Решение № 5937 от 18.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3511/2016 г.

Решение № 5937 от 18.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3511/2016 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Б. ЕУ" ООД, ЕИК ***, с. Чешнегирово, подадена чрез адв. Д. К., срещу Решение № 77 от 13.01.2016 г., постановено от Административен съд Пловдив по адм. дело № 1915 по описа на същия съд за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № Р-16001614001316-091-001 от 23.04.2015 г., издаден от Л. П. Ц., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и Г. П. Й., гл. инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, поправен с ревизионен акт № П-16001615077794-003-001 от 12.05.2015 г., потвърден с решение № 535 от 6.07.2015 г. на директора на дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за непризнат данъчен кредит в размер на 41 043,81 лева по фактури, издадени от ЕТ "Б. - Т. В.", "Н. г." ЕООД, "С." ЕООД и "Л. т." ООД, ведно с прилежащите лихви в размер на 18 774,74 лева. С решението е осъдено дружеството да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Пловдив при ЦУ на НАП сумата от 2 324 лева, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради това, че същото е необосновано. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА и да се присъдят разноски. Ответникът - Дирекция "ОДОП" гр. Пловдив при ЦУ на НАП, редовно призован, не се явява и не се представлява. На 4.04.2016 г. от юрк. К. е постъпила писмена защита, в която същият излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на "Б. ЕУ" ООД срещу ревизионен акт № Р-16001614001316-091-001 от 23.04.2015 г., издаден от Л. П. Ц., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и Г. П. Й., гл. инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, поправен с ревизионен акт № П-16001615077794-003-001 от 12.05.2015 г., потвърден с решение № 535 от 6.07.2015 г. на директора на дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за непризнат данъчен кредит в размер на 41 043,81 лева по фактури, издадени от ЕТ "Б. - Т. В.", "Н. г." ЕООД, "С." ЕООД и "Л. т." ООД, ведно с прилежащите лихви в размер на 18 774,74 лева. Правото на данъчен кредит е отказано на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, с мотива, че не обективират реално осъществени доставки на стоки между посочените в данъчния документ доставчик и получател. За да отхвърли жалбата на дружеството, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. Обсъдил е приетото по делото заключение на ССчЕ. Подробно е анализирал в мотивите си данните за техническа, материална и кадрова обезпеченост на доставчиците, данни за предходни доставчици. Приел е, че процесните фактури не обективират реално възникнали данъчни събития, тъй като липсват данни за наличност на стоките при доставчиците, доказателства за прехвърляне на собствеността върху тях по смисъла на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Обратен извод според съда не може да бъде обоснован от наличието на самите първични счетоводни документи - процесните данъчни фактури и тяхното счетоводно отразяване във вторичните счетоводни регистри. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила. Оплакванията на касатора са свързани с неправилно тълкуване на материалния закон, допуснати процесуални нарушени при обсъждане на събраните по делото доказателства, включително и на ССчЕ. Според ревизираното дружество изводът на съда за липса на реалност на доставките е необоснован предвид доказаното плащане по фактурите, счетоводното им отразяване и данни за последваща реализация. Позовава се на заключението на ССчЕ и практика на СЕС. Възраженията са неоснователни. Настоящият касационен състав на ВАС, Осмо отделение счита, че при постановяване на решението си съдът не е допуснал нарушение на материалния закон и твърдяните от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане. В случая спор по фактите не е налице. Административният съд правилно е очертал предмета на делото - налице ли са действително извършени продажби по фактурите, издадени от ЕТ "Б. - Т. В.", "Н. г." ЕООД, "С." ЕООД и "Л. т." ООД. По аргумент, изведен от разпоредбата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС следва да се посочи, че за да не се откаже правото на приспадане, данъкът е трябвало да е начислен правомерно. Това означава доставката да е извършена, стоките да са получени, респ. да е налице реалност. В практиката си ВАС многократно е подчертавал, че за да е налице реална доставка на стоки не е достатъчно само наличието на фактура и счетоводното й отразяване при страните по доставката. Във връзка с доказването на факта на извършване на доставка на стоки, в т. 37 от решението по С-78/12 г., СЕС е посочил, че лицето, което иска да приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, като запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора в главното производство, за да определи дали претендиращия право на приспадане може да го упражни. За целите на тази преценка може да се вземат предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи доставките, по които се претендира правото на приспадане, както и свързаните с тях документи като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането на стоките - арг. от т. 38 от Решението по дело С-78/12 г.. Неправилно е разбирането на ревизираното лице, че от него е изискано доказване на материално-техническата, ресурсна обезпеченост на издателите на фактурите, по които то е упражнило право на приспадане, както и че отказът е постановен предвид ненамиране на доставчиците в хода на ревизията. Административният съд законосъобразно е разпределил доказателствената тежест, приемайки, че ревизираното лице носи доказателствената тежест при условията на пълно доказване на фактите, от които черпи декларираните права, а именно, че са осъществени облагаеми доставки на стоки по всяка една от фактурите, по която РЛ е упражнило право на данъчен кредит. Предмет на доставките са родово определени вещи, собствеността, върху които съгласно правилото на чл. 24 от ЗЗД се прехвърля с определянето им по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. При липса на такива доказателства и на доказателства за фактическото предаване на стоката не би могло да се установи доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС, респективно на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за "Б. ЕУ" ООД не възниква право на приспадане на данъчен кредит. Следва да се отбележи, че за тези факти са допустими множество различни доказателства, каквито по делото не са ангажирани. Доказателствата е възможно да не изхождат от издателите на фактури, които органите по приходите не са намерили при извършваните в съответствие с процесуалния закон насрещни проверки. За обективно осъществени факти, при които би следвало да е участвало и ревизираното лице е нормално да са оставени обективни доказателства, с които данъчнозадълженото лице да разполага и да ангажира като доказателства в процеса по установяване на декларираните от него права, например договори, приемо-предавателни протоколи, складови разписки или други такива. В случая правото на данъчен кредит на РЛ следва да бъде отказано, не поради непредставяне на доказателства от страна на преките доставчици, а поради собственото му поведение и бездействие, изразяващо се в недокументирането чрез което, да е възможен по безспорен начин установяване предаването на стоките по процесните фактури. Обосновано съдът не е кредитирал представените към някои фактури стокови разписки, в които липсват подписи на предал - приел, както и пътните листи, в бланките на които е посочено "Приложение 11 по Наредба 33 на МТИТС /ДВ бр. 13/2011 г./, а спорните фактури касаят периода 2008 г. - 2010 г. Стоковите разписки представени във връзка с доставката на "С." ЕООД са от дати, предхождащи издаването на фактурата, като в тях не са посочени лицата, които са предали, съответно приели стоките. Същите не удостоверят реалното прехвърляне на стоките от доставчик към получател. Липсата на годни преки доказателства за реалността на доставките на стоки и услуги не се компенсира със заключението на вещото лице, което е проверявало само счетоводните записвания при ревизираното лице, за които не е имало спор, че са редовно водени. В тази връзка административният съд не е допуснал нарушения на чл. 202 ГПК при обсъждане заключението на вещото лице. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на решението с практиката на СЕС. Цитираните в жалбата решения на СЕС по делата Mecsek-Gabona Kft, Боник, Макс Пен, Mahageben еt David, Gabor Toth и др. в нито един пункт не изключват изискването за наличие на реална доставка. В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - Решение от 13 декември 1989 г., Genius Holding C-342/87, Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу Finanzamt Borken и Manfred Strobel срещу Finanzamt Esslingen C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. От приетото по т. 33 от Решение от 6 декември 2012 г. на СЕС по дело С-285/11, следва, че по принцип правото на приспадане не би могло да бъде отказано, ако се установи, че доставките на стоки са реално осъществени и впоследствие тези стоки са били използвани от получателя за целите на неговите облагаеми сделки. Съобразно направеното тълкуване на нормите на Директива 2006/112/ЕО от СЕС преценката за наличие на условията за признаване на правото на данъчен кредит (реално ли са осъществени доставките и използван ли е техния предмет в извършваната от лицето дейност) се осъществява от националната юрисдикция съобразно правилата за доказване по националното право и въз основа на съвкупна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото (арг. от т. 31 и т. 32 от Решение на СЕС по дело 285/11). Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане следва да установи реалното осъществяване на доставките. Позоваването на практиката на СЕС не освобождава съда от задължението да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. Неоснователно е позоваването на касатора на решение на ВАС по адм. д. № 1426/2013 г., касаещо доставки извършени от ЕТ "Б. -Т. В." към Кооперация "С. б.". Предвид на гореизложеното обжалваното съдебно решение като правилно постановено следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед на резултата по спора, на касатора не се дължат разноски по делото. На ответника по касация на основание чл. 161 от ДОПК във вр. с чл. 9, ал. 3 вр. чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1743 лева. Водим от горното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,