Решение № 980 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1891/2008 г.

Решение № 980 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1891/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение по гр. д. № 6589/03 г. Софийски районен съд е осъдил Б. Б. М. и Н. Т. М. да предадат на А. М. Е. С., Н. А. С. и М. А. С. владението на апартамент със застроена площ 184 кв. м. находящ се на първи надпартерен етаж на ул. "Х" № 9 гр. С., заедно с прилежащите му таванско и избено помещения и 38/100 ид. ч. от общите части на сградата и от мястото, както и да им заплатят солидарно 3 000 лв., частичен иск от обезщетение за ползуване на имота за периода 12.09.1999 г. - 12.09.2002 г. Отхвърлил е насрещния установителен иск за собственост на имота предявен от Б. М. и Н. М. срещу А. М. С., Н. С. и М. С. С решение от 19.12.2007 г. по гр. д. № 873/07 г. Софийски градски съд е оставил в сила първоинстанционното решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Б. М. и Н. М. В хода на производството пред ВКС касаторът Б. М. е починал, като жалбата се поддържа от неговите наследници Б. Б. М. - син и Н. М. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. О. по касация Н. С. и М. С. лично, и като наследници на А. М. С., оспорват жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирани лица, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено че ищците са съсобственици по наследство на процесния апартамент. Собствеността му не била загубена с продажбата от 1971 г. тъй като тя била прогласена за нищожна, а нищожният договор не създава права на собственост за ответниците. Не било доказано и владение на имота от ответниците след 1970 г., тъй като те били държатели със знание и съгласие на собствениците. В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ищцата А. М. С. починала на 17.10.2007 г., а последното съдебно заседание било проведено на 19.11.2007 г. Доводът е неоснователен. Смъртният акт на А. М. С. е издаден на 20.11.2007 г. и едва от този момент за наследниците и Н. С. и М. С. възниква възможността да встъпят като страна в производството като нейни наследници. От друга страна, наследниците са и ищци в производството и са били редовно призовани за насроченото съдебно заседание, т. е. производството не е проведено при нарушение на процесуалните правила, както се твърди от касатора. В тази част въззивното решение само следва да се коригира, като се обезсили по отношение на починалата страна, тъй като нейното право на собственост преминава към другите ищци, които са и нейни наследници по закон. Неоснователен е и доводът за неправилност на решението на първоинстанционния съд тъй като в него липсвала дата и номер на решението, което било задължително изискване по чл. 189, ал. 1 б. "а" ГПК (отм.). С оглед правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на спора, ВКС извършва проверка само по отношение правилността на въззивното решение, но не и на първоинстанционното решение. Твърденията за процесуално нарушение на въззивния съд с оглед отказа му да спре производството до приключване на производството за отмяна по гр. д. № 3759/92 г. на СРС са също неоснователни. Съгласно чл. 182, ал. 1 б. "г" ГПК (отм.) съдът спира производството когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск. Отмяната не е фаза от исковия процес а извънинстанционно производство, затова подаването на молба за отмяна не е основание за спиране на настоящото производство. Текстът на чл. 182, ал. 1 б. "г" ГПК (отм.) има предвид висящо дело което се намира във фазата на редовния исков процес, а не на извънредния способ. Касаторите твърдят, че съдът не преценил всички доказателства по делото сочещи на придобиване на имота чрез продажба и по давност. Жалбата в тази част е също неоснователна. Не се спори, че ищците са наследници на А. П. С., починал на 20.05.1967 г. Видно от записка за вписване на договор за делба на наследствени имоти от 04.12.1943 г., Ангел С. получил в свой дял апартамент на ул. "Х" № 9 със застроена площ 184 кв. м., заемащ целия първи етаж над партера, таванско помещение със застроена площ 20 кв. м., избено помещение със застроена площ 20 кв. м. и 38/100 ид. ч. от общите части на имота. Ответниците твърдят че са собственици тъй като 130/300 ид. ч. от апартамента и от дворното място им били продадени от А. М. С. с нот. акт № 119 от 03.07.1971 г. Този довод е неоснователен, тъй като с решение от 06.06.1994 г. по гр. д. № 3759/92 г. на СРС, влязло в сила на 17.11.1995 г. договорът е прогласен за нищожен на основание чл. 26 ЗЗД вр. с чл. 76 ЗН и нотариалния акт е обезсилен. С оглед на този факт законосъобразно въззивният съд е приел че нищожният договор не легитимира ответниците като собственици на апартамента. Касаторите твърдят се позовават и на давностно владение от 1971 г. Владението, ако се приеме че е имало такова, е осъществявано при действието на чл. 29 ЗСГ (отм.). Забрана за владение при действието на ЗСГ не е имало, но това владение не е могло да доведе до придобиване на собствеността. За населените места, където ЗСГ се прилага, придобиване по давността е била допустима само между съсобственици или между роднини по права линия, братя и сестри, каквито процесните страни не са. Както е прието и в решение № 3 от 1994 г. по гр. д. № 2/94 г. на Пленума на ВС, давността при действието на ЗСГ не тече с оглед разпоредбите на чл. 29, ал. 1, т. 4 вр. чл. 15 ЗСГ. Давността може да се зачете едва след отмяна на глава I и II ЗСГ с ДВ бр. 21 от 1990 г., но до 1992 г., когато ищците са предявили иска по чл. 26 ЗЗД срещу ответниците, не е изтекъл необходимия 10 годишен давностен срок съгласно чл. 79 ЗС, а с предявяване на иска тази давност е прекъсната съгласно чл. 115, б. "ж" ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС. По делото не е установено и владение, с което касаторите да са отблъснали правото на собственост на ищците. Действително, от 1971 г. ищците не живеят в България, но не е доказано че са се отказали от собствеността си върху апартамента. Те са предоставили на техния съсед и роднина Б. М. (баща) само да управлява собствеността им. В тази връзка заплащането на данъци за апартамента не може да се тълкува като доказателство сочещо за действие насочено към придобиване на имота. Същото се отнася и за деклариране на имота. Обявяването на имота като собствен пред данъчните служби не създава права на собственост, при липса на доказано друго законно придобивно основание. Затова законосъобразно е прието, че от 1971 г. касаторите живеели в апартамента, но са били допуснати за да го пазят и управляват, със знание и съгласие на собствениците т. е. били са само негови държатели. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС