Решение № 170 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3081/2007 г.

Решение № 170 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3081/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК.

Образувано е по касационни жалби на "И" АД, гр. С. и "К" ООД, гр. С. срещу въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 26.02.2007 г. по гр.д. № 2931/2004 г.

"И" АД, гр. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението на Софийски районен съд и прекратено производството по иска за отмяна на констативен нот.акт № 36/2000 г. в частта му относно Р. база с разгърната застроена площ от 893 кв. м. Поддържа се, че в обжалваната част решението е недопустимо.

Ответникът по касационната жалба "К" ООД, гр. С. изразява становище решението в обжалваната част като правилно да се остави в сила.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

За да обезсили решението на първоинстанционния съд в частта, с която на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) е отменен констативен нот.акт № 36/2000 г. в частта му относно Р. транспортна база с разгърната застроена площ от 893 кв. м. и прекрати производството по делото в тази част въззивният съд е приел, че самостоятелен иск за отмяна на констативен нот.акт е недопустим, тъй като отмяната му е последица от уважаване на иск за собственост. По отношение на Р. транспортна база не е предявен такъв иск, както и че базата не е предмет на нищожната сделка.

Решението на въззивния съд в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно.

И. по чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) няма самостоятелен характер, тъй като представлява правна последица от уважаване на иск за собственост при реализиране защитата на собственика, чийто права се накърняват от обективираните с нотариалния акт права на лице, легитимиращо се с него. Или, само когато основанието, на което е издаден нотариалният акт е предмет на правен спор, съдът е задължен, дори и без направено изрично искане, да го отмени, когато намери, че същият създава невярна представа за правата, които удостоверява. В настоящия случай иск за собственост по отношение Р. складова транспортна база не е предявен и същата не е предмет на спора, поради което правилно въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в тази част и е прекратил производството по делото. Въведените в касационната жалба твърдения за нищожност на нотариалния акт, което по своето естество е различно от отмяната му по реда на чл. 431 ГПК (отм.) не следва да се обсъждат, тъй като се заявяват за първи път пред касационната инстанция. Издаването на нотариален акт, съставлява нотариално действие, чиято нищожност като основание е регламентирана в разпоредбата на чл. 472 ГПК (отм.), и за да бъде разгледано следва да бъде своевременно заявено в инстанциите решаващи спора по същество.

По изложените съображения решението в обжалваната част като правилно ще следва да се остави в сила.

По касационната жалба на "К" ООД, гр. С.

"К" ООД, гр. С. обжалва въззивното решение, с което е оставено в сила решението на Софийски районен съд в частта, с която е осъден да предаде на "И" АД, гр. С. владението върху следния недвижим имот: Цех за градивни елементи със застроена площ от 1590 кв. м., Цех за печатни платки със застроена площ 1062 кв. м. и земята върху която са построени с обща площ от 5152 кв. м., представляваща парцел ****** от кв. по плана на гр. С., на основание чл. 108 ЗС.

С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, както и че е постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила - отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б "б" и "в" ГПК (отм.).

Ответникът по касационната жалба изразява становище решението като правилно да се остави в сила.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на III г.о. като обсъди доводите на страните във връзка с изложените срещу въззивното решение касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение, приема следното:

И. Т. Х. " АД, гр. С. е предявило иск за осъждане на "К" ООД, гр. С. да му предаде владението върху недвижим имот, представляващ: Цех за градивни елементи със застроена площ от 1590 кв. м., Цех за печатни платки със застроена площ 1062 кв. м. и земята върху която са построени с обща площ от 5152 кв. м., представляваща парцел ****** от кв. по плана на гр. С., на основание чл. 108 ЗС.

Софийски градски съд, действайки като въззивна инстанция е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което ревандикационният иск е уважен. Изложил е съображения, че сключеният между страните договор от 5.02.1997 г., с който процесният имот е прехвърлен на жалбоподателя е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. Осъществяваното от жалбоподателя владение върху него основано на нищожен договор е недобросъвестно и за да бъде придобит по давност следва да е владян в продължение на 10 години, като в случая този срок не е изтекъл. Затова недвижимият имот е останал в собственост на ищцовото дружество, а ответното се намира в него без правно основание и той следва да се ревандикира на собственика по иска по чл. 108 ЗС - "И" АД, гр. С.

Решението е правилно.

С касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по валидността на сключения на 5.02.1997 г. договор. Поддържа се, че предявеният от ищцовото дружество иск за прогласяване за нищожен на основание чл. 26 ЗЗД сключеният между страните договор на 5.02.1997 г. е оттеглен и съдът е прекратил производството по него. Оплакването е основателно.

Ищецът по предявения ревандикационен иск е твърдял, че е собственик на процесния имот, който ответника владее без правно основание, тъй като договорът от 5.02.1997 г. е нищожен. В тази връзка въззивният съд е обсъдил в мотивите твърдението за нищожност на договора, като релевантен факт, касаещ решението по главния спор в рамките на предявения ревандикационен иск, с който е сезиран.

Неоснователно е и оплакването за недопустимост на решението, поради липса на правен интерес за ищцовото дружество от предявяване на иска по чл. 108 ЗС. Оплакването жалбоподателят обосновава с обстоятелството, че ищеца е холдингово дружество и няма право да придобива недвижими имоти съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 2, т. 3 ТЗ.

Нормата на чл. 278, ал. 2, т. 3 ТЗ е относима към предмета на дейност на холдинговото дружество, а не към начина на формиране на имуществото, респ. капитала му.

За да уважи предявеният ревандикационен иск въззивният съд е приел, че ищцовото дружество е собственик на процесния имот, че сключеният на 5.02.1997 г. договор, с който е продаден на ответното дружество е нищожен поради липса на форма, и затова последното го държи без основание.

Изводът на въззивния съд, че ищцовото дружество е титуляр на правото на собственост е правилен.

От данните по делото се установява, че с АДС № 1* и № 1* от 1987 г. Цех за градивни елементи е част от имуществото предоставено за оперативно управление на З. за градивни елементи, а Ц. за печатни платки е част от имуществото предоставено за оперативно управление на З. за печатни платки. С РМС № 19 /1991 г. Завод за градивни елементи и З. за печатни платки са преобразувани в търговски дружества, а именно "И" ООД и "И" ООД. Включването на имуществото към датата на преобразуването на заводите в капитала на учредените дружества по силата на ПМС № 19/1991 г. и липсата на данни за разпореждане с него преди тази дата налагат извод, че недвижимите имоти са били в активите им и при преобразуването са включени в капитала на новоучредените дружества. Приватизираните дружества са придобили правото на собственост на основание чл. 17а ЗППДОП (отм.), съгласно който собствеността върху недвижими имоти, предоставени за стопанисване и управление на държавни предприятия, при преобразуването им в еднолични търговски дружества с държавно имущество се придобива от последните направо, по силата на акта на преобразуването им. На 28.04.1994 г. с решение по ф.д. № 25485/ 1991 г. е вписано вливането на "И" ООД и "И" ООД в "И" АД. С вливането им в ищцовото дружество последното като универсален правоприемник е придобило и правото на собственост върху процесния недвижим имот. При тази форма на преобразуване цялото му имущество преминава в патримониума на приемащото дружество.

Правилно въззивният съд е приел, че сключения между страните договор за покупко-продажба на процесния имот е нищожен, тъй като не е сключен в предвидената за неговата валидност нотариална форма. Извършена е продажба на имущество, собственост на търговско дружество и за да бъде придобито от друго търговско дружество сделката трябва да е сключена в нотариална форма. Страни по договора са двете юридически лица и както е посочил въззивния съд правото на собственост върху описаните в него имоти не е преминало в патримониума на ответното дружество, тъй като той не е сключен в нотариална форма, и сделката не е породила вещноправен ефект. Нормата на § 12 от ЗППДОП (отм.) не намира приложение към настоящия договор, тъй като същият не е сключен от орган по чл. 3 от същия закон, а от лице упълномощено да представлява ищцовото дружество-прехвърлител в качеството му на юридическо лице. Ответното дружество не е станало титуляр на правото на собственост въз основа на тази сделка.Упражняваното от последното владение основано на нищожния договор е недобросъвестно и за се да придобие правото на собственост на оригинерно основание следва това владение да е осъществявано в продължение най-малко на 10 години. Ответното дружество не е станало собственик на оригинерно основание с начален момент на давностно владение сключване на договора за покупко-продажба. Дружеството е недобросъвестен владелец, както в хипотезата на владение придобито въз основа на нищожно основание, така и на владение придобито въз основа на сключен предварителен договор, и срокът за придобиване правото на собственост по давност е 10 години. В случая предаването на владението върху процесния имот е извършено на 31.08.1997 г. въз основа на договора от 5.02.1997 г., а не на предварителния договор, каквито са твърденията на жалбоподателя, и към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС - 14.05.2003 г. този срок не е изтекъл.

Възражението на жалбоподателя за извършени подобрения в процесния имот е неотносимо към предмета на спора. Това е така защото, самото подобряване на имота не може да доведе до изгубване или трансформиране на правото на собственост, а подобрителят на чужд имот има друг път на защита.

Предвид изложеното съдът в настоящия състав намира, че не са налице въведените с касационната жалба отменителни основания по чл. 218в, ал. 1, б. "б" и "в" ГПК и обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 108 ЗС като правилно ще следва да се остави в сила.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 64 ГПК (отм.) на "И" АД следва да се присъдят претендираните и направени разноски за касационното производство в размер на сумата 3 500 лв.- адвокатско възнаграждение.

Водим от горното Върховният касационен съд, III г.о.