Решение № 776 от 25.1.2023 г. на ВАС, VII о.

Производството е по реда на чл. 185 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по жалба на А. Тодорова от гр. София чрез адв. Николова - САК срещу т.3, предл. първо в частта ако средният успех от нея не е по-нисък от мн.добър 4,50 от заповед 95-00-391/28.05.2019 година на министъра на външните работи, с която на основание чл.21а, ал.2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, утвърден с Постановление 184 на Министерски съвет от 1958г. (ПЛЗПДДК), и на основание чл.26 от същия, чл.43, т.25 и чл.5, ал.3 от Устройствения правилник на Министерство на външните работи (МВнР) и във връзка с решение 6733/08.05.2019 година по адм.д. 1364/2019 година по описа на Върховния административен съд (ВАС) е определен временен режим на легализации и преводи. Жалбоподателят твърди, че със заповедта се въвежда регистрационен режим, който може да бъде въведен само със закон. Наведени са доводи, че при издаването на акта са допуснати нарушения, обосноваващи неговата нищожност. На първо място са изложени твърдения, че предметът на уредба на заповедта, следва да бъде включен в подзаконов нормативен акт. На второ място се твърди, че същата не е обнародвана в Държавен вестник и на следващо място, че не е налице законово основание за въвеждане на условия за извършване на очертаната стопанска дейност. В жалбата се съдържат оплаквания за липса на компетентност от страна на министъра на външните работи за издаване на акта и за нарушение на материалноправните разпоредби на чл.4 на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност (ЗОАРАКВСД). Във връзка с оспорените пред настоящия съд разпоредби от заповедта сочи, че въведеното изискване за среден успех е дискриминационно по отношение лицата завършили висше образование спрямо лицата, завършили езикови гимназии и преминали изпит пред изброени организации. Счита, че въведеното изискване нарушава правото на труд, тъй като дори след полагане на изпит пред съответните организации, изискването за 1 година стаж в България е преодолимо единствено с удостоверяването на завършено регламентирано образование. Твърди се, че съгласно българската правна уредба професионалната квалификация Преводач е необходимото и достатъчно условие за упражняване на професията Заклет преводач в България, като условията за упражняване на тази професия не са законово регламентирани и е недопустимо министърът на външните работи да детайлизира утежняващи такива. Прави искане за отмяна на разпоредбата, както и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.3, предл. второ от Закона за адвокатурата (ЗА), при съобразяване Наредба 1 от 09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по жалбата, министърът на външните работи, представляван от юрк. Георгиева оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Твърди, че процесната заповед 95-00-391/28.05.2019 година на министъра на външните работи представлява общ административен акт по смисъла на чл.65 АПК, който се оспорва по реда на чл.179 АПК, съответно жалбата е подадена извън законоустановените срокове. Навежда доводи и за липса на правен интерес от обжалването на акта в оспорената част, тъй като няма данни жалбоподателят да е подал документи в дирекция Консулски отношения на Министерство на външните работи (МВнР), а заповедта се отнася само до лица, които заявяват, че ще извършват преводи в страната. Според ответника молбата подадена до Национален център за информация и документация (НЦИД) към Министерство на образованието и науката (МОН) и МВнР от А. Тодорова няма характер на заявление за подаване на документи по смисъла на т.3 от процесния акт. В представените по делото писмени бележки се твърди, че изискването на т.3, предл. първо от заповедта за среден успех не по-нисък от мн. добър 4,50 касае втора филологическа специалност и доколкото жалбоподателят не разполага с такава, то не е налице правен интерес от оспорването на акта в тази част. Обосновава извод за неоснователност на жалбата като сочи, че тъй като с решение 6733/08.05.2019 година по адм.д. 1364/2019 година по описа на ВАС са отменени разпоредбите на чл.18, ал.1 и ал.2 ПЛЗПДДК, то МВнР е следвало да предприеме незабавни действия от временен характер, с които да гарантира, че преводът на съответните документи ще се осъществява от преводачи, които могат да удостоверят минимално ниво на познания на съответния език. Сочи, че заповедта е издадена на основание чл.26 ПЛЗПДДК, поради което аргументира извод, че същата е издадена от компетентен орган в законоустановената форма, на законово правно основание и съобразена с целта на закона. Наведени са доводи, че със заповедта не се установява лицензионен или регистрационен режим по смисъла на чл.4, ал.1 ЗОАРАКСД и е съобразена с разпоредбата на чл.3, ал.3 ЗОАРАКСД и в тази връзка същата е издадена изцяло за постигане целите на закона. Иска жалбата да бъде оставена без разглеждане като недопустима или алтернативно да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на жалбата. Посочва, че заповедта съдържа всички признаци на подзаконов нормативен акт и същата е издадена в нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не са спазени разпоредбите на чл.26 и чл.28, ал.2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Приема, че допуснатото нарушение на императивни процедурни правила при издаване на процесната заповед е съществено по характер и като такова се е отразило на съответствието й с материалния закон. Освен това счита същата за издадена без правно основание, което води до нейната нищожност. При извършена служебна проверка за допустимост на оспорването, Върховен административен съд, седмо отделение, приема, че жалбата е допустима като подадена от активно процесуално легитимирана страна, срещу нормативен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност пред Върховен административен съд (чл.132, ал.2, т.1 АПК). Съгласно разпоредбата на чл.185 АПК подзаконовите нормативни актове могат да се оспорват пред съд. Независимо от наименованието си, оспорената заповед представлява подзаконов нормативен акт по смисъла на чл.75, ал.1 и ал.2 АПК, доколкото с нея се създава така наречен временен режим заменящ регламентация във връзка с отменени разпоредби на ПЛЗПДДК, а именно чл.18, ал.1 и ал.2 ПЛЗПДДК. Заповедта съдържа административноправни норми въвежда критерии за определяне на лицата, които могат да извършват заверка по чл.21а, ал.2 ПЛЗПДДК (действие спрямо неограничен кръг външни спрямо структурата на издателя субекти) и има многократно правно действие (дори и в рамките на определен времеви период с оглед претенцията на правилата да са временни). По отношение на срока за оспорване, съдът приема, че съгласно нормата на чл.187 ал.1 АПК, подзаконовите нормативни актове могат да се оспорват без ограничение във времето, поради което жалбата подадена от А. Тодорова не се явява просрочена. А. Тодорова от гр. София се легитимира като лице притежаващо професионална квалификация Преводач, което е подало искане за признаване на дипломата й и предоставяне на право да работи като Заклет преводач от български език в Кралство Испания (Испания). Сочи, че възможността за извършване на дейността Заклет преводач в Испания изисква лицето да отговаря на всички условия за професията в Република България. Действително оспорената заповед се отнася до лица, които заявяват, че ще извършват преводи в страната, но предвид обоснованата от жалбоподателя необходимост за удостоверяване наличието на възможност за практикуване на професията Заклет преводач в рамките на България, т.е да отговаря на изискванията на българското законодателство, то същият следва несъмнено да отговаря на условията въведени с оспорения подзаконов нормативен акт. Видно от представеното по делото писмо изх. Ав-03-1784 от 21.12.2021 година на извънреден и пълномощен посланик на Република България в Кралство Испания в отговор на молба от 07.12.2021 година на А. Тодорова за включване в списъка с преводачите, с които посолството на Република България в Кралство Испания работи, лицето следва да притежава среден успех над мн. добър 4,50 от дипломата си за завършено висше филологическо образование. Твърденията на ответника в посока, че изискването е относимо единствено за втора филологическа специалност не се потвърждават от тълкуването и прилагането на оспорената разпоредба, извършено от компетентните органи, което обосновава наличието на правен интерес за оспорване на т.3, предл. първо в частта ако средният успех от нея не е по-нисък от мн.добър 4,50 от заповед 95-00-391/28.05.2019 година на министъра на външните работи, от страна на жалбоподателя по делото. С оглед изложеното жалбоподателят по делото попада в кръга на лицата, за които нормативният акт поражда права и задължения в оспорената от него част. По съществото на спора, като взе предвид изложеното в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, настоящият състав на Върховния административен съд приема следното от фактическа и правна страна: Оспорената заповед е постановена на основание чл.21а, ал.2 и чл.26 ПЛЗПДДК, чл.43, т.25 и чл.5, ал.3 от Устройствения правилник на МВнР и във връзка с решение 6733/08.05.2019 година по адм.д. 1364/2019 година по описа на ВАС Съгласно разпоредбата на чл. 26 ПЛЗПДДК при настъпване на изключителни и непредвидени събития и обстоятелства от естество да направят неприложими разпоредбите на настоящия правилник Министерството на външните работи издава специални разпоредби, установяващи временен режим на легализации и преводи, с оглед да се обезпечи защитата на българските интереси. Със сочената разпоредба се делегира компетентност (на самостоятелно основание се поставя въпроса за невъзможността за делегиране на компетентност за издаване на подзаконов нормативен акт с друг такъв) на Министерството на външните работи за издаване на специални разпоредби, установяващи временен режим, а не на министъра на външните работи. За да издаде подзаконов нормативен акт съответният орган е необходимо да има изрична законова делегация чл.2, ал.1 ЗНА и чл.76, ал.1 АПК. Само Конституцията и закона са тези, които създават правната възможност относно компетентността на съответния орган да издаде нормативен административен акт, с който да регламентира определения в тази норма кръг обществени отношения. Законодателят е този, който извършва преценка по отношение необходимостта от правна регламентация с подзаконов нормативен акт и той е този, който определя коя материя трябва да бъде регламентирана на подзаконово ниво, съответно кой е органът, който да стори това. Съгласно изричните разпоредби на чл.2, ал.2 ЗНА и чл.76, ал.2 АПК компетентността да се издаде един подзаконов нормативен акт освен, че трябва да е законово определена, не може и да се прехвърля. В процесния случай актът е издаден именно при позоваването на такава делегация, уредена в друг подзаконов нормативен акт. Действието по издаването на акта противоречи на императивните изисквания за законово определена компетентност и за нейната непрехвърляемост. Още повече, че разпоредбата на чл. 26 ПЛЗПДДК, послужила като правно основание за издаване на оспорения в настоящото производство акт, изрично сочи като компетентен издател Министерството на външните работи (МВнР). Твърде значимо е въздействието, което нормативният административен акт оказва върху съответния вид обществени отношения, върху правните субекти, за да остави законодателят безконтролно възможността да се използва държавната принуда чрез издаването на нормативни административни актове. Наред с това, нерегламентираното издаване на нормативни административни атове би поставило на изпитание вътрешното единство на съществуващата в държавата йерархия на нормативните актове, която предопределя юридическата си сила на нормативните актове и по този начин гарантира правната сигурност. Липсата на законово определена компетентност, за издаването на даден нормативен административен акт прави същия нищожен. Видно от изложеното министърът на външните работи не разполага с компетентност, произтичаща от Конституцията или закон за издаване на процесния подзаконов нормативен акт. Поради всичко изложено съдът приема, че оспорената заповед е нищожна. Тази нищожност следва да бъде обявена от съда с настоящото решение в оспорената част и без да се обосновават изводи досежно материалната законосъобразност или издаването на акта при спазване на процедурата затова. Единствено за пълнота, доколкото ответникът отрича актът да е с нормативен характер, той не ангажира никакви доказателства за спазване на процедурата по издаване на подзаконовите нормативни актове, като липсва и материалноправно основание за въвеждане на оспореното изискване, което безспорно се явява ограничително. Жалбоподателят претендира присъждане на разноски по делото съгласно представен списък (л. 111 от делото). В същия е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА. За присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в полза на някоя от страните е необходимо наличието на договор за правна помощ, който е абсолютна процесуална предпоставка, тъй като именно в договора се посочва договореният начин на плащане, съгласно Тълкувателно решение 6/2012 от 6.11.2013 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС. Съдът определя адвокатското възнаграждение в случаите на чл.38, ал.2 ЗА, но само когато е установено, че страните са се договорили адвокатът да окаже безплатно правна помощ при наличието на някоя от хипотезите на чл.38, ал.1 ЗА. От представеното на л.25 пълномощно по делото не може да се установи подобна уговорка между жалбоподателя и представляващия го адвокат - за оказана адвокатска помощ при условията на чл.38, ал.1, т.3 ЗА. С оглед изложеното, в настоящото производство не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗА. По изложените съображения и на основание чл.193, ал.1 от АПК Върховният административен съд