Решение № 1361 от 24.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4845/2007 г.
ВКСIV гражданско отделение24.07.2009 г.докладчик Дияна Ценева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийски градски съд, постановено на 4.06.2007 г. по гр.д. № 460/06 г.
Мотиви
Решение № 1361 от 24.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4845/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение от 4.06.2007 г. по гр.д. № 460/06 г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението на Софийски районен съд, постановено на 17.08.2005 г. по гр.д. № 913/05 г. в частта, с която В. П. П. и "С" Е. гр. С. са осъдени да заплатят солидарно на В. С. П. сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при пътно- транспортно произшествие на 30.06.2004 г. Недоволен от въззивното решение е останал ответникът "С" Е. гр. С., който в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) е подал против него касационна жалба. В нея са изложени оплаквания за неправилност на решението поради неправилна правна квалификация на спора, тъй като вредите, чиято обезвреда се търси, произтичали от неизпълнение на договорно задължение, а не от деликт. На следващо място сочи, че присъденото обезщетение е завишено, тъй като не са били отчетени съпътствуващите заболявания на ищцата, довели до по-голяма продължителност на оздравителния процес. Ответникът по касация В. П. П. не е взел становище по касационната жалба. Ответницата В. С. павлова в писмено възражение и в съдебно заседание изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените в жалбата касационни основания, намира: По делото не се спори, че на 30.06.2004 г. при слизане от автобус на "С" Е., управляван от ответника В, шофьорът потеглил, без да затвори вратите, при което ищцата В, която слизала от задната врата, била повлечена от автобуса и десният й крак попаднал под гумите му. Не се спори също, че в резултат на произшествието същата получила травматично увреждане, изразяващо се в открито размачкване на пръстите на дясното ходило, довело до ампутация на 1-ви, 2-ри и 3-ти пръсти. От деня на увреждането до 29.07.2004 г. /един месец/ същата била на болнично лечение. Общо оздравителният период продължил около 6 месеца, през които ищцата търпяла болки и страдания, особено интензивни през първите 3 месеца. Ампутацията на пръстите е довела до нестабилност при стъпване, тъй като е отстранен опорният пръст - палецът. Правилно съдът в двете инстанции е приел и разгледал претенцията на ищцата за неимуществени вреди като заявена на деликтно основание, като е изхождал от изложените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Не може да бъде споделено разбирането на касатора, че вредите, причинени на ищцата са вследствие неточно изпълнение на задължението му по чл. 369 ТЗ да осигури на пътниците подходящи удобства и сигурност при изпълнение на договора за превоз, поради което отговорността за тях може да се реализира само на договорно основание. Въпросът за конкуренцията между договорната и деликтната отговорност в хипотезите, когато неизпълнението на договорно задължение същевременно представлява и непозволено увреждане, е дискусионен в правната доктрина и в съдебната практика, но обсъждането му в настоящия случай е безпредметно, тъй като няма да повлияе на изхода на конкретния правен спор. Практическият аспект на разграничението между двата вида отговорност се свързва най-вече с обема на подлежащите на обезщетяване вреди, и по конкретно с възможността да се търси обезщетение за неимуществени вреди на договорно основание. В настоящия случай този въпрос не стои, тъй като със Закона за автомобилния транспорт, при действието на който са се развили правоотношенията между страните, е предвидена отговорност на превозвача за живота и всяко телесно или психическо увреждане на пътник вследствие злополука във връзка с превоза, т.е. в обема на неговата договорна отговорност са включени и неимуществените вреди. При това законодателно разрешение следва да се приеме, че право на пострадалия пътник е да прецени кой начин на защита ще избере, в зависимост от това с какви доказателства разполага, за да проведе успешно доказване на правопораждащото основание. Неоснователен е касационният довод за нарушение на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е определил правилно и в съответствие с доказателствата поделото вида и характера на причинените на ищцата увреждания. Преценени са в съвкупност всички обстоятелства, които са от значение за размера обезщетението - интензитета на болките в момента на увреждането и по време на лечението, продължителността на оздравителния период, възрастта на пострадалата, причинените неудобства от битов характер. Определеният размер на обезщетението е адекватен на конкретно установените неимуществени вреди и в този смисъл съобразен с критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведените с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в"ГПК (отм.) следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът