Решение № 1489 от 30.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12144/2010 г.

Решение № 1489 от 30.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12144/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Николай Славчев Панайотов от гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител адв. Даниела Ангелова, срещу решение от 11.08.2010 г. по адм. д. № 1307/2010 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № З-5883 от 16.06.2009 г. на директора на Областна дирекция на МВР Пловдив за наложена принудителна административна мярка "забрана напускането на Република България и издаването на паспорти и заместващи ги документи" на основание чл. 75, т. 5 от Закона за българските документи за самоличност. Жалбоподателят счита, че съдът незаконосъобразно е приел, че неизпълнението на установени по размер и изискуеми държавни вземания, в конкретния случай преки данъци, съставлява деяние, което застрашава обществения ред, позовава се на решение на СЕО от 10 юли 2008 г. по дело С-33/07 за тълкуване на чл. 18 от ДЕО и на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО. Излага доводи, че понятието за обществен ред във всеки случай предполага наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, а в конкретния случай не е налице такава заплаха, касае се за задължения на дружеството "Евробилд -3" ООД, а не за задължения на жалбоподателя като физическо лице, който към настоящия момент не е управител на дружеството. Ответникът не е взел становище по жалбата. Прокурорът дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е основателна. От фактическа страна е установено, че спрямо "Евробилд-3" ООД гр. Несебър има установени и изискуеми публични държавни вземания, чийто размер надхвърля 5000 лв. и изпълнението на тези задължения не е обезпечено, задълженията не са погасени в установения от закона срок, образувано е производство за принудително изпълнение и жалбоподателят е един от двамата управители на търговското дружество За да отхвърли оспорването на заповедта, с която на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка забрана за напускане на страната, съдът е приел, че е налице правното основание на което е наложена принудителната административна мярка чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, във връзка с чл. 21, ал. 6, т. 1, б. "а" и "б" ДОПК и правомощията на административният орган е да провери налице ли са факти от състава на правната норма, при което действа при условията на обвързана компетентност. Изложени са мотиви, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО и разпоредбата не е отменена с изменението на ЗБЛД, въпреки становището за отменянето й дадено от Комисията по европейските въпроси и контрол на европейските фондове. Решението следва да се отмени като неправилно, с оглед даденото последствие тълкуване на чл. 27, § 1 и 2 от Директива 2004/38/ЕО от Съда на Европейския съюз с решение от 17 ноември 2011 г. на СЕС по дело С-434/2010 г. с предмет преюдициално запитване и решение № 2 от 31 март 2011 г. по к. д. № 2/2011 г. на Конституционния съд на РБ, с което е установено противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 от Закона за българските лични документи. В този смисъл е и решение № 3909 от 24.03.2010 г. по адм. д. № 13704/2009 г. на Върховния административен съд. С решение № 2 от 31.03.2011 г. по конституционно дело № 2/2011 г. (обн., ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) Конституционният съд на Република България установява противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.). Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време Конституционният съд посочва, че разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Обжалваната пред съда по същество заповед за налагане на принудителна административна мярка е издадена при действието на чл. 75, т. 5 ЗБЛД. Последният не следва да се прилага от момента на влизането в сила на цитираното по-горе решение на Конституционния съд, защото от този момент настъпва конститутивното действие на това решение. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Обжалваната пред първоинстанционния съд заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена и по аргумент от действието на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО в конкретния случай. Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. Установявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Липсват мотиви относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения. В случая забраната за напускане на страната, с довода, че не е погасено данъчно задължение се основава единствено на съществуването на задължение на дружеството, на което жалбоподателят е бил управител и само поради това му качество, като не е направена конкретна преценка за личното поведение, административният орган не се позовал на каквато и да е била заплаха, която неговото поведение би представлявало за обществения ред, не се установява забраната за напускане на територията на страната да е подходяща за гарантиране осъществяването на преследваната с нея цел и надхвърля необходимото за нейното постигане. Жалбоподателят претендира разноски пред двете съдебни инстанции, които следва да се присъдят. Представени са доказателства за платено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в размер на 200 лв., внесени са държавна такса от 10 лв. и 5 лв. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ, Върховният административен съд, Седмо отделение