Решение № 52 от 27.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2207/2012 г.

Решение № 52 от 27.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2207/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Капка Костова Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения С. А. Р., чрез защитника му адв. И. А. от Адвокатска колегия - [населено място], за отмяна по този ред на решение № 281 от 16 юли 2012 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по внохд № 62/2012 г. по описа на този съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 51 от 18 май 2012 г. на Чепеларския районен съд, по нохд № 176/2011 г. В искането са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Претендира се отмяна на решението на въззивния съд и на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от стадия на първоинстанционно съдебно следствие или от стадия на досъдебното производство. В съдебно заседание пред ВКС осъденият С. А. Р. участва лично и със защитника си адвокат И. А. от АК - [населено място], който поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която е ангажирана наказателната отговорност на осъдения С. А. Р. за това, че през периода от 2.05.2011 г. до 5.05.с. г., в [населено място] и в [населено място], С. област, при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага, е поддържал заблуждение у Ф. Ч., Е. П. и Н. К. и с това е причинил имотна вреда общо в размер на 6300 лева, като деянието е преустановено във фазата на опита по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален "строг" режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Оправдан е по обвинението да е "възбудил" заблуждение у трите пострадали. При условията на чл. 68, ал. 1 от НК е постановено изтърпяване на наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, наложено на осъдения по нохд № 184/2008 г. на РС - [населено място]. Приспадната е изтърпяната част от наказанието при условията на чл. 59, ал. 1 от НК, считано от 5.05.2011 г. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото и са присъдени направените разноски, като са възложени в тежест на осъдения Р. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно, макар и не изцяло по изложените в него съображения. Възраженията в искането касаят основно доказателствената дейност на първоинстанционния съд и формираните в резултат изводи по фактите. Твърди се, че приобщаването на показанията на основен (според защитата) свидетел по делото - Т. Р., по реда на чл. 281 от НПК, вместо непосредствения му разпит пред съда, е опорочило доказателствената дейност и направените фактически изводи по начин, който предпоставя отмяна на постановената присъда. Недостатъците й обаче не са били предмет на въззивната проверка, защото в решението напълно липсват доказателствен анализ и фактически и правни съображения в отговор на доводите в подадената въззивна жалба, като съдът не е изпълнил и задължението си за цялостна проверка на правилността на присъдата. Всичко това, според молителя, е довело до неправилни правни изводи за съставомерността на инкриминираните деяния и до явна несправедливост при ангажиране на отговорността му. ВКС намира тези доводи за основателни отчасти. Известно е, че проверката по приложението на материалния закон и справедливостта на наказанието е възможна само след констатация за липса на процесуални нарушения и за надлежно формиране на фактите, каквато в настоящия случай не може да се направи. Решението на въззивния съд съдържа единствено двукратен буквален препис на диспозитива на първоинстанционната присъда. В него липсват съображения по доводите в подадената въззивна жалба и изложените такива от защитата пред съда по съществото на делото. Въззивният съд абсолютно формално е утвърдил първоинстанционната присъда, без да извърши собствен доказателствен анализ и цялостна проверка на присъдата, независимо от посочените от обжалващата страна основания, каквото задължение му вменява нормата на чл. 314, ал. 1 от НПК. В решението липсват съображения във връзка с приетата фактология, освен буквално възпроизвеждане само на диспозитивната част на осъждането. Конкретните доводи на защитата на осъдения Р. са игнорирани от решаващия съдебен състав, който безкритично е възприел и декларативно е утвърдил приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а собствен негов доказателствен анализ липсва. Нарушението на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК в конкретния случай е толкова съществено, че може да се твърди практическа липса на въззивен съдебен акт. Като контролна инстанция въззивният съд е длъжен да провери изцяло правилността на присъдата и в рамките на проверката да даде отговор на всички възражения и доводи на обжалващата страна. Като не е сторил това, съдът е лишил обжалващия от възможността да разбере защо не са уважени доводите му и да оспори надлежно отхвърлянето им пред касационната инстанция. Поради практическата липса на извършена въззивна проверка, искането за възобновяване на делото има по-скоро характеристиките на въззивна жалба за проверка на постановената присъда. Запълвайки съдържанието на решението си само с възпроизвеждане на диспозитивната част на присъдата, въззивният съд е лишил и касационната инстанция от възможност да извърши проверката, която законът й възлага, защото не може да проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция. Тези констатации дават основание за извод за допуснати нарушения на процесуалните правила на чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК при постановяване на въззивния съдебен акт, които са ограничили правата на страните в процеса и затова следва да бъдат преценени като съществени. Те сочат на наличие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и предпоставят отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на делото е необходимо да получат убедителен отговор заявените в рамките на въззивното обжалване възражения и доводи и поставените по делото въпроси по приложението на материалния закон, а съдебният акт да бъде изготвен съобразно изискванията на процесуалния закон. Всички доказателствени източници следва да бъдат проверени за годност, достоверност, взаимосвързаност и безпротиворечивост, съобразно и направените възражения от обжалващата страна. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 във вр. ал. 3, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение