправилно и да се реши спора по същество, като се прогласи нищожността на Решение 494/ 19.01.1999г. на Областния управител на Област Монтана. Претендират разноски за две инстанции. Ответникът- Областен управител на Област Монтана оспорва основателността на касационната жалба, посочвайки, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Намира оспореното решение на АС Монтана за валидно и законосъобразно, като постановено с оглед събраните доказателства и в съответствие с приложимия материален закон. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба на Б. А. А. е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Производството пред Административен съд Монтана е образувано по искова молба имаща характер на жалба на Б. А. А., с която е поискано обявяване нищожността на Решение 494/ 19.01.1999г. на Областния управител на Област Монтана, с което е уважена претенцията на наследниците на А. С. А. да бъдат обезщетени за одържавените имоти на наследодателя им, съгласно Акт за държавна собственост 238/ 20.01.1951 г., чрез съсобственост върху обекта, изграден върху земите на наследодателя им административнопроизводствена сграда, находяща се в гр. Монтана, на [улица], в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени, към действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизане в сила на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ). Обжалваното съдебно решение е постановено, след като Решение 321/ 01.08.2022г., постановено по адм. дело 416/ 2021г. по описа на Административен съд Монтана е било обезсилено с Решение 7882 от 14.07.2023г., постановено по адм. дело 10632/ 2022г. на Върховния административен съд и делото е било върнато на друг състав на АС Монтана за ново произнасяне с указания сезиращата искова молба (gd./d) да се приведе в съответствие с изискванията на закона чрез уточнение на обстоятелствената й част, включително кои актове от адм. производство обжалва. При повторното разглеждане в резултат на указанията на АС Монтана с Молба уточнение на жалбата от 26.09.2023 г. от жалбоподателя се посочва, че се обжалва Решение 494/ 19.01.1999г. в двете му фази на постановяване, като НИЩОЖНО и незаконосъобразно. С обжалваното пред настоящата касационна инстанция- Решение 756 от 13.12.2023г., постановено по адм. дело 481/ 2023г. на Административен съд Монтана се ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. А. А. против Решение 494/ 19.01.1999г. на Областен управител на Област Монтана в двете му фази на обезщетително производство. За да стигне до този правен резултат, АС Монтана е приел за установено, че след получено уточнение, е сезиран с жалба срещу Решение 494/19.01.1999г. на областния управител на област Монтана в двете му фази на постановяване за обезщетяване по чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ, с правно основание чл. 149, ал. 5 АПК и чл.128, ал. 1,т. 1 АПК с искане за обявяване на нищожността му. Административен съд Монтана е приел, от фактическа страна, че касационният жалбоподател е правоимащо лице по Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти. Установил, че Решение 494/ 19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана е издадено във втора фаза на обезщетителното производството по чл. 6, ал. 5, вр. чл. 6, ал. 1, т. 2 ЗОСОИ и с него е определена съсобственост в размер на 10/52 идеални части от административната сграда на ТПК "Септември". Първата фаза на обезщетителното производство е приключила с Решение 494 от 10.01.1998 г., (1999г.), с което областният управител е признал правото на наследниците на А. С. А. на обезщетение по реда на ЗОСОИ, по искане 1191/30.10.1998г. за обезщетение чрез съсобственост именно чрез съсобственост върху обекта, изграден върху земите на наследодателя им в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени към действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизането в сила на ЗОСОИ. Възложена е оценка на имуществото, предмет на обезщетение за определяне на дела на съсобствеността. Съдът приел, че административният акт бил връчен лично на жалбоподателя на 22.06.1999г., като против него не била подадена жалба в 14-дневен срок от съобщаването му. Посочил, че жалбоподателят се е снабдил с Констативен нотариален акт 40, т. X , рег. 4432, нот. дело 1367/15.07.1999г., с който са признати молителите Б. и Б. А. за съсобственици по реда на ЗОСОИ и като наследници на А. С. А. на 10/52 идеални части от административнопроизводствена сграда на пет етажа, и мазета със застроена площ от 336 кв.м., находяща се в гр. Монтана, [улица], построена в парцел I от кв. 128 по дворищно-регулационния план на гр. Монтана от 1990г. целият парцел от 351 кв.м., съсобственост с ТПК Септември, ОББ АД и Е. и А. Т.. При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел, от правна страна, че оспореният административен акт и в двете фази на обезщетителното производство не страда от съществени пороци, които да обуславят неговата нищожност, както и че е издаден от компетентен орган. Посочил, че по делото не са събрани доказателства жалбоподателят да е упражнил правото си да обжалва Решение 494/19.01.1999г. на Областния управител на Област Монтана, нито да е оспорен евентуално формиран мълчалив отказ за утвърждаване на оценката от Областния управител на област Монтана по реда на чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ в преклузивния срок до 31.03.2000г. Достигнал до извод, че оспорения административен акт е влязъл в законна сила. Освен това приема, че изложените аргументи в жалбата не се отразяват на валидността на Решение 494/19.01.1999г. и не водят до неговата нищожност, а се касаят до законосъобразността, който въпрос не е предмет на разглеждане по делото. Решаващият съд счел, че не е налице нарушение на материалния закон, което да води до порок обуславящ нищожност на оспорения акт. Достигнат е извод, че решението на Областния управител на област Монтана представлява валиден административен акт, като не са налице основания за прогласяване на неговата нищожност. Поради тези съображения АС Монтана приема разглежданата жалба за неоснователна. Съдебното решение на АС Монтана е НЕПРАВИЛНО. Настоящият състав на трето отделение на Върховния административен съд не споделя правните съображения на първоинстанционният съд, че не е налице твърдяната нищожност на административното решение, относно определения с него способ за обезщетяване, по следните съображения. С Решение 494/ 19. 01. 1999 г. на Областен управител, Област Монтана е уважена претенцията на наследниците на А. С. А., същият да бъде обезщетен за одържавени наследствени имоти, чрез съсобственост върху обекта, изградени върху земите на наследодателя им в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени към действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизане в сила на ЗОСОИ. Съгласно представени по делото влезли в сила съдебни решения на РС Монтана, две съдебни решения на ОС Монтана, Апелативен съд София и две съдебни решения на ВКС, /лист 138- 172 от делото на АССГ/ е видно, че постановеното обезщетение чрез съсобственост, съгласно Решение 494/ 1999 г. на Областен управител, не е зачетено от съставите на тези съдилища и поради това не е допусната делба между страните, както е и установено, че друго лице е собственик на Партерния етаж, като в тази част е отменен съставеният им на него и брат му НА 40, том Х от 1999 г. В Решение 7882 от 14.07.2023г., постановено по административно дело 10632/ 2022г. на Върховния административен съд се сочи, че жалбоподателят не е оспорил като нищожно първото решение на областния управител 494 от 1998 г., с което е признато правото на обезщетение, определен е кръгът на правоимащите и начина на обезщетяване- съсобственост, а е оспорил второто- за определяне квотите на съсобственост. Второто решение, макар да представлява самостоятелен административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол за законосъобразност, е тясно обвързано и зависимо от решението от първата фаза на обезщетителното производство. С второто решение не може да се пререши въпроса за начина на обезщетение, доколкото той вече е решен с влязъл в сила административен акт. В резултат на указанията на АС Монтана с Молба уточнение на жалбата от 26.09.2023 г. се посочва, че се обжалва Решение 494/ 19.01.1999г. в двете му фази на постановяване, като НИЩОЖНО и незаконосъобразно. Посочва се, че искането дало начало на адм. производство е било за реално връщане на земята, ако тази част може да се обособи или за предоставяне на компенсаторни или жилищно- компенсаторни записи. Производството по ЗОСОИ има за цел да определи и обезщети тези правоимащи, на които собствеността не може да бъде възстановена реално, защото са станали публична собственост на държавата и общините, придобити са добросъвестно от трети лица или върху тях са извършени строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане. Конкретният размер на обезщетението се определя по точно посочена от законодателя методика. Съгласно чл.2, ал.4, прд.2 ЗОСОИ собствениците имат право да изберат начина на обезщетение с изключение на случаите, когато земите са станали публична собственост на държавата или на общините до 25 февруари 1992 г., придобити са до тази дата от добросъвестни лица, или на такива лица е отстъпено законно право на строеж и строежът е бил започнал при влизането на този закон в сила. В първата фаза се определят правоимащите лица и начина на обезщетяването, а във втората фаза се определя оценката на одържавения имот, т.е. конкретната стойност, която се полага като обезщетение по квотите на наследниците. Разпоредбата на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ е императивна, а именно, че право на избор за вида обезщетение, лицата имат само тогава, когато до 25 февруари 1992 г. добросъвестни лица не са придобили или на такива лица не е отстъпено законно право на строеж, който строеж да не е започнал при влизането на този закон в сила, т.е. до 22.11.1997 г. От представените съдебни решения на Окръжен съд Монтана се установява, че жалбоподателят, като правоимащо лице следва да получи обезщетение, но попада в ограничителната хипотеза на чл.2, ал.4, прд.2 ЗОСОИ, поради което е следвало да бъде обезщетен с компенсаторни записи. В случая на ТПК Септември е отстъпено законно право на строеж, което право не се оспорва, а след като строежът е надлежно приет за експлоатация през 1965 г. и съобразно действащите тогава закони, то същият е започнал и дори завършен към момента на влизане на ЗОСОИ в сила или изключенията предвидени в чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ са били налични към датата на издаване на оспорения акт. Несъобразяването на Областния управител с условията в чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ обуславя нищожността на издадения акт. Областният управител е излязъл извън своите компетенции и е предоставил право на съсобственост върху имот, който не е държавен, придобит от добросъвестно лице по надлежен ред, въз основа на отстъпено право на строеж, чието строителство е започнало, а в случая и завършено преди влизането на ЗОСОИ в сила. Следователно, при това положение е извън правомощията на областния управител да предоставя в обезщетение идеални части от застроеното в недвижимия имот. Съответно издаденото решение, в частта за определеното обезщетяване чрез съсобственост, се явява издадено при липса на материална компетентност и предмет, поради което решението на областния управител в тази част е нищожно. Съдът не е съобразил предмета на искането, респ. на жалбата и не е съобразил, че при невъзможност за реално връщане на имота, респ. невъзможност за обезщетяване в съсобственост, обезщетяването трябва да стане с компенсаторни записи. При довод за нищожност на решение 494 от 10.01.1998 г., в частта му относно способа за обезщетяване, съдът упражнявайки контрол за законосъобразност следва да констатира тази нищожност, и определи способ за обезщетяване чрез компенсаторни записи, като единствено възможен в настоящият случай и допустим, съгласно ЗОСОИ. Поради особената си същественост това противоречие на административния акт с материалния закон, е основание за обявяване нищожност на обжалваните административния решения, с които е определен недопустим начин на обезщетяване. При обявяване на решението в оспорената част за нищожно, то решението, с което се определят размера на обезщетение, също се явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено. С обезщетяването на касаторите с компенсаторни записи ще се постигнат и целите на ЗОСОИ за обезщетяване на правоприемниците на собственици на одържавени недвижими имоти. С решението за определяне на обезщетение чрез съсобственост (идеална част) върху имот, който не е бил в патримониума на държавата или общината, към датата на издаване на заповедта, тази цел на закона не е постигната. Предвид на изложеното оспореното съдебно решение следва да бъде отменено, като неправилно. Решение 494 от 10.01.1998 г. (1999г), следва да се обяви за нищожно в оспорената част относно начина на обезщетение и за процесуална икономия се постанови обезщетяване чрез компенсаторни записи за признатите с него права на обезщетяване. След като е нищожно решението в частта относно способа за обезщетяване и не поражда правни последици, издадената въз основа на него решение за определяне стойността на обезщетението също се явява нищожно. Касационната инстанция е задължена да следи служебно за съответствието на решението с материалния закон и съгласно чл.218, ал.1 и ал.2 от АПК, се налага извод, че обжалваното решение се явява неправилно на основанията по чл.209, т.3 АПК и следва да се отмени като се прогласи нищожността на оспорвания административен акт и се определя обезщетение, предвид чл.4, ал.3, т.3 ЗОСОИ. Съгласно чл. 6, ал. 6, изр. трето от ЗОСОИ, при уважаване на отхвърленото от административния орган искане, съдът назначава експертиза от лицата по чл. 4 и решава окончателно претенцията. В случая, след като се признава право правото на обезщетение с компенсаторни записи на наследниците на А. А., т.е. е уважено е отхвърленото искане. По аргумент от цитираната разпоредба следва, че след влизането на решението в сила, съдът, а не административният орган, трябва да реши окончателно претенцията за обезщетение, като с помощта на назначената от него експертиза, определи размера на дължимите компенсаторни записи. При този изход на делото основателно се явява искането на касаторите за присъждане на направените по делота разноски, които са в размер от 10 лева- държавна такса, 450 лева- депозит за вещо лице и 4660 лева- адвокатски възнаграждения по делата пред АС Монтана и ВАС (общо в размер 5120 лева). Същите разноски следва да бъдат заплатени от Областна администрация - Монтана. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение