Решение № 60137 от 5.11.2021 г. на ВКС по н. д. № 515/2021 г.

Решение № 60137 от 5.11.2021 г. на ВКС по н. д. № 515/2021 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от повереника на частните обвинители Е. К. И., И. Е. К., К. Е. К. и С. Е. К., съответно съпруг и синове на пострадалата К. А. И. срещу решение № 260081/23.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 56/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 260007/3.11.2020 г., постановена по НОХД № 253/2020 г. по описа на Окръжен съд – гр. Стара Загора, като допълнително е постановено приспадане на времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража от срока на наказанието "лишаване от свобода". С касационната жалба се иска увеличаване на наказание до максималния, предвиден в чл. 124, ал. 1 от НК размер, преди приложението на чл. 58а от НК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил възраженията на повереника срещу определеното от Старозагорския окръжен съд наказание, както и явна несправедливост, произтичаща от несъобразяване с отегчаващите обстоятелства – че подсъдимият се е въоръжил предварително, че е нападнал пострадалата, без тя да го е предизвикала. В съдебно заседание частните обвинители поддържат жалбата и изготвеното от повереника им допълнително писмено становище. В него се изтъква, че решението съдържа вътрешно противоречие по отношение на оценката на съдебното минало на подсъдимия, както и че установеният предумисъл предполага завишаване на санкцията. Защитникът на подсъдимия намира жалбата за неоснователна. Счита, че наложеното наказание отговаря на степента на обществена опасност на деянието и дееца и е справедливо. Изтъква, че самият подсъдим е бил ударен тежко с брадва и не е в състояние да води пълноценен живот. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: М. М. З. е признат за виновен в това, че на 26.11.2018 г. в [населено място] причинил по непредпазливост смъртта на К. А. И., вследствие на умишлено нанесена на 10.11.2018 г. в [населено място] средна телесна повреда, изразяваща се в нараняване, проникващо в черепната кухина. Признат е за виновен в извършването на престъпление по чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 от НК. Производството пред първата съдебна инстанция е протекло по реда на гл. ХХVII от НПК с признаване изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поради което, след преценка, че на З. следва да се наложи наказание лишаване от свобода за срок от шест години, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, съдът го е редуцирал на четири години при първоначален "общ" режим. Липсва основание за отмяна на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в игнориране на съществени доводи на процесуалния представител на частните обвинители, отнасящи се до срока на лишаването от свобода. Съпоставката между изложените от повереника аргументи в жалбата и пледоарията му, и мотивите на въззивния съдебен акт сочи, че всички обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказанието са обсъдени. Апелативният съд е оставил без внимание единствено ирелевантните факти. Такива са взетите предвид от закона при определяне на съответното престъпление /чл. 56 от НК/. Умисълът за увреждане на здравето е елемент от състава на престъплението, тъй като смъртта настъпва в следствие на умишлено нанесена телесна повреда, и съответно е отчетен от законодателя в санкционната част на нормата чрез по-тежко наказание от предвиденото за престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК. Друго обстоятелство, посочено от повереника е липсата на критично отношение към извършеното. Апелативният съд напълно законосъобразно не го е съобразил като отегчаващо. Привлеченият към наказателна отговорност няма задължение да се самоуличава, да съдейства за разобличаването си, да демонстрира съзнание за вина, и тъй като свободният избор на защитна позиция и процесуална стратегия, е част от правото на защита, то би било съществено нарушено, ако липсата на разкаяние се отчете в тежест на подсъдимия. Част от аргументите подкрепящи искането за увеличаване на наказанието са свързани с претърпените болки и страдания от страна на частните обвинители от смъртта на тяхната майка и съпруга. Това са обстоятелства, които обичайно се съобразяват при определяне размера на обезщетението за непозволеното увреждане, и които имат косвено отношение към обществената опасност на деянието, но не са сред посочените в чл. 54 от НК. На стр. 11, абз. 2 от решението апелативният съд е отговорил надлежно на възражението, че предвидената в чл. 373, ал. 2 от НПК редукция обуславя несправедливост на наказанието. Изискването за справедливост на наказанието се отнася до определения преди редукцията размер, а намаляването му по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК има съвсем различна цел – да създаде у подсъдимото лице стимул за отказ от права и възможности, и по този начин да бъде постигната значителна процесуална икономия и бързина на правораздаването. По отношение на оплакването за неотчитане на факта, че пострадалата с нищо не е предизвикала нападението и не е участвала в предшестващия го конфликт между младите жени в семействата, настоящият състав намери следното: В решението на стр. 10, абз. 2, като препратка към мотивите на присъдата, се споменава тъкмо обратното обстоятелство – че пострадалата е първопричина за инцидента, без да се сочи значението му. Първоинстанционният съд лаконично е споменал, че не го цени като смекчаващо вината на подсъдимия. Точното приложение на закона изисква преди всичко да се изтъкне, че при определяне на наказанието, като смекчаващи и отегчаващи обстоятелства могат да се ценят единствено установените по реда на НПК. За съпричастност на пострадалата към случилата се по-рано през деня разправия, се споменава в пледоарията на защитника, която не е източник на доказателства. Такъв факт липсва сред признатите от подсъдимия факти на обвинението, за него не са събирани допълнително доказателства в хода на съдебното следствие, не се сочи като установен в актовете на инстанциите по фактите. При това положение, действително следва да се приеме, че нападението над К. И. е било непредизвикано. Това обстоятелство следва да се цени в негативен за подсъдимия аспект, но относителната му тежест не би могла да обуслови увеличаване на наказанието. Твърдението на касатора за противоречие в мотивите на решението относно значението на миналите осъждания на подсъдимия е неоснователно. Като е приел, че първата инстанция е изпълнила дадените с предходното въззивно решение указания, апелативният съд не е имал предвид съобразяването с настъпилата реабилитация, а отстраняването на несъответствието между извода за превес на отегчаващи обстоятелства с наказание под средния размер на предвиденото в нормата на чл. 124, ал. 1 от НК. ВКС прецени справедливостта на наложеното наказание, като съобрази спецификите на дейността по събиране и проверка на доказателствата при провеждане на съкратено съдебно следствие, при което намери, че липсва основание за утежняване на наказателно-правното положение на подсъдимия З.. Санкцията правилно е определена при превес на отегчаващи обстоятелства и е над средния размер. Увеличаването на срока на лишаването от свобода до специалния максимум от осем години не би било справедливо. Освен отегчаващите, следва да бъдат отчетени и безспорно установените смекчаващи обстоятелства. Такива са чистото съдебно минало на З. и понесеното като отмъщение от близките на пострадалата сериозно увреждане, наложило мозъчна операция с продължителен възстановителен период. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение