Решение № 6686 от 3.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8451/2019 г.

Решение № 6686 от 3.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8451/2019 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Шумен срещу решение № 89/29.05.2019 г., постановено по адм. дело № 88/2019 г. по описа на Административен съд – Шумен, с което по жалба на Н. Колева е отменено решение № 2153-27-40/13.12.2018 г. на директора на ТП на НОИ - Шумен. Наведените в жалбата възражения относно неправилно приложение на материалния закон, в частност на нормите на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО във вр. чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 4, ал. 3, т. 5 КСО, в приложимата редакция обн., ДВ, бр. 105/2006 г., са относими към касационното основание за отмяна по чл. 209, т. 3, пр. 1 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски, в размер на заплатената държавна такса, за касационното производство. Ответницата – Н. Колева, чрез пълномощник адвокат Борисов от ШАК, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски в размер на заплатеното възнаграждение за един адвокат. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № 2153-27-40/13.12.2018 г. на директора на ТП на НОИ – Шумен, с което е отхвърлена жалба вх. № 1012-27-39/03.08.2018 г. на Н. Колева, срещу Отказ за заверка на осигурителна книжка от контролен орган на НОИ № 4004-27-239#1 от 12.07.2018 г. за времето от 08.03.2004 г. до 31.12.2006 г., през което лицето е регистрирано като съдружник в гражданско дружество "Формат" ДЗЗД, създадено по реда на чл. 357 и сл. от Закона за задълженията и договорите (при заявено осигуряване като самоосигуряващо се лице, считано от 08.03.2004 г.). Административният орган извежда, че до 31.12.2006 г. дейността на лица, образували граждански дружества по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) не е включена в обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО в редакцията за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. и осигуряването им не може да бъде извършено в качеството им на съдружници. С оглед на горното, осигурителните вноски за Н. Колева за периода от 08.03.2004 г. до 31.12.2006 г., в качеството й на съдружник във "Формат" ДЗЗД, са приети за недължимо внесени. Първоинстанционният съд отменя издадения административен акт, позовавайки се на разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията на РБ, която прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, като намира, че всички български граждани трябва да бъдат осигурени, с оглед на осъществяваната по закон дейност. Развити са съображения относно законодателната промяна на КСО (обн., ДВ, бр. 105 от 2006 г.), като е прието, че включването в обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО на физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества, съставлява прецизиране на реда, по който следва да се осигуряват посочените лица, а не регламентира за първи път тяхното задължение за осигуряване. Изложени са мотиви, че задължението за осигуряване е възникнало от деня, в който лицето е започнало да осъществява стопанска дейност, от която реализира доходи. Доводи са наведени и от тълкуването на разпоредбата на чл. 10 КСО и чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, която е приета в смисъл, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 КСО - еднолични търговци, съдружници в търговски дружества, собственици на ЕООД, физически лица - членове на неперсонифицирани дружества и лица, упражняващи по регистрация свободна професия или занаятчийска дейност, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. В заключение от първоинстанционния съд е формиран извод, съобразно който наличието на подадено заявление за осигуряване, внесени осигурителни вноски и извършени проверки касаещи дължимостта на вноските са предпоставки процесният период да се зачете за осигурителен стаж при пенсиониране, противно на становището на контролния орган на НОИ, постановил отказ за заверка на осигурителна книжка. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Спорен от правна страна е въпроса подлежала ли е Н. Колева, в качеството си на съдружник в неперсонифицирано дружество ДЗЗД на задължително осигуряване по чл. 4 КСО за процесния период от 08.03.2004 г. до 31.12.2006 г. и попада ли същата в кръга на задължително осигурените лица по смисъла на чл. 4 КСО, респективно били ли са налице основанията за извършване на поисканата заверка на осигурителен стаж и доход, вписан в осигурителната книжка на лицето. В административното и в съдебното производство е констатирано, потвърдено и от съдебно-икономическата експертиза, че в Регистъра на осигурените лица са подадени данни за осигурителен стаж и осигурителен доход с декларация обр. 1 "данни за осигуреното лице" с код за осигуряване "12" за самоосигуряващи се лица, както и че за същия период за лицето са внесени осигурителни вноски върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. Видно от писмо изх. № 13239#2/15.11.2018 г. от ТД на НАП – Варна при извършена проверка в информационната система е установено, че за лицето Н. Колева няма подавани ГДД по чл. 41 ЗОДФЛ (отм.); ; за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. за Н. Колева за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. не са подавани справки по чл. 57 ЗОДФЛ (отм.); за изплатени суми по извънтрудово правоотношение от "Формат" ДЗЗД. С оглед горното, законосъобразен е изводът на административния орган, че за процесния период от 08.03.2004 г. до 31.12.2006 г. за жалбоподателката не са дължими осигурителни вноски за ДОО нито по чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО като лице, работило по трудово правоотношение, нито по чл. 4, ал. 3, т. 5 КСО в редакцията му към 31.12.2006 г. като лице, полагало труд без трудово правоотношение и получило месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с нормативно признатите разходи, както и че това време не се зачита за осигурителен стаж при пенсиониране. Обосновани са възраженията на касатора относно наличието на кумулативно изискуемите предпоставки, обуславящи качеството на "осигурено лице", въведени с легалната дефиниция, разписана в § 1, т. 3 от ДР на КСО, както следва: извършвана трудова дейност, внесени или дължими осигурителни вноски и правно основание за осъществяване на задължително осигуряване по чл. 4 от КСО. Следователно, липсата на едно от кумулативно определени условия, води до невъзможността на лицето да бъде признато качеството на "осигурено лице" по смисъла на КСО. При неправилно приложение на материалния закон са развитите от първоинстанционния съд мотиви, съобразно които при липсата на изрична правна норма за процесния период, регламентираща възможността на физическите лица - съдружници в неперсонифицирани дружества да се осигуряват, е следвало да намерят приложение основните принципи на задължителност и всеобщност на осигуряването и на равнопоставеност на осигурените лица, залегнали в разпоредбата на чл. 3, т. 1 и т. 3 КСО, съобразно които се приема, че при внесени от страна на лицето осигурителни вноски следва да му бъде признат и заверен вписания за процесния период осигурителен стаж. Тази хипотеза е приложима само по отношение на лицата по чл. 4 КСО. До 31.12.2006 г. дейността на лицата, образували граждански дружества по ЗЗД-ДЗЗД-та, в която хипотеза попада и настоящия случай, не е включена в обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, в приложимата спрямо казуса редакция за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. и осигуряването им не може да бъде извършено в качеството им на съдружници в такива дружества. Едва с разпоредбата на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО (изм. и доп. ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.) в кръга на задължително осигурените лица за инвалидност поради общо заболяване за старост и смърт са включени освен лицата, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества и физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества. Физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества не могат да бъдат третирани и като самоосигуряващи се лица, регистрирани като упражняващи свободна професия за дейността си като съдружници в неперсонифицирани дружества, тъй като разпоредбата на чл. 1, ал. 4, т. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (в редакцията и за 2004 г., 2005 г. и 2006 г. /преди изменението на загл. в ДВ бр. 2 от 2010 г.) определя за лица, упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност по регистрация тези, които упражняват дейност като плащат патентен данък и не са еднолични търговци, като в случая с патентен данък по чл. 32 от ЗОДФЛ се облага дружеството, не и неговите членове. По горните съображения Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира, че оспореното пред първата инстанция решение, което е предмет на съдебния контрол съгласно чл. 118 КСО, е издадено при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт, и не страда от други пороци по чл. 146 АПК. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесния акт на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на Н. Колева срещу Решение № 2153-27-40/13.12.2018 г. на директора на ТП на НОИ – гр. Шумен. В същия смисъл по идентичен казус е решение № 359/10.01.2020 г., постановено по адм. дело № 7452/2019 г. по описа на ВАС, шесто отделение. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане от страна на касатора за присъждане на разноски по делото, изразяващи се в заплатена държавна такса, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК във вр. чл. 144 АПК, ответницата по касация Н. Колева следва да бъде осъдена да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Шумен съдебни разноски в размер на 200 лева (двеста лева). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,