Решение № 11992 от 14.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8673/2009 г.

Решение № 11992 от 14.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8673/2009 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - Сливен срещу решение № 46/30.04.2009 г. по адм. дело № 262/2008 г. на Административен съд - Сливен, с което е отменено решение № 12/12.09.2008 г. касатора и потвърденото с него разпореждане № О-19-000-00-00097007 от 01.08.2008 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване на Руска Балева Бонева от гр. Нова Загора по болничен лист № А20061920767/14.06.2008 година. Релевираните оплаквания са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна - Руска Балева Бонева от гр. Нова Загора оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила решението на първоинстанционния съд по съображения, изложени в писмен отговор. Върховният административен съд-шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК и е допустима. Разгледана по същество е основателна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред Сливенския административен съд по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 118 от КСО, е оспореното от Руска Балева Бонева решение № 12/12.09.2008 г. на директора на РУСО - Сливен, с което е отхвърлена жалбата й против разпореждане № О-19-000-00-00097007/01.08.2008 г. на ръководителя по изплащане на обезщетения и помощи, с което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност по б. л. № А20061920767/14.06.2008 г., издаден от ЛКК при МБАЛ - гр. Сливен. С постановеното решение Сливенският административен съд е отменил оспорените актове и е върнал преписката на директора на РУСО-Сливен със задължителни указания за решаване искането на жалбоподателката по молба-декларация № 19-001-01-00001947 от 21.07.2008 година. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че е налице отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК - оспореният административен акт противоречи на материалноправните разпоредби на чл. 40, ал. 1 и чл. 46, ал. 1 от КСО. Изложени са съждения в мотивите на съдебния акт, че като самоосигуряващо се лице Руска Балева Бонева е придобила право на парично обезщетение за времето на отпуск поради временната й неработоспособност, установена с б. л. № А20061920767 от 14.06.2008 г., тъй като от започване на дейността си 25.07.2007 г. без прекъсване е внасяла по сметката на ТД на НАП-Сливен осигурителни вноски за всички осигурени социални рискове, без трудова злополука, професионална болест и безработица. С посоченото по-горе решение, срещу което е подадена сега обсъжданата касационна жалба, Административен съд - Сливен е приел, че определящ е факта, че жалбоподателката е внасяла осигурителни вноски за всички осигурени социални рискове без трудова злополука, професионална болест и безработица, като от него (т. е. от този факт) следва да се изведе волята й (на самоосигуряващо се лице) за кои осигурителни рискове е целяла да бъде осигурена. Прието е, че законът не поставя като изискване за осигуряването подаване на декларация и обстоятелството, че подадената от Руска Балева Бонева декларация с вх. № 20043070042807 от 25.07.2007 г. не съответства на внесените осигурителни вноски не следва да влияе на възникването на осигурителното правоотношение. Върховният административен съд, шесто отделение не споделя изводите на първоинстанционния съд и намира, че обжалваното решение е неправилно. Между страните няма спор по факти. Спорът между тях е правен и за неговото разрешаване следва да бъде даден отговор на въпроса кое обстоятелство определя вида на осигуряването, избран от самоосигуряващо се лице - декларацията по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (НООСЛБГРЧ) или реално внасяните от самоосигуряващото се лице осигурителни вноски. Държавното обществено осигуряване е основното задължително социално осигуряване, което обхваща всички осигурени лица и се прилага за най-голям брой осигурени социални рискове, но за различните групи задължителноосигурени лица (чл. 4, ал. 1, 2 и 3 КСО) обхватът на осигурените социални рискове е различен. Най-широк е този обхват при хората на наемния труд (полаган въз основа на трудово, членствено или служебно правоотношение, както и въз основа на публичноправен или частноправен мандат). Те са задължително осигурени за всички осигурени социални рискове (правопораждащи юридически факти от категорията на юридическите събития), изброени в чл. 2 КСО. Така повелява императивната разпоредба на чл. 4, ал. 1 КСО. Втората група задължителноосигурени лица са посочените в чл. 4, ал. 2 КСО. Те се осигуряват задължително за инвалидност, старост и смърт и за трудова злополука и професионална болест. Третата група задължителноосигурени лица са посочените в чл. 4, ал. 3 КСО. Те се осигуряват задължително за инвалидност, но само поради общо заболяване (без трудова злополука и професионална болест), за старост и за смърт. Сред тези лица са и самоосигуряващите се (по смисъла на чл. 5, ал. 2 КСО) лица, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества - чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, които могат по свой избор да се осигуряват и за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест - чл. 4, ал. 4 КСО. Това право на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО (по свой избор да се осигуряват за всички осигурени социални рискове) поражда въпросът как тези лица следва да заявят своя избор - дали се осигуряват за минималния пакет социални рискове, очертан в хипотезата на чл. 4, ал. 3 КСО или се осигуряват за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест, според предоставеното им с чл. 4, ал. 4 КСО право за това. Отговор на този въпрос е даден в Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина. До създаването на новата ал. 4 на чл. 1 от тази наредба (с § 1, т. 4 от ПМС № 24 от 6.02.2007 г., обн., ДВ, бр. 15 от 16.02.2007 г.), разпоредбата на чл. 1, ал. 3 съдържаше две правила: а) видът на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност; б) видът на осигуряването може да се променя със заявление, подадено до края на месеца, предхождащ месеца на промяната. Второто от тези правила, сега изнесено като самостоятелна разпоредба (новата ал. 4 на чл. 1), вече гласи така: "Видът на осигуряването може да се променя за всяка календарна година, ако е подадена декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до края на януари на съответната календарна година". Очевидно е по-голямата строгост на новото разрешение - либералистичната възможност всеки месец да се променя видът на осигуряване вече е ограничена до един път годишно. Допълнително ограничение е и въведеният преклузивен срок, чието изтичане прекратява процесуалното право да се подаде декларация за промяна на вида на осигуряването. Материалното право по чл. 4, ал. 4 КСО на самоосигуряващите се лица да се осигуряват по свой избор и за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест се запазва, но с пропускането на срока "до края на м. януари" се прекратява процесуалното право да се подаде декларация за такава промяна за съответната календарна година. Правилото на чл. 1, ал. 4 от цитираната по-горе наредба е въведено от законодателя за ограничаване на недобросъвестно упражняване на правото да се променя видът на осигуряването (т. е. в нарушение на чл. 4, ал. 3 АПК) и съответства на принципа на държавното обществено осигуряване за солидарност на осигурените лица (чл. 3, т. 2 КСО). Разпоредбата на чл. 1 от НООСЛБГРЧ изрично не е отменена изцяло или частично като противоречаща на чл. 40, ал. 1 от КСО и на другите цитирани в обжалваното решение законови норми, поради което неправилно първоинстанционният съд е игнорирал нейното действие при формиране на правораздавателния си извод. По изложените съображения Върховният административен съд счита, че на поставения по делото основен въпрос - кое обстоятелство определя вида на осигуряването, избран от самоосигуряващо се лице - следва да бъде даден следния отговор: видът на осигуряването се определя единствено от заявеното от самоосигуряващото се лице с декларация по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧ, а след 01.01.2007 г. - с декларация по чл. 1, ал. 3 или по чл. 1, ал. 4 от същата наредба. Този отговор налага и следния решаващ за случая извод: когато видът на осигуряването е определен от самоосигуряващото се лице с декларация по чл. 1, ал. 3 от Наредбата и не е променен с нова декларация по чл. 1, ал. 4, подадена до края на м. януари на съответната година, размерът на реално внесените в ДОО осигурителни вноски няма за последица промяна във вида на осигуряването, а платените осигурителни вноски над размера, определен за осигурителните рискове по чл. 4, ал. 3 КСО, са недължимо платени и самоосигуряващото се лице може да поиска възстановяването на тази разлика. При така направеното тълкуване на закона (чл. 4, ал. 4 КСО във връзка с чл. 1, ал. 3, респ. във връзка с чл. 1, ал. 3 и 4 от НООСЛБГРЧ) Върховният административен съд, шесто отделение намира, че касационната жалба на директора на РУСО - Сливен е основателна, а оспореното с нея решение на АС - Сливен е неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено. Делото напълно е изяснено от фактическа страна, поради което и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде решено по същество като жалбата на Руска Балева Бонева срещу решение № 12 от 12.09.2008 г. на касационния жалбоподател се отхвърли като неоснователна. Водим от горното, Върховният административен съд - шесто отделение,