Решение № 8725 от 20.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14429/2010 г.

Решение № 8725 от 20.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14429/2010 г., VI о., докладчик съдията Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационни жалби, подадени Петко Дечев Петков от гр. Кубрат, обл. Разград и от Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. Варна при Централно управление на Националната агенция за приходите, против решение № 1840 от 21.09.2010 г. по адм. дело № 702 по описа за 2010 г. на Административен съд - Варна.

В касационната жалба на Петко Дечев Петков от гр. Кубрат, обл. Разград, са изложени съображения за неправилно прилагане на материалноправните норми на чл. 4, ал. 3 и 6 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на съдебното решение в частта, с която жалбата против РА № 900330/21.12.2009 г. на орган по приходите при ТД на НАП, гр. Разград, потвърден с решение № 52 от 24.02.2010 г. на Директора на Дирекция на "ОУИ", гр. Варна, при ЦУ на НАП, е отхвърлена като неоснователна.

В касационната жалба на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. Варна, при Централно управление на Националната агенция за приходите са изложени доводи за неправилно прилагане на чл. 109 от ДОПК - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на съдебното решение в частта, с която РА № 900330/21.12.2009 г. на орган по приходите при ТД на НАП, гр. Разград, потвърден с Решение № 52 от 24.02.2010 г. на Директора на Дирекция на "ОУИ", гр. Варна, при ЦУ на НАП, е частично отменен.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за основателност на първата касационна жалба и за неоснователност - на втората.

И двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустима.

След като ги разгледа по същество, Върховният административен съд прие следното:

1. Касационната жалба на Петко Дечев Петков от гр. Кубрат, обл. Разград, е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С обжалваното решение Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на Петко Дечев Петков от гр. Кубрат, обл. Разград, против ревизионен акт (РА) № 900330/21.12.2009 г., издаден от орган по приходите при Териториалната дирекция на НАП, гр. Разград, потвърден с решение № 52/24.02.2010 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. Варна, при Централно управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), в частта за определените задължения на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО за здравноосигурителни вноски с общ размер 7174.12 лв. за времето от 01.12.2003 г. до 31.08.2009 г. заедно с лихви за забава.

За да постанови решението си, Административен съд - Варна законосъобразно е приел, че жалбоподателят като упражняващо свободна професия лице (адвокат) дължи здравноосигурителни вноски върху получения доход, независимо, че като пенсионер е осигурен на основание чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЗО за сметка на републиканския бюджет. Решение № 5 от 29.06.2000 г. на Конституционния съд, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от КЗОО в частта за работещите пенсионери, като е прието, че тази категория лица не подлежат на задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт, не намира приложение относно задълженията по ЗЗО.

Развитите от касатора съображения за материалноправни нарушения по чл. 4, ал. 3 и 6 от Кодекса за социално осигуряване са неоснователни. Задължителното здравно осигуряване е уредено в отделен закон, който е специален по отношение на Кодекса за социално осигуряване. Според чл. 34, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) задължението за здравно осигуряване възниква за всички български граждани. В чл. 40 от ЗЗО са уредени здравноосигурителните вноски, които осигурените лица внасят върху получаваните от тях доходи. Пенсионерите са обособени в самостоятелна група (чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЗО) и е указано, че дължимите от тях здравноосигурителни вноски са за сметка на републиканския бюджет. По предположение тази категория лица не упражняват трудова дейност и основният получаван от тях доход е от пенсия. Работещите пенсионери, които реализират доходи от трудова дейност, дължат здравноосигурителна вноска върху доход, определен от законодателя за съответната група, в която попадат. На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия, се осигуряват върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния размер на осигурителния доход за тези самоосигуряващи се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, и годишно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО. В разглеждания случай касаторът, който е задължително здравноосигурено лице по смисъла на чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗО, е бил длъжен да внася здравноосигурителна вноска по чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО върху получения доход от упражняваната трудова дейност. В същия смисъл е установена трайна съдебна практика (Решение № 16161 от 29.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8159/2009 г., I о., Решение № 13210 от 6.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7449/2009 г., VI о., Решение № 4356 от 25.04.2006 г. на ВАС по адм. д. № 1531/2006 г., VI о., Решение № 7359 от 15.07.2003 г. на ВАС по адм. д. № 2775/2003 г., I о. и пр.).

Неотносими към въпроса за дължимостта на лихвите върху непогасените по давност задължения за здравноосигурителни вноски са възраженията на касатора, основаващи се на Закона за задълженията и договорите. Задълженията за осигурителни вноски за НЗОК и за лихвите върху тях са публични и общият гражданскоправен институт на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите е неприложим. За всички публични задължения е приложим петгодишният давностен срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, респективно чл. 140, ал. 1 от отменения Данъчен процесуален кодекс (ДПК).

Касационната жалба е неоснователна и в частта, с която съдебното решение се оспорва в частта за разноските. Неправилно жалбоподателят счита, че има право на адвокатско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК и в случаите, когато не е бил представляван от адвокат и не направил разноски за адвокатско възнаграждение. Хипотезата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК обхваща само тези деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за един адвокат, които действително са били заплатени за водене на делото. Приложимо е общото правило за присъждане на разноски при направено искане, но не и служебно от съда.

По изложените съображения не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила в отхвърлителната му част.

2. Касационната жалба на Директора на Дирекция на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. Варна, при Централно управление на Националната агенция за приходите е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С обжалваното решение Административен съд - Варна е отменил ревизионен акт № 900330/21.12.2009 г., издаден от орган по приходите при Териториалната дирекция на НАП, гр. Разград, потвърден с решение № 52 от 24.02.2010 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. Варна, при ЦУ на НАП в частта, с която на Петко Дечев Петков от гр. Кубрат, обл. Разград, са установени погасени по давност задължения за здравноосигурителни вноски за периода 01.01.2000 г. - м. 11. 2003 г. вкл. в размер на 1564.91 лв. главница и 1506.39 лв. - лихва.

Решението в тази част е постановено при правилно прилагане на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, в сила от 01.01.2006 г. и на действащия дотогава чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.), съгласно които всички публични вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.

Изложените в касационната жалба съображения за неправилно прилагане на чл. 109, ал. 1 от ДОПК са неоснователни. В преобладаващата съдебна практика е прието, че административнопроцесуалното правило на чл. 109, ал. 1 ДОПК е приложимо не само за задължения за данъци по кодекса, но и за задължителни осигурителни вноски (Решение № 3338 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6744/2009 г. - VI о., решение № 10113 от 28.07.2009 г. по адм. д. № 1965/2009 г. на ВАС - I о., решение № 9487 от 13.07.2009 г. по адм. д. № 2080/2009 г. на ВАС - VI о. и др.). С ревизионния акт могат да се установяват само съществуващи и подлежащи на изпълнение публични задължения, но не и погасените на различни правни основания, в случая поради погасителна давност. Изтеклата погасителна давност погасява дълга и възможността той да бъде събран принудително.

С оглед на гореизложеното обжалваното съдебно решение в отменителната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила.

В касационното производство касаторът не е бил представляван от юрисконсулт, поради което искането му за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. За първоинстанционното съдебно производство му е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 536.96 лв. на основание чл. 161, ал. 1 ат ДОПК.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,