Решение № 2150 от 13.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10667/2011 г.

Решение № 2150 от 13.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10667/2011 г., VI о., докладчик председателят Александър Еленков Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Христо Георгиев Христов от гр. Смолян срещу решение № 1192 от 29.06.2011 г. по адм. дело № 2550/2010 г. на Административен съд - гр. Пловдив в частта, с която е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № 100А2196 от 7.10.2010 г. на кмета на Община - Пловдив.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Между страните по делото няма спор по фактите. Спорът между тях е правен и е по въпросите:

1. Следва ли да се считат за освободени от заплащане на такса за битови отпадъци собствениците на недвижими имоти - паметници на културата, и

1. Следва ли да се заплаща такса за битови отпадъци от собствениците на такива имоти за календарните години, през които не са ползвали имотите, респ. не са генерирали битови отпадъци?

С оспорената пред Административен съд - гр. Пловдив заповед кметът на Община - Пловдив не е изразил становище по тези въпроси.

С жалбата си срещу заповедта на кмета Христо Георгиев Христов е изразил становище, че е подал декларация по чл. 14, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) на 28.12.1999 г., към която дата по силата на чл. 24, ал. 3 от същия закон данъкът, дължим за сградите - паметници на културата, се отстъпва на собствениците срещу задължението да го използват за поддръжката и ремонта на сградите. Впоследствие тази правна уредба е претърпяла промени, но посоченото правило е продължило да съществува - по силата на сега действащата разпоредба на чл. 24, ал. 1, т. 11а ЗМДТ се освобождават от данък сградите - културни ценности, когато не се използват със стопанска цел. От това правило жалбоподателят прави извод, че той не е данъчно задължено лице, а според чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от данъчно задължените лица по чл. 11 заедно с данъка върху недвижимите имоти и тъй като той (жалбоподателят) не е бил задължен с данък за недвижимия имот, не е бил задължен и с такса за битови отпадъци.

За да отхвърли жалбата срещу установеното задължение за такса битови отпадъци, с посоченото по-горе решение Пловдивският административен съд е приел, че изразеното от жалбоподателя становище е неоснователно, защото с представеното от него удостоверение № 5270 от 11.02.1999 г. на Националния институт за паметниците на културата жалбоподателят бил установил, че процесната сграда е била само поставена под временна закрила като паметник на културата, но това не означава, че тя е била обявена за паметник на културата, защото по делото няма данни за такова производство. Но дори тази сграда да е паметник на културата, изразеното от жалбоподателя становище пак би било неоснователно, според Пловдивския административен съд, защото не съществува нормативен акт, според който подобни обекти (сгради - паметници на културата) се освобождават от такса битови отпадъци.

С касационната жалба Христо Георгиев Христов е изразил същото становище - че не е данъчно задължено лице, а такса битови отпадъци дължат само данъчно задължените лица - което е допълнил и със следния аргумент:

Сам първоинстанционният съд бил констатирал, че със своя наредба Общински съвет - гр. Пловдив е приел, че лица, които заявят, че няма да използват имота си през календарната година, не дължат такса за битови отпадъци. Това било така, защото било недопустимо да се заплаща за услуга, която не се ползва, а той не бил ползвал процесната сграда през процесния период от време и за това обстоятелство по делото имало безспорни писмени доказателства - представен от него официален писмен документ, който еднозначно удостоверявал, че през спорния период от 1.01.2005 г. до 31.12.2009 г. жалбоподателят не е имал фактическа възможност да използва имота, респ. да ползва предоставяната от общината услуга сметосъбиране и сметоизвозване.

Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че доводите в касационната жалба са неоснователни.

Според чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от същия закон, а това са собствениците, ползувателите и концесионерите на недвижими имоти в райони, в които съответната община предоставя услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци и поддържа чистотата на териториите за обществено ползване в тези райони и въобще в съответното населено място (арг. чл. 62 ЗМДТ). Вярно е, че чл. 11 ЗМДТ говори за "данъчно задължени лица", но тази разпоредба е създадена за да посочи кои лица са данъчно задължени като очертае техния кръг. Собствениците на недвижими имоти - паметници на културата по принцип са също данъчно задължени лица от кръга на посочените в чл. 11, но по силата на чл. 24, ал. 1, т. 11а ЗМДТ те са освободени от заплащането на този данък. При липсата на нормативен, който ги освобождава от заплащането на такса за битови отпадъци, собствениците на недвижими имоти - паметници на културата на общо основание дължат заплащането на тази такса. А както се сочи в касационната жалба, такъв нормативен (подзаконов и административен) акт съществува и това е наредба на местния общински съвет, според която лица, които заявят, че няма да използват имота си през календарната година, се освобождават от заплащане на ТБО. Касационният жалбоподател обаче не е представил доказателства, че е заявил по реда, предвиден в тази наредба, същественото обстоятелство, че няма да ползва през следващата календарна година своя недвижим имот. Не е представил доказателства, че са били изпълнени всички останали условия по тази наредба за освобождаването му от такса за битови отпадъци.

Върховният административен съд е имал възможност да укаже, че при спор за дължимост на ТБО в тежест на съответната община е да установи, че имот на задълженото лице се намира на нейна територия и на тази територия тя предоставя съответните услуги и обратно - в тежест на задълженото лице е да установи, че в района, в който се намира неговият имот, общината не предоставя тези услуги (но не и че общината ги предоставя, но то не ги ползва) или да установи, че при ползването на имота по предназначение не се генерират битови отпадъци (така реш. № 4873 от 13.04.2009 г. по адм. дело № 12920 от 2008 г. на ВАС - I отд.). Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, не намира основание в процесния случай да се отклони от тази практика. Поради това счита, че обстоятелството дали жалбоподателят е ползвал имота, респ. дали реално е създавал битови отпадъци, е ирелевантно, ако не е било проведено производство по посочената в предходния абзац наредба за освобождаването му от такса за битови отпадъци.

По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение,