Решение № 8041 от 21.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6842/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Иберия дивелопментс ЕООД, гр. София, чрез адвокат Б. Петров против решение 3523/30.05.2023 г. на Административен съд София град, постановено по адм.дело 1885/2021 г., с което е отхвърлен предявеният от дружеството иск срещу Върховен административен съд за обезщетение в размер на 100 794.41 лева, представляващи имуществени вреди от правораздавателната дейност на Върховния административен съд, настъпили в следствие нарушение на правото на ЕС, допуснато от този съд при постановяване на решение 1383/28.01.2020 г. по адм. дело 9452/2019 г. В касационната жалба са посочени касационни основания за неправилност на решението по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон и необоснованост. Основните аргументи на касатора се отнасят до изводите на съда, че необсъждането от страна на касационната инстанция (ВАС) на доводи на страните не може да бъде предмет на производството по ЗОДОВ, което се занимава единствено с въпроса нарушена ли е съществено конкретна норма от правото на ЕС. Според касатора самото необсъждане на правото на ЕС при постановяване на решението му е възможна форма на съществено нарушение на правото на ЕС, ако необсъдената норма съществено засяга процесното правоотношение. Поддържа, че доколкото ВАС не се е произнесъл по доводите на дружеството, налице е нарушение на цитираните конкретни норми от ДФЕС и Директива 2008/98/ЕО, което е съществено в конкретния спор. Първоинстанционният съд е извършил единствено анализ за транспониране на директивата в българския закон, без да държи сметка, че производството по ЗОДОВ не се води срещу Народното събрание за вреди от нетранспониране на Директивата. В случая се претендира вреда от неизпълнение задължението на съд на последна инстанция да приложи пряко европейска правна норма. Според касатора спорът е за това, дали съдът като последна инстанция по същество, с липсата на обсъждане на доводите и прилагане на принципа замърсителят плаща, е извършил съществено нарушение на правото на Иберия Дивелопментс ЕООД, произтичащо от Директивата на ЕС и съдебната практика по прилагането й. В тази връзка поддържа, че в исковото производство е надлежно доказано, че нарушението е достатъчно съществено, доколкото се касае за пълна липса на ползване на незастроен имот, чиято пазарна цена е значителна, поради местонахождението му. Неприлагането на принципа замърсителят плаща доказано води до прекомерни финансови тежести от публичен характер за дружеството като собственик на имота. Касаторът поддържа, че е налице извършено от ответника ВАС пряко нарушение на чл. 191, § 2 от ДФЕС и чл. 14 и 15 от Директива 2008/98/ЕО на ЕП и на Съвета, като не е обсъдено основанието за директно прилагане/неприлагане на принципа замърсителят плаща в измеренията на неговата пропорционална приложимост, каквито възражения са наведени в хода на съдебното производство по същество. Излага съображения, че действително в производството по ЗОДОВ не могат да се проверяват фактическите установявания при съдебния контрол, а следва да се извърши контрол на твърдението за нарушение на правото на ЕС. Твърди, че Върховният административен съд в производството по ДОПК не е изследвал по никакъв начин предпоставките за прилагането на разпоредби от Директивата в случай на незастроен парцел, чиято отчетна стойност като данъчна основа води до непропорционалност на наложеното публично задължение за ТБО. Първоинстанционният съд не се е произнесъл и по наличието на причинно следствена връзка между нарушението и твърдяната вреда, тъй като е приел, че вреда въобще не е налице. В решението е прието, че липсват доказателства относно размера на претендираните вреди. Касаторът твърди, че вредите са формирани от ефективно заплатени от дружеството такси по чл. 62, т. 2 и 3 ЗМДТ, чийто размер не е спорен. Претендираната като обезщетение сума е заплатена в хода на първоинстанционното производство съгласно представеното платежно нареждане. Таксата в размер на 73 373.36 лева и лихви в размер на 24.782.43 лева, потвърдената с решението на ВАС по дело 9452/2019 г., наложена за поддържане чистотата на прилежащия район в столицата, където е разположен процесният имот многократно надхвърля таксата, която би заплащал съсед на имота физическо лице, при условие, че и двете лица получават една и съща услуга в района. Таксата за поддържане и обезвреждане на отпадъците в депа също е непропорционална и на практика се е превърнала в данък, а не в такса за получена съразмерна услуга. Искането е за отмяна на решението и осъждане на ответника да заплати претендираното обезщетение. Ответникът Върховен административен съд изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в представения по делото писмен отговор от 12.07.2023 г. на процесуалния му представител юрк. П. Дякова. Претендира разноски. Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на първо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. По отношение на настоящия касационен състав не са налице основанията, посочени в решението от 19 декември 2024 г. на Съда на ЕС по дело С-369/23, (т.38 и т.50), които да препятстват възможността да разгледа като последна инстанция делото относно отговорността на държавата вследствие на твърдяното нарушение на правото на Съюза, поради постановеното от този съд решение по адм. дело 9452/2019 г., по което страна е Върховният административен съд. Членовете на състава не са взели участие в постановяването на решението по адм. дело 9452/2019 г. и не са участвали по никакъв начин в защитата на Върховния административен съд в исковото производство пред първата инстанция. При разглеждането на касационната жалба по същество съдът намира следното: Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Постановено е от компетентен съд съгласно чл. 2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ. На основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ във връзка с чл. 4, пар. 3 от ДЕС правилно съдът е приел, че е сезиран с иск за присъждане на обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС от правораздавателна дейност на Върховния административен съд за постановено от този съд окончателно съдебно решение, който се разглежда по реда на АПК. Правилна е преценката на съда за допустимост на иска, като предявен от лице с правен интерес, което твърди, че е претърпяло вреди от съдебен акт на ответника, на който е адресат, постановен при достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Съдът е установил, че искът е предявен и срещу надлежен ответник по чл. 205, ал.1 АПК, разполагащ с правосубектност на юридическо лице. Приел е, че Върховният административен съд е легитимиран да отговаря по иск за вреди в хипотезата на чл. 2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ. В тази връзка е изложил мотиви, че насочването на иск за вреди срещу този съд е в съответствие с практиката на Съда на ЕС по дело С-224/01, според което претендираните вреди следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, разгледала спора по същество, каквото е и решение 1383/28.01.2020 г. по адм. дело 9452/2019 г. За да отхвърли иска като неоснователен, първоинстанционният съд е разгледал трите предпоставки на извъндоговорната отговорност за нарушение правото на ЕС, установени в практиката на Съда на ЕС, а именно: 1. нарушената правна норма на Съюза да предоставя права на частноправните субекти, 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. При преценката си съдът е съобразил, че в производството по ангажиране извъндоговорната отговорност на държавата не е допустимо да се пререшава материалноправният спор, приключил с окончателен акт на съда ответник, а се изследва дали към установените фактически положения съдът е приложил правилно относимите към спора норми от правото на ЕС и дали в резултат на твърдяното им неприлагане или неправилно прилагане за ищеца са настъпили вреди в пряка причинна връзка. По първата предпоставка е приел, че посочените от ищеца като нарушени разпоредби на чл. 191, § 2 от ДФЕС и чл. 14 и 15 от Директива 2008/98/ЕО на ЕП и Съвета относно отпадъците предоставят права на частноправни субекти. В конкретния случай това е правото на ищеца, да му бъдат определени задължения, в размер, при спазване на принципа "замърсителя плаща и пропорционалност на задължението към генерираните отпадъци. Приел е, че не е установена втората предпоставка за ангажиране на отговорността не е налице съществено нарушение на посочените правни норми от правото на ЕС при постановяването на съдебния акт от ответника. В тази връзка съдът е установил, че в окончателното съдебно решение на Върховния административен съд (ВАС) по адм. дело 9452/2019 г. е прието, че на "Иберия Дивелопментс ЕООД законосъобразно са установени задължения за такса за битови отпадъци (ТБО) за отчетни периоди 2012 г. -2017 г. в следните размери: за 2012 г. ТБО 16 700.25 лева и лихва 9 488.06 лева; за отчетни периоди 2013 2017 г. задълженията за ТБО са съответно 9 158. 20 лева; 16 969. 61 лева; 9 804. 66 лева; 9 966. 28 лева и 10 774. 36 лева с лихви за забава съответно: 4 271. ЗЗ лева; 6 188. 58 лева; 2 579. 69 лева; 1 608. 45 лева и 646. 32 лева. Ревизионният акт е потвърден от съда в частта на определената на дружеството ТБО за услугата по поддържане чистотата на местата за обществено ползване и съответните лихви за забава за всички ревизирани периоди, а за отчетните 2012 г. и 2014 г. и за услугата за обезвреждане в депа или други съоръжения и съответните лихви. При определяне на задълженията ВАС е отчел декларациите на притежателя на отпадъците, че няма да ползва имота през съответните периоди и е приел, че това го освобождава от задължението за ТБО за услугата по сметосъбиране и сметоизвозване, но не и от таксата за услугите по обезвреждане в депа или други съоръжения на битови отпадъци и за услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване пропорционално върху основа съизмерена с отчетната стойност на имотите. Според ВАС имотите не са изолирани от местата за обществено ползване на населено място, ползването им предполага и експлоатация на териториите за обществено ползване от категорията на тези по чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ, което е основанието на задължението за такса за поддържане на чистотата им. От представените доказателства съдът е приел за доказан фактът на предоставяне на услугите по чл. 62 от ЗМДТ. С решение 5824/20.05.2020 г. по адм. дело 9452/2019 г., съдът е отхвърлил искането на дружеството за допълване на решението. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение 1383/28.01.2020 г. по адм. дело 9452/2019 г., ревизионният акт е влязъл в сила в посочената част. За събиране на задълженията по акта е образувано изпълнително дело пред частен съдебен изпълнител и са предприети действия по събирането им чрез налагането на възбрана. От дружеството е направено плащане на установените задължения. При тези факти, съдът е приел, че след като извършването на услугите е установено, то е налице основание за възникване на задължението за ТБО съгласно националния закон и не може да се приеме изначална недължимост на такива публични задължения за притежаваните от ищеца имоти. Поради това е обсъдил единствено въпросът дали размерът им, в който са приети за установени от ВАС е такъв, който се явява в разрез с принципа "замърсителят плаща, установен в посочените норми на ДФЕС и Директивата, на който се позовава ищецът. Във връзка с твърденията на ищеца, че в съдебния акт на ВАС не са обсъдени доводите му, свързани с принципа "замърсителят плаща и е нарушено правото на "Иберия Дивелопментс ЕООД чрез липса на анализ на обстоятелствата, довели до прекомерни данъчни тежести, като това, че в процесния имот не е осъществено строителство, не се извършва човешка дейност, която да произвежда отпадъци и това, че основата за облагане е отчетната стойност, съдът е посочил, че в случая ВАС е приел ТБО, определена при прилагане на разпоредбите на националния закон ЗМДТ, който транспонира разпоредбите на чл. 14 и чл. 15, § 1 от Директива 2008/98 и принципа "замърсителят плаща, включително и преди изменението на чл. 67 от ЗМДТ, обн. ДВ изм. и доп. ДВ. бр. 88 от 3 ноември 2017 г. Приел е, че след като директивата е транспонирана във вътрешното право, то тогава ако се твърди нарушение, то е на вътрешното право, което съдът е приложил с решението си и не е налице предпоставка за отговорността за нарушение на правото на ЕС. В тази връзка е изложил мотиви, че по силата на чл. 67 ЗМДТ водещ принцип при определяне на таксата за битови отпадъци е принципът "замърсителят плаща и тази норма от националния закон не противоречи на принципа "замърсителят плаща", заложен в Директива 2008/98/ЕО относно отпадъците, което се потвърждава и от даденото задължително тълкуване с решението на СЕС от 16 юли 2009 г. по дело С-254/08, Futura Immobiliare. Според Съда на ЕС действащото право на Съюза допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране. Позовал се е и на т. 47 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. по дело С-551/13, SETAR, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО. Във връзка с преценката си за спазване на принципа на пропорционалност съдът е извършил проверка дали националното право не възлага разходи на притежателя на отпадъци, които да са явно несъразмерни спрямо обема или естеството на отпадъците, които може да произведе. На основание чл. 62 и чл. 71 ЗМДТ е приел, че в рамките на широката свобода на преценка по отношение на определянето на реда и условията за изчисляване на ТБО, дадена в Директивата, националният закон съдържа механизъм, чрез незаплащането на част от елементите на ТБО, на основание и по ред, посочен в наредбата на общинския съвет, да се гарантира, че възложената на конкретния притежател на отпадъци такса не се явява явно непропорционална. От доказателствата по делото е установил, че ищецът се е възползвал от предвидената в закона възможност като за отчетната 2012 г. е подал декларация по чл. 27, ал. 2 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, че имотите няма да се ползват през цялата година и таксата е определена за услугите обезвреждане в депа или други съоръжения за битови отпадъци и за поддържане на чистотата на териториите а обществено ползване пропорционално върху основа съизмерена с отчетната стойност на притежаваните недвижими имоти. За отчетните 2013, 2015, 2016 и 2017 г. е подадена декларация по чл. 23, ал. 1 от Наредбата за вида и броя на съдовете за съхраняване на битови отпадъци, които ще се ползват през годината. По възраженията на дружеството за неотчитане на обстоятелството, че имотът не генерира отпадъци, съдът е приел, че имотът се намира в територия на населено място, както и че фактическото му неползване и липсата на човешка дейност в него, са послужили като основание за неначисляване на такса за услугата по сметосъбиране и сметоизвозване. По отношение на услугите по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване и за обезвреждане на отпадъците в депа или други съоръжения, съдът е посочил, че не са обвързани с конкретен имот, а целта на тяхното предоставяне обслужва интересите на населението на цялата община/район, свързани с поддържане на чистотата на териториите и обезвреждането на отпадъците, генерирани от жизнената дейност на населението и от съответните имоти на територията й. Според съда обстоятелството дали имотът е бил ползван и дали генерира битови отпадъци от ползването му, е без значение за определяне на дължимата ТБО по отношение на тези два вида услуги. Услугите обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване по принцип се престират и при неползване на конкретния имот, във връзка с поддържането на чистотата на обслужващите/заобикалящите имота територии за обществено ползване и депата, в които се обезвреждат отпадъците и от тях. Общото ползване на териториите за обществено предназначение в общините налага обща на всички ползватели отговорност за поддържане на необходимата чистота. Затова законодателят е обособил извършването на дейността като самостоятелен вид услуга предоставяна от общината, за която се дължи такса. Поемането от всички собственици и ползватели на имоти в населеното място на отговорността за поддържане чистотата на териториите за обществено предназначение не противоречи на посочения от жалбоподателя принцип на общностното право в областта на отпадъците, че "замърсителят плаща. В подкрепа на изводите си съдът се е позовал на т. 46 от решението по дело С-254/08, според което "що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група "притежатели, по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на "притежатели по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци, както и на т. 49 и 50 от същото решение, където е пояснено, че при положение, че "определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки "притежател, често е трудно, а и скъпо, затова при тези условия е допустимо "използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на "притежателя, изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните "притежатели, доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи. По отношение на основата за определяне на ТБО на база отчетната стойност на имота за предприятията и върху данъчна оценка за имотите на гражданите, съдът е приел, че не се нарушава принципа на пропорционалност. Приел е, че не се установява твърдяното по-неблагоприятно третиране на предприятията спрямо физическите лица, изразяващо се в основата за облагане, тъй като и двете основи са обективен критерий и са свързани с вида на данъчния субект, като предприятието води счетоводна отчетност, в която завежда имотите, а физическото лице за данъчни цели прилага данъчната оценка на имота и тези оценки следва да отразяват действителната стойност на облагания с ТБО имот. В тази връзка съдът се е позовал на т.54 от решението на Съда на ЕС по дело С-254/08, както и на решението по делото С-551/13, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци са допустими различни методи за определяне на размера на таксите за това финансиране, които се възлагат на отделните "притежатели. По тези съображения първоинстанционният съд е обосновал извод, че не се установява да е налице съществено нарушение на цитираните в исковата молба норми на ДФЕС и Директива 2008/98/ЕО, допуснато с посоченото решение на ВАС. Предвид липсата на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, е преценил, че не следва да обсъжда третата предпоставка за ангажиране на отговорността. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна. В съответствие с доказателствата по делото съдът е приел, че не са изпълнени кумулативните предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ във връзка с чл. 4 § 3 ДЕС за присъждане на обезщетение на Иберия Дивелъпмънтс ЕООД за вреди от нарушение на правото на ЕС от правораздавателна дейност на Върховния административен съд за постановено от този съд окончателно съдебно решение по адм. дело 9452/2019 г. Условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, които се считат за извършени от държавата, са определени от Съда на ЕС както следва: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решение от 28 юли 2016 г., Tomasova C-168/15, EU:C:2016:602, т. 22 и цитираната съдебна практика). При постановяване на обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е разгледал последователно всяко от тези условия. Правилно е приел, че твърдените в исковата молба като нарушени разпоредби на чл. 191, § 2 от ДФЕС и чл. 14 и 15 от Директива 2008/98/ЕО на ЕП и Съвета относно отпадъците и за отмяна на определени директиви (Директивата за отпадъците) предоставят права на частноправни субекти. По този въпрос страните не спорят. Съгласно чл. 191, § 2 от ДФЕС политиката на Съюза в областта на околната среда има за цел постигането на високо равнище на защита, като взема предвид различното състояние на регионите в рамките на Съюза. Тя се основава на принципите на предпазните мерки и превантивните действия, на принципа на приоритетното отстраняване още при източника на замърсяване на околната среда и на принципа "замърсителят плаща". В този контекст мерките за хармонизиране, които отговарят на изискванията за защита на околната среда включват, когато това е необходимо, клауза за нейното опазване, която разрешава на държавите-членки да приемат временни мерки, основаващи се на околната среда, а не на икономически причини, и които са подчинени на процедура на контрол от страна на Съюза. Разпоредбата на чл. 14, § 1 от Директива 2008/98/ЕО предвижда, че в съответствие с принципа "замърсителят плаща, разходите за управление на отпадъците се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците.