Решение № 9287 от 29.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5853/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК във връзка с чл.160, ал.7 от ДОПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Консорциум Реми груп АД /в производство по несъстоятелност/, с адрес: гр. Варна, [адрес], срещу решение 183 от 16.02.2021 г. постановено по адм.д.1245 по описа на Административен съд гр. Варна за 2020 г. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ П-03000320035213-004-001 от 06.03.2020 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Варна и потвърден изцяло с решение 116 от 22.05.2020 г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. Варна. Според твърденията в касационната жалба решението е неправилно и необосновано. При постановяването му са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на приложимия материален закон. Съдът не е съобразил, че правото на Съюза има приоритет пред националното право. Това означава, че в случай, че му е невъзможно да тълкува национална правна норма в съответствие с изискванията на правото на съюза, е длъжен да не прилага националните разпоредби, които противоречат на разпоредба от правото на Съюза, която има директен ефект. Първоинстанционният съд, при произнасянето си не е изложил свои мотиви, а се е задоволил да преповтори тези, които вече са били посочени от органите по приходите, относно неспазване на преклузивния срок по чл.129, ал.1 от ДОПК. Не е била извършена вменената по чл.160, ал.2 от ДОПК задълбочена проверка на фактите и доказателствата по спора. Не са събрани необходимите доказателства, за да бъде изяснен спора, а наличните по делото такива не са обсъдени. Аргументите на първоначално подадената касационна жалба са допълнени с подадена от временния синдик касационна жалба. Според поддържаното в допълнението, са налице всички основания по чл.209, т.3 от АПК за отмяна на решението. Консорциум Реми груп АД само е начислило и внесло ДДС по процесните фактури. Чрез установения в ЗДДС механизъм доставчикът внася дължимия данък предварително, но той има задължение само да администрира данъка, да го събира за сметка на държавата. Ето защо, в случай на неплащане от получателя предприятието трябва изцяло да бъде освободено от тежестта на данъка, тъй като обратното означава да се обложи данъчно задълженото лице доставчик, което е в разрез с целите на облагане с ДДС. Касаторът твърди, че съгласно чл.90, §1 от Директива 2006/112 следва да бъде намалена данъчната основа, в случаите когато след извършване на доставка данъчно задълженото лице не е получило част или цялата насрещна престация. Консорциум Реми груп АД има законово право, въз основа на тази разпоредба да му бъде възстановен внесеният в бюджета ДДС, с който безвъзмездно е кредитирало държавата, заплащайки в качеството си на регистрирано по ЗДДС лице данъка от собственото си имущество, вместо от имуществото на получателя. Становището на органите по приходите, че на дружеството не следва да се възстановява платения от него ДДС, е в разрез с принципа на пропорционалност, който зачита характера на ДДС, като данък върху потреблението, при който от данъчно задълженото лице не може да се изисква повече от това, което фактически е било в състояние да се събере от действителния платец на ДДС. При постановяване на решението е допуснато нарушение на чл.170, ал.3 от АПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК. Първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест и да е дал указания на страните във връзка с нея. Неоснователно е отхвърлено и искането за назначаване на ССчЕ, която да отговори на конкретно поставени въпроси свързани с правния спор. По този начин е препречен пътя за изясняване на факти и обстоятелства, които са от съществено значение за неговото разрешаване. При постановяване на решението не са съобразени и аргументите на дружеството изложени по спорните въпроси, те са останали необсъдени в мотивите на съдебния акт. След постановяване на решение от 29.02.2024 г. от СЕС по дело С-314/2022, касаторът представя две становища / от 09.04.2024 г. и от 12.04.2024 г./, в които обосновава подробно твърдението си, че тълкуването на СЕС във връзка с отправеното преюдициално запитване подкрепя защитната му теза. Постановеното решение от СЕС е в смисъл, че чл.90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност /наричана по долу за краткост Директивата за ДДС или Директива 2009/112/ ЕО/ задължава държавите членки да намаляват данъчната основа и от там дължимият ДДС, всеки път когато лицето не е получило отчасти или изцяло насрещната престация. Следователно данъчната администрация не можа да събира ДДС, в размер надвишаващ получения от данъчно задълженото лице. По тези съображения се иска решението да бъде отменено и да бъде постановено друго такова, с което да бъде отменен и процесния АПВ. Претендира се и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директорът на дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика гр. Варна, чрез процесуалния си представител, в писмена молба постъпила по делото на 31.01.2022 г. оспорва подадената касационна жалба, като намира, че е неоснователна. Претенцията за възстановяване се основава на твърдението на жалбоподателя, че дружествата получатели по процесните фактури не са заплатили на доставчика начисления с фактурите ДДС. Такова основание за възстановяване на начислен ДДС не е предвидено в българското законодателство. Освен това, жалбоподателят не е извършил корекция на данъчната основа по реда на националното законодателство и не може да претендира, че заплатените от него суми са недължимо платени. Искането за възстановяване не е подадено в преклузивния петгодишен срок, като същият започва да тече от 01 януари на годината следваща годината, в която е възникнало основание за възстановяване. По отношение на всички получатели по фактурите описани в жалбата е установено, че са упражнили право на данъчен кредит по издадените от Консорциум Реми груп АД фактури, поради което и евентуално възстановяване на доставчика на начисления от него данък би довело до преки загуби за бюджета. Приложени са становища по същество на спора и след произнасянето на СЕС по дело С-314/22, с които се обосновава отново твърдението, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно съдът е приложил материалния закон Въз основа на тези подробно изложени аргументи се претендира касационната жалба да бъде отхвърлена, а решението да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Мотивите на съда не са в противоречие с тълкуването направено от СЕС по поставените преюдицални въпроси. Дружеството едва в становищата по същество след произнасяне на СЕС сочи конкретни дати от които настъпва несъбираемостта на вземанията. Фактурите от 2006 г. изобщо не попадат в приложното поле на чл.90 от Директивата за ДДС, което не е отчетено от касатора и изложените му аргументи за неправилност на първоинстанционното решение. Решението, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу АПВ е правилно и се заявява искане да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Върховна прокуратура на РБ, чрез участвалия по делото прокурор намира подадената касационна жалба за процесуално допустима, но неоснователна. Не са налице посочените касационни основания за обжалване на съдебното решение. Правилно и обосновано е решението на първоинстанционния съд. Постановено е при спазване на съдопроизводствените правила и е в съответствие с приложимите материално правни норми. Предвиденото в чл.90, §1 от Директива 2006/112 законово право на дерогация е реализирано в българското законодателство и нормата не може да има директен ефект, така както твърди касаторът. По делото е обосновано подробно становище в открито съдебно заседание проведено на 02.02.2022 г., което се поддържа и след решение от 29.02.2024 г. на СЕС по дело С-314/2022 г. Предлага решението да бъде оставено в сила. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл.218 и чл.220 АПК, като взе предвид задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.90 от Директива 2006/112 на Съвета от 28 ноември 2006 год., относно общата система на данъка върху добавената стойност с Решение от 29 февруари 2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-314/22, образувано по преюдициално запитване с определение по настоящото дело и съобрази становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.211, ал.1 от АПК и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред АС гр. Варна е бил акт за прихващане и възстановяване/ АПВ/ П-03000320035213-004-001 от 06.03.2020 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Варна, потвърден с решение 116/22.05.2020 г. на Директора на дирекция ОДОП гр. Варна. С АПВ е отказано да бъде уважено подаденото от Консорциум Реми груп АД, с вх.6495 от 07.02.2020 г. искане за прихващане и възстановяване на недължимо платени и събрани суми за ДДС, в размер на 1 282 582.19 лв. При проверката на АПВ, първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, с необходимото съдържание и при спазване предвидената процедура по чл.129 ДОПК. Произнасянето на първоинстанционният съд по същество на спора е въз основа на установените пред него факти: Производството по издаване АПВ e започнало по бланкетно искане вх. 6495 от 07.02.2020 г. по чл.129, ал.1 ДОПК за прихващане на сумата 1 282 582,19лв., от които 618 171,16 лв. главница и 664 411,03 лв. лихви, с приложена справка за неразплатени суми от контрагенти . Съгласно справката, сумата е формирана от вземания на жалбоподателя към Промес ООД, Валентин Стоянов ЕООД, Съншайнкооуст инвестмънт ЕООД, Оркид София хилс ЕООД и Мострой-Варна АД по фактури, издадени от него през 2006 г., 2007г., 2008 г., 2010г. и 2012г. В мотивите на процесния АПВ е прието, че за вземанията по фактурите на Промес ООД и Оркид София хилс ЕООД, издадени през 2006 г., 2007 г. и 2008 г. е изтекла 5 - годишната погасителна давност по чл.110 от ЗЗД в полза на длъжниците; тези вземания не са били предмет на влезли в сила съдебни решения и вземанията не са признати. По отношение на вземанията по фактурите с получател Валентин Стоянов ЕООД, издадени през 2008 г., е прието че те са признати с влязло в сила съдебно решение от 2010 г., за коeто е издаден изпълнителен лист през м.06.2011 г. От влизане в сила на решението, на основание чл.117 ЗЗД, е изтекла 5-годишна погасителна давност в полза на длъжника. По отношение на вземанията по фактурите с получател Съншайнкооуст инвестмънт ЕООД, всички, издадени през 2010 г., с влязъл в сила, след оспорване по съдебен ред, ревизионен акт е прието, че тези вземания не са анулирани с представените в производството по издаването на ревизионния акт кредитни известия. Накрая, относно вземанията по фактурите с получател Мострой-Варна АД, всички издадени през 2012 г., е прието, че не са признати от длъжниците, нито са признати с влязло в сила съдебно решение. По отношение на вземанията по фактурите, издадени през 2006 г., 2007 г. и 2008 г. е изтекла и абсолютната 10-годишна погасителна давност в полза на длъжниците. Прието е, че искането за прихващане е извън преклузивния срок по чл.129, ал.1 ДОПК. Не е доказано наличието на недължимо платени или събрани суми в общ размер на 1 282 582,19 лв., нито ликвидността и изискуемостта на вземане на жалбоподателя в посочения размер. В решение 116 от 22.05.2020 г., на директора на дирекция ОДОП Варна, са изложени допълнително мотиви относно основателността на искането, които се свеждат до следното: Начисленият ДДС по фактурите на Съншайнкооуст инвестмънт ЕООДе установен с влязъл в сила ревизионен акт, поради което внасянето му е дължимо. Претенцията за възстановяване на лихви в размер на 664 411,03 лв., считано от първо число на месеца следващ този на издаване на фактурите, противоречи на чл.129, ал.6 ДОПК и е изцяло неоснователна. Няма основание за отписване на задължения по чл.173 ДОПК, след като декларираните процесни задължения са внесени доброволно. По отношение на начисления ДДС по фактурите на Мострой-Варна АДданъкът не е внесен изцяло. Според мотивите на по-горестоящия административен орган, България е дерогирала параграф първи от член 90 на Директивата за ДДС, както й позволява §2 на разпоредбата. Поради това българското законодателство не предвижда възможност за намаляване на данъчната основа в случаите на пълно или частично неплащане. Отделно от всичко изложено, всички получатели по процесните фактури са приспаднали ДДС, като част от цената по доставките, поради което евентуално възстановяване на начисления данък от доставчика със сигурност би довело до загуба на данъчни преходи. За да отхвърли изцяло жалбата против АПВ, първоинстанционният съд е приел, че доколкото доказателства за ефективно внесени в бюджета суми не са представени от страна на жалбоподателя, следва да се приеме, че основанието за възстановяване, според жалбоподателя, би следвало да възникне на датите на самоначисляването . Броейки срока по чл.129, ал.1 ДОПК от момента на начисляване на ДДС по процесните фактури, съдът намерил искането за възстановяване, подадено на 07.02.2020 г., за недопустимо като просрочено. Отделно от това, съдът приел, поради твърдението на ответника, че по фактурите с получател Мосстрой Варна АД в данъчни период м.02, м.03 и м.05.2012 г., както и за д.п. м.02.2010г. по ревизионен акт от 31.01.2011г., дружеството-жалбоподател не е погасило в пълен размер установените за тези периоди данъчни задължения. По тези съображения оспореният АПВ бил преценен като законосъобразен. Според мотивите на атакуваното решение, разрешенията на СЕС по цитираните от жалбоподателя дела С-588/10, С-499/13, С-330/95 и С-246/16 са постановени при различни от настоящия спорове в главните производства. Първоинстанционното решение е правилно като краен резултат, при задължението на касационната инстанция служебно да следи за правилното прилагане на материалния закон и при липса на обоснованите в касационната жалба оплаквания за неправилност, се налага корекция на мотивите му в следния смисъл: С решение от 29.02.2024 г. по дело С-314/22 г. във връзка с приложението на чл.90 Директива 2006/112 за ДДС. По поставени от настоящият състав въпроси СЕС е приел, че: Член 90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, разглеждан във връзка с принципите на данъчен неутралитет, пропорционалност и ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, която предвижда преклузивен срок за подаването на искане за възстановяване на данъка върху добавената стойност (ДДС) вследствие на намаляване на данъчната основа на ДДС при пълно или частично неплащане, изтичането на който води до санкциониране на данъчнозадълженото лице, което не е положило в достатъчна степен дължимата грижа, при условие че този срок започва да тече едва от момента, в който това данъчнозадължено лице е можело без да пропусне да положи дължимата грижа да предяви правото си на намаляване. При липса на национална правна уредба относно условията и реда за упражняване на това право данъчнозадълженото лице трябва да може да определи с разумна степен на вероятност момента, от който започва да тече този преклузивен срок. Член 90, параграф 1 и член 273 от Директива 2006/112, разглеждани във връзка с принципите на данъчен неутралитет и на пропорционалност, трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата на специална национална правна уредба тези разпоредби не допускат изискване на данъчната администрация, с което намаляването на данъчната основа на данъка върху добавената стойност (ДДС) при пълно или частично неплащане на фактура, издадена от данъчнозадължено лице, се поставя в зависимост от условието това лице предварително да коригира първоначалната фактура и предварително да съобщи на длъжника си своето намерение да анулира ДДС, след като това данъчнозадължено лице е в невъзможност да извърши своевременно такава корекция, без самото то да е отговорно за тази невъзможност. Член 90, параграф 1 от Директива 2006/112, разглеждан във връзка с принципа на данъчен неутралитет, трябва да се тълкува в смисъл, че евентуално право на намаляване на данъчната основа на данъка върху добавената стойност (ДДС) при пълно или частично неплащане на фактура, издадена от данъчнозадължено лице, дава право на възстановяване на платения от него ДДС, заедно с лихви за забава, и че когато в правната уредба на държава членка не са предвидени редът и условията за прилагане на евентуално дължимите лихви, моментът, от който данъчнозадълженото лице предяви правото си на посоченото намаляване в рамките на декларацията за текущия към този момент данъчен период, представлява началният момент за изчисляването на тези лихви. Съобразявайки тълкуването на СЕС и установеното по фактите от АС гр. Варна, касационната инстанция приема, че член 90, §1 от Директивата за ДДС отговаря на условията да породи директен ефект. Този извод се налага от посоченото от СЕС в т.44 и т.45 от решението по настоящото дело и потвърждава приетото в Решение на Съда на ЕС от 15 май 2014г. по дело С-337/13, Almos Agrárkülkereskedelmi Kft, ECLI:EU:C:2014:328, т.2, изречение първо от диспозитива. Съгласно т.40 от решението на СЕС, РБ е упражнила правото на дерогация предвидено със следващия § 2 на член 90 от Директивата за ДДС, който допуска държавите членки да не прилагат общото правило по §1, в случай на пълно или частично неплащане на цената на доставката. . Правото на намаляване на данъчната основа в националното законодателство е прието само в конкретни хипотези посочени в чл.115 ЗДДС. Неплащането на цената изцяло или частично не сред изброените случаи, при които може да бъде извършена промяна в данъчната основа. При липсата на законова регламентация относно случаите на окончателно неплащане на цената, според СЕС би могло да се стигне до противоречие с принципа на неутралност на ДДС. Лицето, което събира данъка за сметка на държавата, трябва изцяло да бъде освободено от тежестта на дължимия или платен данък в рамките на неговата облагаема с ДДС дейност /т.31 от решение по дело С-398/20 /. Това е възможно само когато са изпълнени конкретни условия поставени в националното законодателство. Едно от тези условия е правото на корекция на данъчната основа да бъде упражнено в определен срок. Възможността да се иска възстановяване на ДДС без ограничение във времето би била в противоречие с принципа на правна сигурност. В националното законодателство правото на възстановяване на ДДС поради промяна в предварителните условия при които то е начислено е ограничено със срок. Това ограничаване не е несъвместимо с директивата за ДДС /т.49 на решение С-314/22; т. 23 на решение С-507/20/. Дори задълженото лице да е пропуснало този срок, съгласно т.50 на решение по дело С-314/22 следва да се прецени поведението му и до колко предприетите действия от него са довели до невъзможност да бъде упражнено право на корекция. Без съмнение, 5-годишният срок по чл.129, ал.1 ДОПК отговаря на условието да не прави прекомерно трудно или практически невъзможно упражняването претендираното право на корекция. Той тече от възникване на основанието, в случая, за извършване на корекция на неплатения начислен данък. В конкретния случай, това няма как да е моментът на начисляване на ДДС по процесните фактури, както е приел първоинстанционният съд. Не е логично и срокът да тече от момента, в който задълженото лице коригира фактурите, по които иска възстановяване, защото това би отложило неограничено във времето началото на срока и би зависело изцяло от волята на ДЗЛ. Макар да няма изрична разпоредба, която го предвижда, изтичането на давностния срок за погасяване на задълженията на получателите по процесните фактури (въпреки, че давността не се прилага служебно), е обективен индикатор, че задълженията, най-вероятно, няма да бъдат платени, поради което може да се приеме, че тогава именно е възникнало основанието да бъде поискана корекция. Това означава, че за начисления ДДС по фактурите, издадени през 2006 г., 2007 г. и 2008 г. жалбоподателят не е предприел своевременно действия, които биха му позволили да извърши корекция на данъчната основа. първоинстанционното решение е правилно като краен резултат с тази корекция на мотивите. Следва да се отбележи, че по отношение на фактурите издадени през 2006 г. правото на ЕС и конкретната разпоредба на Директивата за ДДС са неприложими. Както е прието в т. 32 от постановеното решение. Преди присъединяването на РБ към ЕС на 01 януари 2007 г. разпоредбата на която се позовава касаторът не е била приложимо право. За останалите фактури възможността за евентуално възстановяване на платения ДДС следва да бъде преценена при съобразяване т.1 от диспозитива на решение от 29 февруари 2024 г. на СЕС по дело С-314/22 съгласно, което Директивата за ДДС допуска правна уредба на държава членка, която предвижда преклузивен срок за подаването на искане за възстановяване на данъка върху добавената стойност (ДДС) вследствие на намаляване на данъчната основа на ДДС при пълно или частично неплащане, изтичането на който води до санкциониране на данъчнозадълженото лице, което не е положило в достатъчна степен дължимата грижа, при условие че този срок започва да тече едва от момента, в който това данъчнозадължено лице е можело без да пропусне да положи дължимата грижа да предяви правото си на намаляване. При липса на национална правна уредба относно условията и реда за упражняване на това право данъчнозадълженото лице трябва да може да определи с разумна степен на вероятност момента, от който започва да тече този преклузивен срок . Неплащането на задълженията в срок и изтеклата давност за събирането им дават възможност при полагане на дължимата грижа дружеството да може да определи в разумна степен на вероятност от кога е започнал да тече този срок. Към момента, когато заявителят е бил наясно, че няма да получи плащане, изтекли всички срокове за плащане, включително и за събирането им по съдебен ред, то тогава е имал основание да поиска корекция и да се позове на директния ефект на чл.90, §1 от Директива 2006/112/ЕО. Тази възможност е пропусната, тъй като видно от входящият номер на заявлението по повод на което е образувано производството пред данъчната администрация то е подадено едва на 06.03.2020 г. Искането за възстановяване на ДДС, което предполага и корекция на данъчната основа по издадените от Консорциум Реми Груп АД фактури е направено между 8 до 10 години след тяхното издаване и то по причини, които са били във възможностите на дружеството да бъдат отстранени. По делото е безспорно установено и това се потвърждава от становищата на страните изложени след постановяване на решението на СЕС, че по издадените фактури няма извършени плащания от получателите. Задълженията за ДДС са внесени от "Консорциум Реми груп" АД, съгласно изготвените справки декларации по ЗДДС, т.е. при спазване на законовите изисквания/ извън малка част от фактурите издадени през 2012 г./. Контрагентите на дружеството са упражнили право на данъчен кредит и след това не са изпълнили задължението си за плащане към доставчика си. От своя страна "Консорциум Реми груп" АД не е предприел никакви действия да събере вземанията си, да развали договорите, да извърши корекции на данъчната основа, когато това е било възможно и то при спазване на изискванията на ЗДДС. Задълженията на Промес ООД и Оркид София хилс ЕООД са се погасили по давност и не подлежат на изпълнение, но това е поради бездействието на кредитора. Касаторът не е извършил такава корекция, като за част от процесните фактури е претендирал при оспорването на ревизионния акт от 31.01.2011 г. по отношение на Съншайн кооуст инвестмънт ЕООД, че е направил това с издадени кредитни известия, които обаче не са признати поради недоказана връзка с процесните фактури и това е потвърдено с влязло в сила съдебно решение, чиято сила на пресъдено нещо го обвързва. Липсват изобщо твърдения на жалбоподателя, получателите по фактурите, които са приспаднали неплатения данък, да са уведомени за претендираната корекция. При тези безспорни факти, незащитимо е, че жалбоподателят е положил дължимата грижа, за да се увери, че рискът от загубата на данъчни приходи е елиминиран. Безспорно е обстоятелство, че всички получатели по процесните фактури са приспаднали ДДС по фактурите, по които не са платили, възстановяването на данъка на жалбоподателя без реална възможност за коригиране на приспадането от получателите по фактурите, които са обявени в несъстоятелност, директно би довело до нарушаване на принципа на неутралност на косвения данък и директна загуба на данъчни приходи. Този резултат в голяма степен е причинен от дългогодишното бездействие на жалбоподателя да положи дължимата грижа за собствените си работи, от което не може да черпи права. Дългогодишната липса на предприети действия по правоотношенията между доставчика и получателя по фактурите не може да бъде санирано чрез позоваване на директния ефект на чл.90, § 1 от Директивата за ДДС и правото на корекция на данъчната основа, което тази разпоредба предвижда. Твърденията на касатора, че в конкретния случай следва да се приложи директно чл.90, § 1 от Директива 2006/112/ЕО не могат да бъдат споделени и поради обстоятелството, че всяко неизпълнение на задължението за плащане на цената по фактурите би било основание да се иска възстановяване на платения от доставчика ДДС, което не е целта на разпоредбата. По тези съображения, настоящият състав приема, че "Консорциум Реми груп" АД не отговаря на изискването по т.1 от диспозитива на решение на СЕС по дело С-314/22 , за да може да се позове на директния ефект на чл.90, §1 от Директива 2006/112/ЕО. Със бездействието си в рамките на повече от осем години дружеството се е поставило в невъзможност да извърши корекция на данъчната основа поради неплащане, което би послужило за коригиране на задълженията му по ЗДДС. Неоснователно касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са самостоятелно основание за неговата отмяна. Още при образуване на делото съдът е указал доказателствената тежест с определение 6040/18.06.2020 г. Допълнително с определение 2467/18.11.2020 г. на дружеството са дадени конкретни указания за кои факти и обстоятелства не сочи надлежни доказателства. По отношение на направеното искане за изслушване на съдебно-икономическа експертиза има произнасяне с протоколно определение от 10.11.2020 г., като са изложени мотиви защо поставените задачи не биха допринесли за поставения за разглеждане правен спор. Спорът между страните не е свързан с размерът на претендираните за възстановяване суми, а с това дали при установените по делото факти, дружеството надлежно може да се позове на директният ефект на Директивата за ДДС и до колко изложените от данъчната администрация мотиви за отказ са законосъобразни. Размерът на евентуално подлежащите на възстановяване суми не е бил спорен между страните. Дори да приемем, че произнасянето на съдебния състав не е прецизно, с оглед изложените мотиви, допуснатото нарушение не е съществено. Според приетото в практиката на ВАС, съществено е това процесуално нарушение, което има значение за крайния изход по делото и ако не е било допуснато би променило резултатът от обжалването. Процесуални нарушения от категорията на съществените, които да са самостоятелно основание за отмяна на решението в настоящото производство не са допуснати от първоинстанционния съд. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника по касация искане за присъждане на разноски, такива му се дължат. При произнасянето си настоящият състав следва да съобрази приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на Съда на ЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. По тези съображения юрисконсултското възнаграждение не следва да се съобразява с материалния интерес по делото и Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на Националната агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 700 лв. за настоящото производство. Мотивиран така Върховен административен съд, състав на осмо отделение,