Решение № 498 от 14.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9111/2020 г.

Решение № 498 от 14.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9111/2020 г., VI о., докладчик председателят Росен Василев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на управителя на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), действащ чрез процесуални представители - главни юрисконсулти, срещу решение № 183 от 17.07.2020 г. по адм. дело № 134/2020 г. на Административен съд – Велико Търново, с което по жалбата на Я. Ташкова от [населено място] е отменено решение № РД-Е126-219/20.12.2019 г. на управителя на НЗОК, като преписката е върната на управителя на НЗОК за ново произнасяне по заявление с вх. № Е126-01-294/02.11.2017 г. за възстановяване на разходи съобразно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивната част на решението, в едномесечен срок от влизане в сила на съдебния акт. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. По подробно развитите оплаквания се иска се отмяна на решение и потвърждаване на индивидуалния административен акт. Претендират се разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Прави се евентуално възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ответната страна. Ответникът по касация Я. Ташкова, от [населено място], чрез процесуалния си представител – адвокат Р. Владовска оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира определяне и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2 от Закона за адвокатурата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, и неправилност и необоснованост на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Велико Търново е решение РД-Е126-219/20.12.2019 г. на управителя на Националната здравноосигурителна каса, с което на Я. Ташкова от [населено място] (здравноосигурено лице с непрекъснати здравноосигурителни права), по подадено от нея заявление с вх. № Е126-01-294/02.11.2017 г., е отказано възстановяване от бюджета на НЗОК на разходи по реда на Наредба № 5/21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване и РИ-05-01 от 04.09.2019 г. на НЗОК, с мотиви, че лечението на лицето в Република Австрия е проведено в планов порядък, за което е необходимо издаването на предварително разрешение от управителя на НЗОК за възстановяване на разходите за трансгранично здравно обслужване, което в конкретния случай липсва. Първоинстанционният съд е посочил, че няма данни заявлението да е разгледано от Комисия, съгласно процедурата по чл. 7 – чл. 25 от Правилата за реда и работата на Комисия за възстановяване на извършени разходи. Приел е, че обжалвания индивидуален административен акт е немотивиран и постановен в противоречие с материалния закон, поради което го е отменил като незаконосъобразен. Решаващият съд е направил извод, че страните по делото не спорят досежно обстоятелствата, че Я. Ташкова е с непрекъснати здравноосигурителни права, т. е. здравноосигурена е, а предоставените услуги са в обхвата на чл. 45, ал. 1 Закона за здравното осигуряване ЗЗО (чл. 13, т. 1, т. 2 и т. 4 от Наредба № 5/2014 г.). Спорен от правна страна е въпросът дали предоставените в Република Австрия услуги в периода 01.08.2016 г. - 07.06.2017 г. – амбулаторно лечение на заболяване с диагноза/състояние/ [диагноза], подлежат на предварително разрешение. Съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 80ж, ал. 6 от ЗЗО, ответникът в първоинстанционното производство не е обсъдил въпрос от съществено значение, а именно - дали здравното обслужване на лицето е могло да бъде предоставено на територията на Република България в рамките на срок, обоснован от медицинска гледна точка. Приел е също, че при систематичното тълкуване на относимите към конкретния казус разпоредби на Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, съображения по чл. 9, § 4, първоинстанционният съд извежда, че без да изложи конкретни мотиви, да приведе осъществилите се факти под съответната правна норма, административният орган е ограничил съществено правото на защита на лицето-заявител, като е отказал формално възстановяването на разходите за проведено лечение в чужбина. Посочил е, че в т. 38 от Преамбюла на Директива 2011/24/ЕС изрично е уточнено с оглед съдебната практика на Съда ЕС, държавата-членка по осигуряване следва да не налага условието за предварително разрешение за поемане на разходите за здравно обслужване, предоставено в друга държава-членка, когато при предоставянето му на нейната територия разходите за това обслужване биха били поети от нейната система за социална сигурност или национална система на здравеопазване. Върховният административен съд – шесто отделение, споделя изводите на Административен съд – Велико Търново и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че лечението на Ташкова попада в обхвата на приложението към чл. 19, ал. 1 от Наредба № 5 от 21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, с която е транспонирана Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично обслужване. Същата въвежда като основен принцип в съображение 34, че "държавите членки по осигуряване следва да представят на пациентите правото да получат в друга държава-членка най–малко същите обезщетения, като предвидените в законодателството на държавата-членка по осигуряване". Административният орган е изложил в касационната си жалба аргументи за законосъобразност на постановения от същия отказ с доводи, че ответникът Я. Ташкова не е заявила издаване на предварително разрешение за лечение в частна клиника "Златен кръст" в гр. Виена, Република Австрия, определено от органа като "планово" лечение. В т. 38 от Преамбюла на Директива 2011/24/ЕС изрично е посочено, че предвид съдебната практика на Съда на Европейския съюз държавата-членка по осигуряване следва да не налага условието за предварително разрешение за поемане на разходите за здравно обслужване, предоставено в друга държава–членка, когато при предоставянето му на нейна територия разходите за това обслужване биха поети от нейната законоустановена система за здравна сигурност или националната система на здравеопазване. В конкретния случай не е съобразено и обстоятелството, че по аргумент на § 8 от Директива 2011/24/ЕС, държавата-членка по осигуряване не може да обуслови възстановяване на разходите за трансгранично обслужване от предварително разрешение, освен в случаите по чл. 8, § 2. Следователно, в настоящия казус действително административният орган е отказал на Я. Ташкова възстановяване на разходите за проведеното от нея лечение в чужбина на формално основание. Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че в оспорения пред него отказ за възстановяване, липсват мотиви, като не е налице изложение на конкретни фактически и правни основания, обусловили издаването му. Видно от съдържанието на решението за отказ, в него не е посочена определена клинична пътека, по която следва да се определят оказаните на Ташкова здравни услуги, с оглед изискуемостта на предварително разрешение. На следващо място липсват и данни административният орган да е обсъждал къде конкретно на територията на Република България, с каква успеваемост се лекуват заболявания, идентични с това на ответника Я. Ташкова, както и колко дълго се налага пациентите да изчакват за подобно на проведеното на ответната страна в Австрия лечение и дали това би увеличило риска за здравето и живота им. Следва да се има предвид и факта, че ответникът Ташкова е действала при спазване и на установения в чл. 5, ал. 4 ЗЗО принцип за осъществяване на задължително здравно осигуряване, съгласно който, осигурените носят отговорност за собственото си здраве. Всяка държава-членка сама урежда законодателно социалното си и здравното си осигуряване. Това не изключва общото задължение за спазване правото на Съюза, включително разпоредбите относно свободното предоставяне на стоки и услуги в областта на здравеопазването. В този смисъл, предварителното разрешение, с липсата на което административният орган в конкретния казус е обосновал отказа си за възстановяване на претендираните от Я. Ташкова суми, би могло да се разглежда като пречка за свободното предоставяне на услуги в областта на здравеопазването. Относимо към казуса е и съображение