Решение № 3390 от 16.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2500/2017 г.

Решение № 3390 от 16.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2500/2017 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. С. М., понастоящем в Затвора гр. В., срещу Решение № 377 от 28.10.2016 г., постановено по адм. дело № 219/2016 г. по описа на Административен съд В., с което е отхвърлен предявения от него иск за обезщетяване на причинени неимуществени вреди против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С. за периода от 14.07.2015 г. до 07.08.2015 г. (за 25 дни), от незаконосъобразни действия и бездействия на административен орган/или длъжностно лице, по време на престоя му в следствения арест в град П. в размер на 10 000 лева. Излагат се доводи, че решението е неправилно - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявения иск да се уважи. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С. (ГДИН), чрез процесуалния й представител юрк. Л., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна при следните съображения: Производството пред Административен съд В. се е развило по исковата молба на Л. С. М. срещу ГДИН, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 (десет хиляди) лева за претърпени, във връзка с лошите условия в следствения арест в гр. П. (неотговарящи на изискванията за достатъчна площ, санитарен възел в килията, слънчева светлина, престой на открито), неимуществени вреди, за периода от 14.07.2015 г. до 07.08.2015 г. (25 дни), когато е бил с наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" . Въз основа на безспорно установените от съда обстоятелства и факти предявения от Л. С. М. иск за присъждане на обезщетение в размер от 10 000 лева, за претърпени от него неимуществени вреди е преценен като недоказан и неоснователен и е бил отхвърлен, тъй като ищецът не е установил наличието на всички кумулативно изискуеми от закона предпоставки на чл. 1, ал. 1 от специалния закон - ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо, но частично неправилно. Настоящата инстанция не споделя мотивите на решаващия съд, че отлагателното условие на § 13 от ПЗР на ЗИНЗС освобождава администрацията на затвора от задължението да осигури достатъчна площ за всеки един изтърпяващ наказание или мярка за неотклонение, с достатъчно слънчева светлина, възможност за естествено проветряване, санитарен възел и течаща вода. Европейския съд по правата на човека в множество свои решения (напр. по делото Й. срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Ш. срещу България - решение от 10.01.2012 г.), в периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, е разглеждал конкретно тези въпроси като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България. Искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи мерки с цел достигане на европейските стандарти, от една страна. От друга, длъжностните лица от следствените арести/затворите извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активно унизително отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано принципа на законност и правов ред в Р. Б., и като всеки принцип е установен с норма, която има материално-правен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. След като в посочения исков период е безспорно доказано, че Л. М. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които априори се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, то исковата претенция следва да се приеме за доказана по основание. Отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. По въпроса за размера на обезщетението съдът, в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на осн. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо установените обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за ищеца намира, че обезщетението следва да се присъди в размер на 100 лева, в какъвто размер искът е основателен и доказан. В останалата част, до предявения размер от 10 000 лева. искът, като неоснователен, следва да се отхвърли. Тъй като ищецът не е претендирал лихви върху исковата сума, по този въпрос съдът не дължи произнасяне. При така изложените мотиви обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него - постановено друго по съществото на правния спор. Претенцията на ответника за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция е направена своевременно, но е неоснователна, съгласно приложимата разпоредба на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение