Решение № 16339 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6291/2019 г.

Решение № 16339 от 2.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6291/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на В. Владимиров, [населено място], [улица], [жилищен адрес] срещу Решение № 5153 от 8.04.2019 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 332/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Владимиров срещу Заповед №ЗС-314 от 29.11.2017 г. на министъра на отбраната, с която на основание чл. 80а от Закона за държавната собственост е разпоредено изземването от г-н Владимиров на недвижим имот – частна държавна собственост, жилище, находящо се в [населено място], №[номер], [жилищен адрес].

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – В. Владимиров, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е обсъдил фактическата обстановка за периода от сключване на договора за наем до 18.09.2017 г., както и представените по делото писмени доказателства, установяващи факти от значение за делото, осъществили се в този период. Не е обсъдил и доводите досежно сключените две допълнителни споразумения, наличието на висяща процедура за закупуване на жилището, отпадналата необходимост от жилището, както и нарушението на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

Съдът не е обосновал защо съображенията относно процедурата за закупуване на жилището са ирелевантни. Не е обсъдил налице ли са предпоставките на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, не е отчел разпоредбата на чл. 236, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), което е нарушение на материалния закон. Съдът не е отчел нарушаването на принципа на предвидимост и последователност – чл. 8, ал. 2 и чл. 13 АПК, с оглед на осъщественото предходно оттегляне на даденото предизвестие, както и отпадналата необходимост от жилището за Министерството на отбраната.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед на министъра на отбраната. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. А. Кашъмов, Софийска адвокатска колегия.

1. Ответникът по касационната жалба – министърът на отбраната, счита същата за неоснователна. Доводите на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на посочените обстоятелства е неоснователен, тъй като тези обстоятелства са извън предмета на делото. Неоснователен счита и довода за нарушение на материалния закон – чл. 236, ал. 1 ЗЗД е неприложима разпоредба по отношение на процесното жилище. Не счита за основателен и довода за нарушение на чл. 8 ЕКПЧ като сочи, че касаторът не е проявил активност да уреди жилищния си проблем и обитава жилището без основание.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК. Ответникът се представлява от юрисконсулт Ц. Въргова.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че:

1. На 14.02.1997 г., със Заповед № 21, на началника на Гарнизонна жилищна част – София в Министерството на народната отбрана, лейтенант В. Владимиров с двучленното си семейство е настанен във военно-фондово жилище, находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес].

1. На 14.02.1997 г. между г-н Владимиров и началника на Квартирно експлоатационна и гарнизонна жилищна част, София, е сключен договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот собственост на Министерството на отбраната.

1. На 21.11.2003 г. със Заповед №КВ—3889 на министъра на отбраната е прекратен договорът за кадрова военна служба на старши лейтенант Владимиров, освободен е от длъжност и от кадрова военна служба и е зачислен в мобилизационния резерв.

1. На 5.03.2007 г. между изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Държавна собственост на Министерството на отбраната" и г-н Владимиров е сключено допълнително споразумение към договора за наем от 14.02.1997 г.

1. На 23.11.2007 г. между изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Държавна собственост на Министерството на отбраната" и г-н Владимиров е сключено допълнително споразумение към договора за наем от 14.02.1997 г.

1. На 7.01.2010 г. изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Социални дейности" отправя до г-н Владимиров предизвестие за освобождаване на жилището, предмет на договора от 14.02.1997 г.

1. На 23.03.2010 г. изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Социални дейности" оттегля отправеното до г-н Владимиров предизвестие за освобождаване на жилището, предмет на договора от 14.02.1997 г., поради определяне на жилището като такова с отпаднала необходимост и включването му в процедура по разпореждане, предоставяща възможност за упражняване на правото на закупуване като заварен наемател.

1. На 18.09.2017 г. изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело" отправя до г-н Владимиров предизвестие за прекратяване на договора за наем от 14.02.1997 г.

1. На 29.11.2017 г., със Заповед №ЗС-314, издадена на основание чл. 80а от Закона за държавната собственост (ЗДС), министърът на отбраната – при условията на заместване със Заповед №ОХ-1192 от 21.11.2017 г., изземва от г-н Владимиров недвижим имот - частна държавна собственост, жилище, находящо се в [населено място], №[номер], [жилищен адрес].

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закон форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването й не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила.

Съдът приема, че са налице и материалноправните предпоставки за издаване на заповедта – имотът е частна държавна собственост и се държи на отпаднало основание от жалбоподателя, тъй като договорът за наем е прекратен на основание чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба Н-22 от 16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на Министерството на отбраната и за заплащане на компенсационния суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне (Наредба №Н-22). Спазена е процедурата по чл. 24, ал. 1 от Наредба №Н-22. Съдът приема, че съображенията на жалбоподателя, свързани с желанието му да закупи жилището са ирелевантни за спора и не следва да се обсъждат. Заповедта е и в съответствие с целта на закона – защита на държавната собственост.

Съдът приема за неоснователни доводите на жалбоподателя за нарушение на чл. 8 ЕКПЧ, тъй като правото по чл. 8 не е абсолютно, жилището е ведомствено, държавно и е предназначено за удовлетворяване на жилищните нужди на държавни служители, като законът не създава задължение за удовлетворяване на жилищни нужни на лица, които не са служители на съответното ведомство.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради наличие и на трите визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока.

Доводите на касатора за твърдяния порок съществени нарушения на съдопроизводствените правила са свързани с необсъждането от съда на факти и обстоятелства, които счита за относими към спора. За да е налице порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила в сочената от касатора форма е необходимо съдът да не е обсъдил релевантни за предмета на спора факти.

Какво показва анализът на фактите, които касаторът счита за относими към предмета на спора и които счита, че съдът не е обсъдил?

Касаторът сочи, че съдът не е обсъдил факта: 1.) на преобразуване и подновяване на договора между него и компетентния орган; 2.) че настоящото производство е инициирано след като предизвестие с идентично съдържание е оттеглено; 3.) че имотът е с отпаднала необходимост; 4.) че е налице "висяща" процедура по закупуване на жилището, което е с отпаднала необходимост.

Безспорно по делото е, че на 5.03.2007 г. и на 29.11.2007 г., т. е. след като договорът за кадрова военна служба на касатора е прекратен, към договора за наем на процесното жилище от 14.02.1997 г. са сключени два анекса, които определят размер на наемната цена на основание чл. 24 от Наредба № 3 от 19.08.1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната (Наредба № 3). Следователно, безспорно е, че към 2007 г. органът не е прекратил наемния договор на основание прекратения договор за кадрова военна служба. Но този факт сам по себе си не променя релевантното към момента на издаване на оспорената заповед качество на касатора на лице, с прекратен договор за кадрова военна служба, т. е. на лице, което не попада в категорията правоимащи лица по чл. 226б от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ), поради което и на основание чл. 27, т. 6 от Наредба № 3 и чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба №Н-22 наемното му правоотношение е прекратено, считано от 19.10.2017 г. – един месец след датата на получаване на предизвестието. Промененият през 2007 г. размер на наемната цена на жилището не преклудира правото на органа да прекрати наемния договор при наличие на предпоставките на закона нито превръща наемния договор в някакъв друг вид наемен договор, подчинен и регламентиран от други разпоредби. Защо през 2007 г. договорът за наем не е прекратен е ирелевантно за законосъобразността на оспорената заповед.

Ирелевантен е и фактът, че през 2010 г. по отношение на процесния имот е предприета процедура по прекратяване на наемния договор, която впоследствие е прекратена като на касатора е посочено, че би могъл да се възползва от правото на заварен наемател да закупи жилището. Така посоченото е само една правна възможност, която както изрично е вписано в уведомлението до касатора, би могла да се реализира след решение на министъра на отбраната за откриване на процедура по разпореждане с процесния недвижим имот. Такова решение по делото не е представено и не се твърди от касатора, че е приемано, поради което очевидно намерението за разпореждане с процесния недвижим имот не е било обективирано в нарочен акт на компетентния орган и с оглед на това не е породило правни последици. То е останало в сферата на подготовката, на намеренията. Какви са били причините за това е извън предмета на делото, тъй като преценката за определянето на даден жилищен имот от жилищния фонд на Министерството на отбраната за такъв, който следва да бъде обект на продажба, е предоставено в компетентността на министъра на отбраната, но тази компетентност се осъществява в друго производство и с друг акт. С оглед на това неоснователен е и доводът на касатора за незавършила "висяща" процедура по закупуване на имота, тъй като такава процедура обективно не е започвала – процесният имот не е включен в процедура по разпореждане с имоти от жилищния фонд на министерството с нарочен акт на министъра на обраната.

Несъответен на доказателствата по делото е и доводът на касатора че правният статус на процесното жилище е с отпаднала необходимост за министерството. Безспорно е, че по делото са приложени три документа на органи в Министерството на отбраната – докладна записка на началник отдел "Правни дейности" в Изпълнителна агенция "Социални дейности на Министерството на отбраната", документ на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Социални дейности", изпратен на касатора на 23.03.2010 г. за оттегляне на предизвестието, и документ, издаден от заместник-министър на отбраната, в които се обсъжда правния статус на процесния имот. Но в докладната записка се сочи, че "имотът се намира в населено място, в което няма структури на Министерството на отбраната и жилището е с отпаднала необходимост за министерството", а в документите, адресирани до касатора, се сочи, че "при обявяване на имота, в който сте настанен, като "жилище за продажба" с отпаднала необходимост за МО и включването му в процедура по разпореждане с имоти от жилищния фонд на Министерството на отбраната, Вие ще имате възможност като заварен наемател/ползвател да упражните правото си на купувач", но изрично е посочено, че "Решението на министъра на отбраната за откриване на процедура ще бъде публикувано във вестник "Българска армия". Такова решение не е приложено по делото и не се твърди да е издавано от министъра.

Следователно, приложените по делото документи не установяват определения на основание чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ във вр. с чл. 2 от Наредбата за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия (Наредбата за продажба) ред за продажба на жилища, а само индикират за потенциална възможност такава процедура да бъде стартирана. Но дотогава, докогато не е налице заповед на министъра на отбраната по чл. 2 от Наредбата за продажба на съответното жилище не е налице и стартирала процедура за продажбата му, поради което и никакви права на лицата по чл. 3, ал. 1 от Наредбата не са възникнали.

С оглед на горното изводът на касатора, че процесното жилище е с отпаднала необходимост не е доказан по делото. При този доказан по делото правен статус на процесното жилище на имот, частна недвижима собственост – предоставен за управление на Министерството на обраната, и представляващ част от жилищния фонд на министерството по смисъла на чл. 226б ЗОВСРБ, доводите на касатора за "висяща" процедура по продажба на жилището са неоснователни. Следва да се посочи, че в случая неприложима е и разпоредбата на § 144 ЗОВСРБ, тъй като към датата на влизане в сила на изменението на закона не е налице по отношение на касатора незавършено производство по продажба на жилището.

Видно от изложеното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на сочените факти и обстоятелства са неоснователни, тъй като тези факти и обстоятелства не водят до промяна на извода на съда за правния статус на процесния имот – на жилище от жилищния фонд на Министерството на обраната по смисъла и с предназначението, регламентирани в чл. 226б, ал. 1 ЗОВСРБ.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено и в нарушение на материалния закон като за нарушена се сочи разпоредбата на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, чл. 6, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и чл. 13 АПК.

Безспорно е, че с оглед на чл. 8, § 1 ЕКПЧ всеки има право на жилище. Това право не е абсолютно и с оглед на параграф 2 намесата на държавата е недопустима, освен в случаите, предвидени в закон и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или правата и свободите на другите. С оглед на така гарантираното от Конвенцията право на всеки гражданин на жилище, за да е налице спазване на допустимото по Конвенцията ограничение на това право е необходимо да се провери налице са предпоставките за ограничаване на правото по смисъла на параграф 2.

По делото не е спорно, че в случая – в контекста на Закона да отбраната и въоръжените сили на Република България, ограничаването на правото на жилище е изрично предвидено в закон - чл. 226б, ал. 1 ЗОВСРБ. Първо, нормативно е регламентирана целта на създадения от Министерството на отбраната жилищен фонд – за задоволяване на жилищните нужди на военнослужещите, чл. 226б, ал. 1 ЗОВСРБ. Второ, нормативно е регламентирана преценката на министъра на отбраната за определяне на правния статус на дадено жилище – за такова по чл. 226б, ал. 1 или за такова по чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ. И трето, нормативно е регламентирано правото на точно определени субекти, при наличие на нормативно установени предпоставки, да закупят жилище от този фонд. Всяка от предпоставките, водещи до ограничаване на правото на жилище по смисъла на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, e нормативно установена, регламентацията е ясна и с оглед на това предвидима. Формулирана е достатъчно прецизно, за да може съответното лице "да регулира поведението си", в т. ч. и "ако е необходимо с подходящ съвет - да предвиди, до степен, която е разумна предвид обстоятелствата, последиците, до които може да доведе дадено действие" – решение от 27 юни 2017 г., Satakunnan Markkinaporssi Oy and Satamendis Oy v Finland, № 931/13, т. 143, тъй като в закона – чл. 226б, ал. 1 и 2 ЗОВСРБ във вр. с Наредба № 3 и Наредбата за продажбата, са точно посочени предпоставките, при които е допустимо ползването на такова жилище, предпоставките, при които това право може да бъде отнето, последиците, до които може да доведе липсата на тези предпоставки и редът, по който се осъществява отнемането на правото и защитата му.

Наред с това ограничението, което законодателят поставя за придобиване на правото на собственост върху жилищата от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната, има своята законна цел – да осигури социалната политика на държавата по отношение на военнослужещите, защото жилищният фонд на министерството е създаден именно с тази цел – чл. 226б ЗОВСРБ, като изключението, предвидено в чл. 319, ал. 1 ЗОВСРБ е при липса в съответното населено място на структури на Министерството на отбраната, структури на пряко подчинение на министъра и на Българската армия. Ноторно е – публично достъпна е информацията, че в гр. Костинброд, към датата на постановяване на оспорения акт, е налично формирование на Българската армия. С оглед на това предпоставките на закона за продажба на жилища от жилищния фонд на Министерството на отбраната очевидно не са били налице поне към датата на издаване на оспорената заповед.

Поради горното намесата в правото на жилище по смисъла на чл. 8, § 1 ЕКПЧ е в съответствие със закона и преследва легитимна цел – защитава правото на министъра на отбраната да си върне владението върху имота от лице, което го владее без правно основание, и гарантира правото на другите, предвидени в закон правоимащи лица – решение от 13 май 2008 г., McCann v The United Kingdom, № 19009/04, т. 48. Наред с това производството по прекратяване на правото на ползване на жилищен имот от фонда на Министерството на отбраната, като проведено при спазване на законовите изисквания – по делото не се спори наличието на предпоставката на чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба №Н-22, не е довело до нарушаване на предпоставките на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, защото е в интерес на националната сигурност и правата на другите, т. е. намесата е необходима в едно демократично общество, защото "отговаря на належаща обществена нужда".

Що се отнася до пропорционалността на мярката следва да се посочи, че пропорционалността се преценява по отношение на преследваната легитимна цел и по отношение на способите за съдебна защита, в т. ч. "процедурните гаранции, с които разполага физическото лице" като съдът трябва да прецени дали "процесът на вземане на решения, водещи до мерки за намеса, е бил справедлив и такъв, че да уважава защитените интереси на физическото лице от чл. 8" – решение от 21 септември 2010 г., Kay v The United Kingdom, № 37341/06, т. 67.

В случая, видно от доказателствата по делото, касаторът действително е ползвал процесното жилище повече от 10 години след като е престанал да има качеството на военнослужещ. Но този факт сам по себе си не може да обоснове липса на пропорционалност на прекратяването на наемното правоотношение. Видно от доказателствата по делото органът през 2010 г. е предприел действия за прекратяване на наемното правоотношение, но евентуалната промяна на правния статус на имота – от жилищен за настаняване в жилищен за разпореждане, е обосновала отказ от тези действия. Следователно, в рамките на периода след прекратяване на договора за кадрова военна служба, т. е. след като касаторът престава да отговаря на изискванията за предоставяне на ползването на жилището, органът е правил опити за прекратяване на наемното отношение (виж per argumentum a contrario решение от 24 април 2012 г., Йорданова и други срещу България, № 25446/2012 г., т. 121 и 122). Със закона за изменение и допълнение на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България - Държавен вестник, бр. 16 от 26.02.2010 г., е отменена разпоредбата на чл. 302, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 5 ЗОВСРБ, която даваше възможност за продажба на жилища от жилищния фонд на Министерството на отбраната като такава възможност остана само за хипотезата на чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ. Следователно, налице са обективни – нормативни, промени, които не са позволили осъществяване на процедурата по продажба на процесното жилище, която възможност обяснява в периода до 2010 г. оставането на касатора в процесното жилище.

Наред с това, в жалбата, с която е оспорена процесната заповед, и в хода на първоинстанционното съдебно производство касаторът, макар да се е позовал на необходимостта съдът да разгледа внимателно пропорционалността на намесата чрез цитат от решение от 21 април 2016 г., Иванова и Черкезов срещу България, № 46577/2015 г., т. 53, фактически не е изложил конкретни аргументи, които първоинстанционният съд да "разгледа внимателно" и да предостави "адекватни мотиви във връзка с тях" – пак там, както и решение от 24 април 2012 г., Йорданова и други срещу България, № 25446/2012 г., т. 118 (iv). Представените по делото медицински документи за здравословното състояние на съпругата на касатора безспорно имат значение на факти и обстоятелства, които следва да бъдат преценени в контекста на пропорционалността, но те единствени не могат да обосноват непропорционалност на намесата и да са факт, доказващ липсата на баланс между правото на касатора и обществения интерес да се осигури ползване на ведомствените жилища съобразно предназначението им. В тази връзка следва да се отчита и различният контекст на настоящото дело от този по цитираното решение на Съда по правата на човека - решение от 24 април 2012 г., Йорданова и други срещу България, № 25446/2012 г., т. 121, последно изречение.

Видно от изложеното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. Съдът е постановил акта си при спазване на процесуалните правила, въз основа на правилно установените по делото факти и обстоятелства е направил обосновани фактически изводи и правилно е тълкувал и приложил закона, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК съдът следва да осъди касатора да заплати на Министерството на отбраната – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт. Размерът на възнаграждението съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ на 100,00 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд