Решение № 9558 от 27.10.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Фирдевс, гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адвокат Д. Петров, срещу решение 31/18.02.2022 г, постановено по адм. дело 432/2021 г. на Административен съд Сливен, с което на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 и чл. 172, ал. 2 от АПК съдът е оставил без разглеждане жалбата й, като недопустима в частта, в която се иска произнасяне относно наличието на българско гражданство на И. Фирдевс, връщане на преписката на Областна дирекция на МВР Сливен с указания за издаване на български документи за самоличност, прекратил е производството по делото в тази му част и е отхвърлил жалбата й срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) 343з-2807/01.12.2021 г., издадена от началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР Сливен, като неоснователна. С касационната жалба се твърди, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като се претендира отмяната му изцяло. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът началникът на група Миграция" при Областна дирекция на МВР Сливен, редовно призован, не се явява и не се представлява. Не представя писмен отговор на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на И. Фирдевс, гражданин на Република Турция, срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка 343з-2807/01.12.2021 г., издадена от началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР - Сливен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - Отнемане на правото на пребиваване в Република България на лицето И. Фирдевс. В рамките на това производство жалбоподателката е поискала от съда да се произнесе и относно наличието на българско гражданство, както и преписката да бъде върната на Областна дирекция на МВР - Сливен с указания за издаване на български документи за самоличност. След като е изяснил фактическата обстановка по спора, съдът е приел подадената жалба за процесуално недопустима в частта, в която се иска произнасяне относно наличието на българско гражданство на оспорващата, мотивирайки се с разпоредбата на чл. 4 от Закона за българското гражданство, съгласно която гражданство не може да се установява по съдебен ред. За недопустимо е приел и искането за връщане на преписката на административния орган с указания за издаване на български документи за самоличност на оспорващата, тъй като оспореният административен акт не е издаден в производство насочено към такъв резултат. В останалата част, по отношение на обжалваната ПАМ съдът произнасяйки се по същество, за да отхвърли жалбата е приел, че тя е издадена от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Посочил е, че при издаване на заповедта, органът е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. В случая чужденката няма семейство на територията на Република България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на нея не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с Република Турция, където постоянно пребивават съпругът и децата й, а не с Република България. Не е установено от съда и не се и твърди, че жалбоподателката да попада в някоя от хипотезите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Съдът е установил безспорно, че на И. Фирдевс, гражданин на Република Турция, е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България (с решение от 28.02.2019 г.), но от доказателствата по дело е видно, че същата фактически не се е установила на територията на страната, а единствено е пребивавала тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата процедура по предоставяне на постоянното пребиваване. Най-дългият престой на територията на страната е бил 30 дни и то в началото на периода след разрешаване на постоянно пребиваване. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката на адрес в [населено място], където е живяла за кратки периоди. При това положение съдът е приел за напълно обоснован извода на административния орган, че лицето не се е установило и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила България само три пъти за общо 14 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки. Подробно съдът е обсъдил и приел за неоснователно твърдението на жалбоподателката, че не е могла да пребивава на територията на Република България, поради пандемията от COVID-19. Постановеното решение е правилно. С касационната жалба се преповтарят изложените пред първоинстанционния съд доводи, досежно незаконосъобразност на оспорената ПАМ. Иска се изцяло отмяна на постановеното от Административен съд - Сливен решение, без обаче да се излагат конкретни доводи за неправиност в частта му, с която съдът е приел за недопустими за разглеждане искането за произнасяне относно наличието на българско гражданство на И. Фирдевс и връщане на преписката на Областна дирекция на МВР Сливен с указания за издаване на български документи за самоличност. Правилно първоинстанционният съд не е допуснал за разглеждане горепосочените искания, като е изложил мотиви, който настоящата инстанция напълно споделя. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и съобразно него се отнема правото на пребиваване ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, за които изключения не се спори, че в случая не са налице. Разрешението за дългосрочно пребиваване е било издадено на 28.02.2019 г., като след датата на издаване на разрешението И. Фирдевс е посетила Република България седем пъти, като последното влизане в страната е на 21.08.2021 г. За този период общо оспорващата е престояла в страната 90 дни, като 30 дни от тях са прибавени в полза на престоя в страната, поради липса на информация, относно напускането на лицето след влизането си на 11.05.2019 г. По-голямата част от пребиваванията са свързани с приключване на процедурата във връзка с предоставеното й право на пребиваване. Налице е единствено регистриране на оспорващата на адрес в [населено място], но няма данни да се е настанявала трайно на адреса, а живее със семейството си в гр. Истанбул, Турция, където е домакиня. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Относно доводите на касаторката, че не е успяла да се установи в Република България поради ограниченията наложени заради пандемията от Ковид-19, следва да се посочи, че тези ограничения са въведени след едногодишният срок по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ /след 28.02.2020 г./. Така е, защото в Република България ограничения са въведени едва на 13.03.2020 г. - с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. Това решение е повече от година след издаденото разрешение за постоянно пребиваване на касаторката. Още повече по преписката има данни, че И. Фирдевс е влизала и излизала от Република България по време на пандемията от Ковид-19. И. Фирдевс не е предприела необходимите мерки да пребивава трайно на територията на Република България. В този смисъл инцидентните й пребивавания на територията на страната през едногодишния период, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденката са с Република Турция, където е обичайното й пребиваване и центърът на жизнените й интереси. По делото липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на касационната жалбоподателка разноски не се дължат и не следва да се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение