Решение № 4191 от 2.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5882/2017 г.

Решение № 4191 от 2.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5882/2017 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на И. Й. Г. против решение № 13/22.03.2017 г., постановено по адм. д. № 41/16 г. от Габровския административен съд. С обжалваното решение е отхвърлен иска, предявен от И. Й. Г. за заплащане на сумата от 4000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на отказ на лекар от медицинския център при Затвора - гр. Л. да му извърши преглед на 4.12.2015 г., както и лихва за забава и пропуснати ползи, считано от 8.12.2015 г. до окончателното плащане. Със същото решение, ищецът е осъден да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. От обстоятелствената й част следва, че поддържаните касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, както и необоснованост. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на административния съд. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение по съображения в писмени бележки и писмено становище, представени по делото. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящият съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, но неоснователна по отношение на отхвърления иск. Основателно е обжалването в частта относно осъждането а ищеца за заплащане на разноски на ответника. Пред административния съд е предявен иск за заплащане на обезщетение за претърпени вреди - болки и страдания в резултат на бездействието на лекаря в Затвора - Л. да го прегледа, въпреки оплакванията му. За да постанови акта си, съдът е приел следното: на 3.12.2015 г. ищецът е бил конвоиран от ЗОЗТ "Атлант" - гр. Т. и настанен в разпределителя на З.-Л. във връзка с явяване по дела. Два дин преди това ищецът е подписал декларация, адресирана до началника на затворническото общежитие, че спира инсулина и храната в знак на протест, че не му се дава радио. Установено е от съда, че на 4.12.2015 г. между ищеца и д-р Тодоров са разменени реплики, по повод заявление на ищеца, че няма инсулин, на което докторът е отговори, че ищецът е следвало да го изиска от доверения си лекар -д-р Пеновски, за да го носи със себе си при конвоиране. Въз основа на писмени документи, съдът е установи, че ищецът наред с други заболявания, страда и от диабет, като от 19.03.2015 г. е започнало инсулиновото му лечение. Била му е назначена специална диета, която той не е спазвал, както и е разполагл с глюкомер и консумативи за него. Установено е, че вечерта на 4.12.15 г. ищецът е постъпил в спешното отделение на болничното заведение, откъдето е насочен за хоспитализация в ендокринното отделение на болницата, където е лекуван за декомпенсиран захарен диабет с кетоацидоза. Въз основа на така установената фактическа обстановка и след преценка на приложимата нормативни база - ЗИНЗС и Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода, съдът е формирал следните изводи: задължение на администрацията в местата за изтърпяване на наказание -лишаване от свобода е създаването на условия за опазване на физическото и психическото здраве на лицата. Съдът е приел, че на въпросанта дата - 4.12.15 г. ищецът действително е изпаднал в състояние, изискващо лекарска намеса, във връзка с което му е оказана медицинска помощ от лица от състава на медицинския център в З.-Л., а именно от медицинския фелдшер - И. Г., която го е насочила към Спешното отделение на МБАЛ, в която е приет за лечение. Съдът е формирла извод, че за състоянието, в което е изпаднал на въпросната дата, ищецът е допринесъл сам с умишленото неприемане на предписаните му лекарства и с гладуването, на което се е подложил. Съдът е приел, че въпреки указанията му, ищецът не е ангажирал доказателства за претърпени неимуществени вреди. Съдът не е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел, преценявайки ги като необективни. Съдът е приел, че липсва установено бездействие от страна на администрацията на Затвора - Л. за осигуряването на адекватна медицинска помощ на лишения от свобода, тъй като такава му е била осигурена, посочвайки липсата на нормативноустановено задължение тази помощ да се предоставя от точно определено лице. Съдът е зключил също така и за липсата на вреда за ищеца. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно. Неоснователно е оплакването на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е събрал по делото поисканите от страните доказателства, които е обсъдил задълбочено по отделно и в тяхната съвкупност. Неоснователно е оплакването н касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила със заличаването от съда на св. З. С. Видно от данните по делото е, че съдът е допуснал разпита на този свидетел, но след като от него е постъпила молба, че не е запознат с проблемите на ищеца и иска да бъде заличен като свидетел, съдът го е заличил. При това заявяване от страна на свидетеля, съдът е процедирал законосъобразно. В конкретния случай, св. Стефанов не е отказал да свидетелства за обстоятелства, които иначе знае, а е уведомил съда за липсата у него на знание за проблемите на ищеца. Заличавайки това лице като свидетел и допускайки друго на негово място, съдът е процедирал правилно, тай като е спестил процесуално време и не е нарушил правата и интересите на ищеца. Неоснователно е оплакването от касатора за допуснато нарушение на материалния закон от съда. Съответни на доказателствата, събрани по делото са констатациите на съда, че за състоянието, в което е изпаднал на 4.12.15 г. ищецът е допринесъл сам с поведението си, но във връзка с което, още същия ден му е оказана адекватна медицинска помощ от администрацията на затвора. Тези констатации обосновават извода, до който е стигнал първоинстанционният съд, че не е налице бездействие на администрацията на Затвора-гр. Л. за оказване на медицинска помощ на ищеца. При липсата на един от елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, искът се явява неоснователен и съдът правилно го е отхвърлил. Решението на административния съд е резултат от задълбочен анализ на събраните по делото доказателства въз основа на който съдът е формирал обосновани и верни изводи в резултат на които е приложил правилно материалния закон. Решението В ЧАСТТА, в която е отхвърлен иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ следва да се потвърди. Неправилно е решението на съда в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди в чл. 10, ал. 2 и 3 съдържа самостоятелна специална уредба на отговорността за разноски за страните по делата, водени по този закон. Тази специална уредба дерогира приложението на общата уредбата на отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящия случай с предявените искове, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Въпросът е, дали юрисконсултското възнаграждение, респективно адвокатското възнаграждение, когато страната е представлявана от адвокат представлява разноски по производството. Отговорът следва да е отрицателен по следните аргументи. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ е предвидено, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. В ал. 3 на чл. 10 ЗОДОВ, законодателят е предвидил, че при уважаване на иска (изцяло или частично) ответникът дължи заплащане на ищеца и на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. По същия начин, законодателят е посочил отделно възнаграждението за един адвокат от разноските по производството в чл. 143, ал. 1 АПК, както и в чл. 78, ал. 1 ГПК. Стриктното тълкуване на посочените по-горе разпоредби води до извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултското възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Това законодателно решение вероятно е свързано с изводите, до които ЕСПЧ стига по делото Станков срещу България, в което, макар проблемът да е в прекомерната държавна такса по делата по ЗОДОВ ( в периода, в който тя е предвидена като пропорционална), разсъжденията на съда отиват и отвъд нея. Така например в т. 54 от мотивите на това решение ЕСПЧ казва "от практична гледна точка налагането на съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе ролята на ограничение на правото на достъп до съд...", а в т. 59 от мотивите на решението се казва "останалите разноски също не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд." Разделянето на възнаграждението за адвокат от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвино изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба, предвиждаща това. Като е присъдил юрисконсултско възнаграждение на ответника, съдът е приложил неправилно материалния закон - чл. 10 ЗОДОВ, поради което решението в тази част следва да се отмени. По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав