Решение № 58 от 12.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 706/2008 г.

Решение № 58 от 12.02.2009 г. на ВКС по н. д. № 706/2008 г., I н. о., НК, докладчик председателят Бойка Попова Касационното производство е образувано по жалба, подадена от з. на подсъдимия К. П. К., против решение № 121 от 23.10.2008 г на Бургаския апелативен съд по внохд № 91/2008 г, с което е потвърдена първоинстанционна присъда № 47 от 08.04.2008 г по н.д. № 200/2007 г на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи, които ангажират касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и 3 НПК и са заявени алтернативни искания за оправдаване на касационния жалбоподател или за смекчаване на наказателната му отговорност. Подсъдимият и защитата му не участват в третоинстанционното производство. Жалбата се поддържа пред Върховния касационен съд с писмени бележки, изготвени от защитника. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното: Обжалваното решение потвърждава посочената първоинстанционна присъда, с която наказателната отговорност на касационния жалбоподател е ангажирана за пет отделни деяния по чл. 257 НК (отм.) във вр. с чл. 255, ал. 1 НК, осъществени от него на 14.12.99 г, на 14.01.2000 г, на 14.03.2000 г, на 14.12.2000 г и на 15.01.2001 г, като управител и собственик на ЕТ "В. - К. К." - гр. Б., за които му е наложено да изтърпи едно общо наказание от 4 /четири/ години лишаване от свобода и глоба от 7000 лева в полза на държавата. На основание чл. 68, ал. 1 НК с присъдата е приведено в изпълнение наказание от 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца лишаване от свобода по предшестваща условна присъда, в чиито изпитателен срок е осъществена инкриминираната дейност. I. По доводите за допуснато нарушение на материалния закон: Заявената по касационен ред материалноправна незаконосъобразност на обжалваното решение се конкретизира като наличие на субективна несъставомерност на инкриминираните деяния, поради "недоказан умисъл" на дееца. Оплаквания в този смисъл са били предмет на въззивната проверка и са отхвърлени. Настоящата инстанция също не приема посочената защитна теза по следните съображения: Известно е, че по силата на чл. 100, ал. 1 и 3 ЗДДС от 1998 г., /приложим по време на инкриминираните деяния /справката-декларация за съответен данъчен период е документ, който създава за данъчно задълженото лице права и задължения. Затова този документ следва да съдържа вярна информация за дейността на търговските субекти, регистрирани по ЗДДС, в т.ч. и за осъществените през периода доставки на стоки и заплатената по тях цена с включен в нея ДДС, като основание да се претендира признаването на пълен данъчен кредит. Известно е, че източник на информацията относно осъществените пред съответния данъчен период доставки на стоки и услуги е счетоводната книга " Дневник за покупките " в който по силата на чл. 104, ал. 2 ЗДДС от 1998 г. те е следвало да бъдат регистрирани от търговеца-получател. Законът изисква от данъчно задължените лица да вписват в "Дневника за покупките" само данъчни документи /фактури/ за действително осъществени доставки на стоки и услуги. По делото е установено, че инкриминираните от обвинителната власт 5 броя справки-декларации по чл. 100, ал. 1 ЗДДС от 14.12.99 г., от 14.01.2000 г., от 14.03.2000 г., от 14.12.2000 г. и от 15.01.2001 г., изготвени от жалбоподателя като данъчно задължено лице, съществено се отклоняват от посочените законови изисквания, защото съдържат невярна информация за доставки на стоки и услуги, респект., за заплатена от получателя им цена с включен в нея ДДС. В мотивите към присъдата и решението изброително са посочени изследваните /неистински и с невярно съдържание/ данъчни фактури за неосъществени доставки на стоки и услуги, на които жалбоподателят се е позовал пред данъчните власти в съставените от него 5 броя справки-декларации по чл. 100, ал. 1 и 3 ЗДДС. В значимата си част тези фактури правилно са окачествени като неистински документи по смисъла на чл. 93, т. 6 НК, понеже им е придаден вид, че представляват конкретно писмено изявление на несъществуващи фирми. Фактурите, изходящи от реално съществуващи фирми, също са изследвани и е установено съдържащото се в тях лъжливо документиране. Без съмнение доставките на стоки и услуги, документирани с неистински или с невярно съдържание данъчни фактури, както по обективно съдържание, така и от правна гледна точка, нямат характер на " доставката" по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС от 1998 г. и деецът е бил напълно наясно с това. Ето защо ВКС оставя без коментар възражението за "незнание на жалбоподателя, че по вписаните от него данъчни фактури няма реално извършени доставки". Затова правилно предходните инстанции са приели, че подсъдимият е действал с пълното съзнание за противоправността на действията си: С декларирането на фиктивни доставки в инкриминираните справки-декларации по ЗДДС и претендирайки за приспадане на пълен данъчен кредит, какъвто изобщо не му се е полагал, деецът е целял да осуети установяването на действителните си данъчни задължения. Основните факти, установени от инстанциите по същество, са довели до правилно осъждане за данъчни престъпления: Със съставянето на всяка една от инкриминираните справки-декларации по чл. 100, ал. 1 и 3 ЗДДС и депозирането й пред съответната данъчна служба, касационният жалбоподател е осъществил от обективна и субективна страна изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1 НК /ДВ, бр. 62/97 г./, като квалификацията по по-тежко наказуемия състав на чл. 257, ал. 1 НК /ДВ, бр. 92/97 г./е обусловена от особено големия размер /по смисъла на чл. 93, т. 14 - ДВ, бр. 62/97 г./ на прикритото данъчно задължение във всеки един от петте случая. По посочените причини не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на касационния жалбоподател. II. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Извършената проверка на обжалваното решение не намери правни основания за удовлетворяване и на алтернативно отправеното с жалбата искане. При предпоставките на чл. 54 НК обемът на наказателната отговорност за всяко от деянията е индивидуализиран под средния размер, предвиден от закона. На основание чл. 23 НК е определено общо наказание лишаване от свобода в размер на най-тежкото и не е приложен чл. 24 НК. Изложеното важи и за кумулативната санкция глоба, наложена като общо наказание, чиито размер се доближава до законоустановения минимум. При отмерване на санкциите съдът очевидно е взел предвид, макар и да не го е посочил изрично, и продължителния период от осъществяването на инкриминираната дейност до постановяване на присъдата. Приложението на чл. 68, ал. 1 НК е извън преценката по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. То е законна последица от обстоятелството, че процесната престъпна деятелност е извършена в изпитателния срок по друга присъда. Понеже изложеното изчерпва пределите на проверката, очертани с касационната жалба, обжалваното въззивно решение следва да остане в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд - I н.о.