Решение № 2152 от 14.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5933/2012 г.

Решение № 2152 от 14.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5933/2012 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Производството е образувано по две касационни жалби против Решение № 129 от 21.03.2012 г. по адм. д. № 512/2011 г. по описа на Административен съд - Велико Търново. Касаторът, Олег Емилов Цветков, оспорва съдебното решение в частта, с която е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт (РА) № 051003627/21.02.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП Велико Търново, потвърден с решение № 220/10.05.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - Велико Търново (ДД "ОУИ") при Централно управление на Национала агенция по приходите (ЦУ на НАП). Излага доводи за неправилност на съдебното решение в тази му част - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, и моли Върховния административен съд (ВАС) да го отмени в тази част и да отмени изцяло РА. Претендира разноски. Ответникът по тази касационна жалба, ДД "ОДОП" я оспорва като неоснователна. Претендира разноски. Във втората касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Велико Търново се оспорва съдебното решение на Административен съд - Велико Търново в частта, в която отменя РА в частта, в която са определени лихви върху данък по чл. 35 от Закона за облагане доходите на физическите лица (ЗОДФЛ) (отм.) за 2003 и 2004 г., считано три години преди 18.08.2010 г. Касаторът твърди, че решението в тази част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната на съдебното решение в тази част. Претендира разноски. Ответникът по тази касационна жалба Олег Емилов Цветков не изразява становище по нея, освен изявлението в неговата касационна жалба, че решението следва да бъде оставено в сила в тази част. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба на Олег Емилов Цветков и основателност на касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно- осигурителна практика" - Велико Търново в подробно становище. Върховният административен съд, осмо отделение, намира касационните жалби срещу Решение № 129 от 21.03.2012 г. по адм. д. № 512/2011 г. по описа на Административен съд - Велико Търново, като подадени в срок от надлежни страни, за процесуално допустими. Разгледани по същество касационната жалба на Олег Емилов Цветков е неоснователна, а тази на ДД "ОУИ" е основателна. С РА, потвърден с решение № 220/10.05.2011 на ДД "ОУИ" Велико Търново при ЦУ на НАП, на Олег Емилов Цветков са определени допълнителни задължения за внасяне на данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 и 2004 г. общо в размер на 5279.53 лева и лихви 4116,78 лева и данък по чл. 48 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) за 2007 и 2008 г. общо в размер на 5817,26 лева и лихви - 1589,50 лева. С обжалваното Решение № 129 от 21.03.2012 г. по адм. д. № 512/2011 г. по описа на Административен съд - Велико Търново, е отменен РА, в частта му, в която са определени лихви върху данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 и 2004 г., считано три години преди 18.08.2010 г. и отхвърля жалбата му в останалата й част. За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че процесният РА е издаден след ревизия по реда на чл. 122 ДОПК, тъй като приходната администрация е намерила, че са налице обстоятелствата по ал. 1, т. 2, 4 и 5 от ДОПК. Съгласно чл. 122, ал. 2 от ДОПК органът е определил основата за облагане след анализ на посочените обстоятелства по т. 1 до т. 16 включително. След анализ на събраните доказателства съдът е стигнал до извода, че при определянето на данъчните основи за облагане с данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 и 2004 г. и по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 и 2008 г. органът по приходите не е допуснал нарушения на закона. Относно касационната жалба на Олег Емилов Цветков: На първо място, касаторът смята, че първоинстанционният съд неправилно е възприел резултатите от представената съдебно-агронимическа експертиза. С тази експертиза е отговорено на въпроса какъв е размерът на разходите по мероприятията за отглеждането на овощни дървета годишно за всяка от процесните години - 2003, 2004, 2007 и 2008 г. с оглед факта, че определените в експертизата разходи са по-малки от нормативно признатия размер на присъщите разходи. Тази експертиза следва да се преценява с оглед останалите доказателства по делото - заключението по следващата съдебно-счетоводна експертиза, представените писмени доказателства и резултатите от разпита на свидетелите. Като е приел нормативно-признатия размер на разходите, определен съгласно разпоредбите на ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ, органът го е разпределил по равно за месеците, в които се осъществяват агротехнически мероприятия и тези разходи са в по-нисък размер от определеното от вещото лице, поради което съдът правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 160, ал. 5 от ДОПК и е оставил в сила РА в тази част. Основното възражение в касационната жалба е относно непризнаването от съда на приходите на касатора по представените договори за заем с румънския гражданин Дан Гаврила на обща стойност 24000 евро. От представените четири договора за кредит, сключени между тях - от 18.04.2006 г., 01.05.2006 г., 29.05.2006 г. и от 20.06.2006 г. за суми съответно 7000 евро, 7000 евро, 6000 евро и 4000 евро е видно, че в чл. 3 на договорите е определен срок за предаване на парите. По делото не са приложени разписки или други документи, които да удостоверяват предаването на предмета на договорите. Договорът за заем е реален договор и се счита за сключен в момента на предаване на сумата. Разписките за предаване на сумата следва да бъдат облечени във форма за доказване, абсолютно необходима по силата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК). Наличието на писмени договори с определен в тях срок за предаване на парите, без доказателства за извършване на предаването не съставляват годни писмени доказателства по смисъла на чл. 57, ал. 2, т. 2 от ДОПК и не могат да послужат за установяване на всички факти и обстоятелства от значение за определяне на данъчните задължения на ревизираното лице. като се има предвид това, както и факта, че тези договори са представени чак с възражението на Ревизионния доклад, както и останалите доказателства, съдът правилно е заключил, че органът по приходите правилно не е взел предвид сумата по представените договори като приход на касатора. Изводите на съда относно получената сума от 9800 лева от "Дженерали застраховане" АД през 2000 г. също са правилни. Твърденията, че тази сума е била налична към началото на ревизирания период, не се подкрепят от представените доказателства. Относно касационната жалба на директора на Дирекция "ОДОП" - Велико Търново при Централно Управление на НАП: Първоинстанционният съд е приел, че по задълженията за лихви върху задълженията за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 и 2004 г. са погасени по давност и е отменил РА в тази част. За да стигне до този извод, съдът е приел, че вземанията за лихвите имат частноправен характер, тъй като не са посочени в чл. 13, ал. 1 ДПК (отм.), където изчерпателно са посочени публичните държавни вземания. Този извод на съда е неправилен. Действително в чл. 13, ал. 1 от ДПК (отм.) лихвите не са изрично посочени като публични държавни вземания. Същевременно обаче, следва да се вземе в предвид обстоятелството, че в ДПК (отм.) има изрични разпоредби, които установяват лихвите като част от публичното вземане. Съгласно чл. 144, ал. 4 от ДПК (отм.), в случаите по ал. 1 и 2 изрично е предвидено данъчният орган да може да издаде данъчен ревизионен акт само за лихвата. Следователно, вземането за лихви за забавено плащане за данъци също представлява вид публично задължение /в този смисъл сега е изричната разпоредба на чл. 162, ал. 1, т. 8 от ДОПК/. Друга разпоредба, която определя лихвите върху такси като публично вземане е чл. 139 от ДПК (отм.), според който публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, лихви, главница. След като посочената норма недвусмислено визира разноските и лихвите като част от публичното вземане, то по отношение на тях ще бъде приложим и чл. 140, ал. 1 и 2 във връзка с чл. 138, т. 4 от ДПК (отм.). Лихвите нямат самостоятелно, а акцесорно съществуване. Съответно задължението за лихви възниква при забавено изпълнение, като в данъчното право това означава неизпълнение на задължението за внасяне на съответния вид данък в законоустановения срок. Същото следва главното задължение, а последното е публично задължение по смисъла на чл. 13, ал. 2, т. 1 от ДПК (отм.) и съгласно чл. 16, ал. 4 от ДПК се погасява в сроковете, предвидени в чл. 140 от ДПК, съгласно който това става с изтичане на 5-годишен давностен срок. Безспорно институтът на погасителната давност е общ за правото и е заимстван от гражданското право, но предвидените в процесуалните закони срокове са специални и следва да намери приложение принципът, че при едновременното действие на обща и специална норма, специалната норма отменя действието на общата. Съответно техния характер на публични задължения налага приложението на предвидените в ДПК (отм.) разпоредби, отнасящи се до погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл. 140 от ДПК (отм.), публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок. Аналогични са текстовете и на чл. 22 от Закона за данъчното производство /ЗДП (отм.) - в сила от 1993 г. до 2001 г./, както и на сега действащия ДОПК. По изложените съображения решението на Административен съд - Велико Търново в частта, в която отменя РА в частта, в която са определени лихви върху данъка по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 и 2004 г., считано три години преди 18.08.2010 г., следва да бъде отменено. С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на ДД "ОДОП" - Велико Търново при ЦУ на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 687.17 лева Водим от горното и на основание чл. 221 - 222 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение: