Решение № 10007 от 9.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 462/2012 г.

Решение № 10007 от 9.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 462/2012 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс / АПК/ и е образувано по касационната жалба на Стефан Николов Параскевов и Надежда Николова Димитрова, двамата от гр. София против решение № 4719 от 31.10.2011 г., постановено по адм. д. № 3900 по описа за 2008 г. на Административен съд - София град. Релевират оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение насъдпроизводствените правила и материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът по касационната жалба областен управител на област София не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София град, в производството по чл. 145 и сл. от АПК, вр. чл. 6, ал. 6 от ЗОСОИ, е оставил без разглеждане жалбата на Стефан Николов Параскевов и Надежда Николова Димитрова и двамата от София, в частта й против мълчалив отказ на областния управител да се произнесе по заявление вх. № ЗЛ07-00-57/21.05.1998 г. в частта му, с която е поискано възстановяване на имот № 993, кв. кв. 92, 93, 94 и 95 по актове за завземане на недвижим имот за държавен с № № 2418/29.10.1949 г., 2419/23.09.1949 г., 2420/27.10.1949 г., 2421/18.10.1949 г. и е прекратил производството в тази му част. Отменил е отказа на областния управител, обективиран в писмо № РД-07-00-488/23.08.2000 г. и вместо което постановил да се уважи искането им за обезщетение с жилищни компенсаторни записи за недвижим имот находящ се в София и представляващ 1/10 ид. ч. от празно дворно място, урегулирано и неурегулирано съставляващо кв. кв. 91, 92, 93, 94, 95 по плана на с. Слатина - гр. София от 38714 кв. м., застроено със съответните идеални части по заявление вх. № ЗЛ-07-00-57/21.05.1998 г., цитирано в обжалванията административен акт, като заявление № РД-07-00-488/15.05.2000 г.) и е отхвърлил жалбата в останалата й част. В мотивите си съдът е приел, че жалбата, в частта й, с която се оспорва мълчалив отказ на областния управител да се произнесе по заявление вх. № ЗЛ07-00-57/21.05.1998 г. в частта му, с която е поискано възстановяване на имот № 993, кв. кв. 92, 93, 94 и 95 по актове за завземане на недвижим имот за държавен с № № 2418/29.10.1949 г., 2419/23.09.1949 г., 2420/27.10.1949 г., 2421/18.10.1949 г. е недопустимо поради просрочие. Развил е съображения, че сроковете за оспорване на мълчалив отказ досежно тези имоти са изтекли, както и че поправка досежно предмета на обжалване извършена в съдебно заседание, е недопустима. Съдът е разгледал претенцията по ЗОСОИ досежно имотите, одържавени с АДС № 2242/20.09.1949 г. и е отменил оспорения административен акт, като е признал право на обезщетение с жилищни компенсаторни записи за 1/10 ид. част от тези имоти, приспадащите на жалбоподателите като наследници на Стефка Николова Парашкевова. Изложил е подробни аргументи за това защо не намира за основателна претенцията за признаване правото на обезщетение в по-голям обем на правата, както и защо не намира за основателна претенцията за реално възстановяване на части от одържаваения имот. Решението на административния съд е валидно, допустимо и правилно, същото почива на правилно тълкуване и прилагане на материалния закон спрямо установените по безспорен начин факти в рамките на съдебното производство. Правилно съдът е извършил преценка на обема на правата, за които се търси обезщетение, като е признал правото на обезщетение за 1/10 ид. част от имотите по акт за държава собственост № 2242/1949 г. Съдът е посочил, в съответствие със съдопроизводствените правила, че материалната доказателствена сила на този официален удостоверителен документ не е оборена с насрещно доказване от страна на жалбоподателите, които претендират да са носители на права в го-голям обем от посочения в АДС. Видно от текста на самия акт, от майката на жалбоподателите са одържавени права, равняващи се на 1/10 ид. част от имота, посочен в акта. Неоснователно е да се твърди, че актът за държавна собственост от 1949 г. съдържа фактическа грешка относно обема на правата на Стефка Парашкевова в процесните имоти. На първо място актът е издаден въз основа на отчуждителна преписка № 63/1948 г., по проведената от Комисията по чл. 11 от Закона за отчуждаване на едрата градската покрита недвижима собственост процедурата по одържавяване на имоти. За да е налице фактическа грешка в АДС, следва отчуждаването от наследодателката на жалбоподателите да е извършено в по-голям обем на правата, което не се установи в рамките на съдебното производство. От съдържанието на АДС е видно, че административният орган тогава е зачел правата на наследниците на единия съсобственик на имотите - Константин Кунчев, починал през 1945 г. - общо 5/10 ид. ч. и правата на другия съсобственик - Васил Кунчев, от когото са отчуждени 5/10 ид. ч. от същите имоти. ЗОСОИ, приложението на който от областния управител на област София е предмет на съдебен контрол, определя в обективните си предели за които имоти са дължи обезщетение, като одържавените имоти по ЗОЕГПНС, като включени в чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ, подлежат на обезщетяване. В жалбата и в подадените заявления за обезщетение жалбоподателите претендират такова именно като наследници на своята майка Стефка Парашкевова, но не и като наследници на Васил Кунчев, поради което съдът правилно е разгледал претенцията в обем 1/10 ид. част от имотите по АДС № 2242/1949 г., за каквито права са събираните по делото доказателства. Няма данни жалбоподателите да са заявявали пред административния орган в сроковете по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ права за обезщетение като наследници на други лица, освен на своята майка Стефка Парашкевова. Правилни са изводите и относно възможността за отделяне и реално връщане на част от имота, "когато тя може да се обособи в самостоятелен парцел съобразно нормативните изисквания" - чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ. Изводите за това, че не може да се обособи самостоятелно УПИ съобразно изискванията на ЗУТ почиват на установените по делото факти относно застроената част от имотите по АДС № 2242/1949 г. съобразно заключенията на вещите лица по приетите технически експертизи. С оглед изложеното, Върховният административен съд намира, че решението на Административен съд - София град следва да се остави в сила, поради което и