Решение № 305 от 19.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 275/2010 г.

Решение № 305 от 19.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 275/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателя Пламен Томов Върховният касационен съд е третата инстанция по делото пред него по жалба от подсъдимия А. С. Д. срещу потвърждаването в апелативния съд-Варна, на осъдителната присъда спрямо него в окръжния съд на същия град.

Присъдата - 135 от 12 ноември 2009 г. по нохд № 1334/2009 г., е за две престъпления, извършени в съвкупност на 7/8 август с. г.: по чл. 142, ал. 2, т. 3 НК - отвличане с цел противозаконното лишаване от свобода на Х. Д. П.; по чл. 152, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 НК - изнасилване, наказуемо по-тежко, както и отвличането, защото П. не е била навършила 18 г. (род. на 1 ноември 1991 г.). За първото от престъпленията Д. е наказан 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, а за второто - 4 години и 6 месеца, което е наложено и като общо наказание по правилата на чл. 23 НК и при първоначален общ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип.

Второинстанционното (въззивно) решение № 39 от 16 март 2010 г. по внохд № 16/2010 г., е постановено пак по жалба, но от името на подсъдимия.

Касационната жалба е ръкописна и съдържа, първо - а и най-общо - отричане подателят й да извършвал престъпленията, за които е наказан, след това - несъгласие с начина, по който са обсъждани доказателствата, и накрая - собственото на подсъдимия обяснение за отношението към него.

Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, като е направен и опит за уточняване на оплакванията в нея, включително с оглед изискванията на НПК.

Прокурорът в тази инстанция е за отхвърляне на касационната жалба.

ВКС намери жалбата за основателна само поради следното.

I. 1. Подсъдимият наистина не е извършил престъплението по чл. 142 НК, за което е наказан. По времето, в което е извършено, това престъпление е съставомерно, ако целта на отвличането е противозаконното лишаване от свобода на отвлечения, каквато цел обаче дори обвинението е определило като второстепенна-не изрично, но съпоставяйки я с "основната"-Д. "да осъществи полов акт" с П. (вж. на с. 4 от обвинителния акт). Но щом основната цел на подсъдимия не е била да отвлече пострадалата, тя е несъставомерна за отвличането, въпреки че то си остава престъпно, макар и не като самостоятелно престъпление, а като съвкупност от две престъпления: лишаване от свобода плюс принуда, когато такава е използвана при отвличането, както е в конкретния случай (за подробности вж. р. 910/07-08-I, Бюл. 7/08).

Сега - след промяната в НК, обнародвана в ДВ, бр. 26 от 6 април 2010 г. - положението е друго: отвличането по чл. 142 е уредено вече като самостоятелно престъпление, независимо от целта на дееца, но пък с оглед на увеличената санкция на квалифицираните по ал. 2 негови случаи, се явява и като закон, по-/най-неблагоприятен за дееца по смисъла на чл. 2, ал. 2 НК.

2. Допусната е и явна несправедливост на наложените наказания по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Основната причина за втория недостатък на оспорения съдебен акт е преувеличената тежест, която е придадена на извършеното. Изправени пред формалното наличие на всички белези на една престъпна дейност, съдилищата (доколкото ВАС изцяло се е съгласил с ВОС) са пропуснали да оценят действителното значение на онези обстоятелства, свързани с нея, които съществено понижават обществената опасност и на деянието, и на дееца. Това, че подсъдимият и пострадалата са били в любовни (включително интимни) отношения до инцидента, че момичето с помощта и на приятелки ги е поддържало в тайна от-и въпреки противопоставянето на-своите родители, може и да няма значение за възникването на наказателната отговорност, но то без съмнение е важно за нейната степен (за сравнение - по-скоро теоретичната хипотеза на изнасилване между съпрузи). Според ВКС то е дори със значението на "изключително смекчаващо обстоятелство" по смисъла на чл. 55 НК, а заедно с останалите смекчаващи обстоятелства по делото, тяхното значение е близко и до "многобройните" в посочения смисъл.

II. Независимо от горното в друго отношение, жалбата трябва да бъде отхвърлена.

Тя се явява най-напред недопустима в искането за съобразяване на изхода от делото с бъдещи показания на пострадалата, които да разкрият истинското й отношение към станалото, отношение, вече свободно от опеката на родителите й предвид на настъпилото нейно пълнолетие - ако това твърдение в жалбата е вярно, проверката му трябва да се извърши от съответния прокурор и по реда на чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК.

Жалбата се явява по-нататък голословна, че инкриминираните деяния на подсъдимия са всъщност непрестъпни, а още по-малко - че доказателствата за тях са обсъдени в нарушение на процесуалните правила. Твърде пресилено е и твърдението за "етническия характер" на осъждането, вероятно повлияно от проявената по-голяма строгост при санкционирането.

III. Обсъденото в р. I може да бъде поправено в тази инстанция в частта му, която се отнася до явната несправедливост на наложените наказания. Съотношението между наложените за всяко от престъпленията трябва да бъде запазено, но размерът им следва да бъде сведен до 1 г., съответно 1 г. и 6 месеца, до който да бъде сведен и размерът на общото наказание за съвкупността от двете престъпления.

Що се отнася до обсъденото в р. I. 1., неговото поправяне би утежнило положението на подсъдимия с осъждането му за две престъпления - по чл. 143, ал. 1 и по чл. 142а, ал. 3 НК, вместо само за едно престъпление - по чл. 142, ал. 2, т. 3 НК, и поради това е недопустимо процесуално негова по жалба.

IV. Ръководен от всичко изложено, с оглед на чл. 354, ал. 2, т. 1 и на останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС - I наказателно отделение