Решение № 10326 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6633/2026 г.

Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на „Оптимум“ ЕООД, представено от адв. Панчева, срещу решение № 5561/13.05.2026г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 1388/2025 г., поправено с решение № 5635/14.05.2026 г. по същото дело, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ № Р-16001624003875-091-001/20.03.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, в частта за непризнат данъчен кредит в размер 64 891.80 лева с лихви за забава 29 622.19 лева и за корпоративен данък за данъчни периоди от 2019 г. до 2023 г. в общ размер 30 070.39 лева с лихви за забава общо 10 049.96 лева. Касаторът заявява общо трите категории касационни основания на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че обжалваното решение не притежава съдържанието по чл. 172а, ал. 2 АПК, тъй като в частта за правните изводи са копирани и поставени части от други съдебни актове. Сочи опущения на съда в процеса на доказване, включително непълнота на указанията по доказателствената тежест, по допускането на доказателствата, при формирането на фактически изводи за фактите от предмета на доказване и пороци в познавателната дейност за преценка на доказателствените средства. Обосновава неправилност на решението в частта за разноските, тъй като при определянето на юрисконсултското възнаграждение не било съобразено действащото позитивно право. Иска отмяна на обжалваната част от първоинстанционното решение и на съответната част от РА, а евентуално отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация – директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за основателност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: Предмет на съдебен контрол пред Адм. съд Пловдив (след частично десезиране) е частта от ревизионен акт, с която са установени в тежест на „Оптимум“ ЕООД допълнителни задължения за ДДС в общ размер 64 891.80 лева с лихви за забава 29 622.19 лева (първостепенният съд е индивидуализирал оспорената част от акта, чрез спорното право на приспадане на данъчен кредит от мотивите му, вместо с разпоредителната част за установените допълнителни задължения за ДДС за внасяне и за лихви за забава) и за корпоративен данък за данъчни периоди от 2019 г. до 2023 г. в общ размер 30 070.39 лева с лихви за забава общо 10 049.96 лева. Източник на задълженията за косвения данък е извършена корекция на декларираните от РЛ резултати по ЗДДС в данъчни периоди от м. 12.2019 г. до м. 04.2021 г. заради отказ на приходната администрация да признае правото на приспадане на данъчен кредит на търговеца в общ размер 64 891.80 лева, упражнено в тези данъчни периоди. Отреченото данъчно предимство е по 83 бр. фактури, издадени от „А-Томи“ ЕООД с предмет на доставките стоки – химикали за пране, почистващи препарати, прах за пране, препарати пране, дрехи, обувки и др., тъй като не били представени съпътстващи доставките документи, а в обясненията си законният представител на доставчика е отрекъл дружеството да е извършило доставките. Отказът е основан на разпоредбата на чл. 6, чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 70, ал. 5 ЗДДС. При оспорването по административен ред като самостоятелно основание да се отрече данъчното предимство е възприета непълнотата на данъчните документи – предметът на доставката в тях не бил индивидуализиран. При същите констатации на органите по приходите са формирани на изводите във връзка с установяване на задълженията за корпоративен данък. С отчетените като разходи по фактурите на „А-Томи“ ЕООД е увеличен на основание чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗКПО декларирания СФР за 2019 г. до 2023 г. съответно със сумите 31 999.70 лева, 158 382.08 лева, 35 222.62 лева, 27 500 лева и 71 354.60 лева. При съобразяване на декларирания и внесен данък е установен допълнителен корпоративен данък за всеки от отчетните периоди. С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването. Първостепенният съд е описал процесуалните действия на участниците в административното производство, както и събраните в извънсъдебната и в съдебната фази на производството писмени доказателствени средства, включително заключението на съдебно-счетоводната експертиза. При решаване на спора по ЗДДС съдът е отнесъл към процесуалните тежести на жалбоподателя установяването на предпоставките за ползваното данъчно предимство. Прието е, че не са индивидуализирани стоките в данъчните документи и в съпътстващите ги документи, като пътните листове за превоза за сметка на получателя не могат да се обвържат с фактурите за доставките; липсвали категорични данни за използване на стоките в стопанската дейност на дружеството заради установения от вещото лице начин на изписването им в счетоводството на задълженото лице – изписването е текущо въз основа на помесечни протоколи. Решаващият извод на съда е, че щом не са осъществени фактурираните доставки не е възникнало данъчно събитие по чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗДДС, поради което данъкът не е станал изискуем и липсва задължение за начисляването му, а съответно отказът на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС да бъде признато право на данъчен кредит за жалбоподателя за неправомерно начисления данък, е правомерен. Съдът е обвързал и решаването на спора за съществуването и размера на определените с РА задължения за корпоративен данък с осъществяването на доставките. Според инстанцията по същество правомерно е преобразуването на СФР по отчетни периоди с разходите, отчетени по фактурите на „А-Томи“ ЕООД, формиращи данъчни постоянни разлики по чл. 26, т. 2 ЗКПО. Отчел е грешката в РД при определяне на данъчната основа за 2019 г. в контекста на забраната по чл. 160, ал. 6 ДОПК. С решението е осъден жалбоподателя да заплати на Националната агенция за приходите деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 4 525.18 евро, определен по правилото на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Оспореният съдебен акт е неправилен в частта за разноските и правилен в останалата част. Касационната съдебна инстанция не влага енергията на касатора за установяване на използването от първостепенния съд на части от други съдебни актове като част от съдържанието на мотивите на постановеното от него решение. Постановените съдебни решения се обявяват в нарочен регистър, която е публичен и всеки има право на свободен достъп до него (вж. чл. 235, ал. 5, изр. 2 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). Актовете на съдилищата не са обект на авторското право (вж. чл. 4, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права). Макар да е проява на процесуален минимализъм и да е несъвместимо с очакването за качество на правораздаването, компилирането в обжалваното решение на части от други съдебни актове би представлявало касационно основание, ако е довело до неразбираемост на волята на съда, до пълна липса на мотиви на решението или е отнело или ограничило правото на страната да изложи доводите си по прилагането на материалния закон (чрез отказ да се отговори на тези доводи). Волята на съда, постановил първоинстанционното решение, е разбираема. С компилирането е постигнато формално съответствие с изискването на чл. 172а, ал. 2 АПК мотивите на решението да съдържат правните изводи на съда. Изборът на съдията да припознае като свои чужди правни изводи от друго решение и да ги възпроизведе в постановеното от него решение, не е основание да се дисквалифицират тези изводи като част от съдебния акт, ако са обвързани с фактите по делото. И при избраната от първостепенния съд форма на „правораздавателна техника“ касаторът не го упреква в отказ да отговори на доводите му. В производството пред първата инстанция не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Указанията на съда по разпределението на доказателствената тежест в определението му от 08.07.2025 г. са съобразени с правилата на чл. 170, ал. 1 АПК и чл. 8, ал. 2 и чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Допълнителни указания са дадени и в о.с.з. на 09.10.2025 г. От процесуалната активност на жалбоподателя зависи да посочи и представи (ако са допуснати) доказателства за фактите, които твърди в жалбата си и които по подразбиране са му известни. Задължението на съда за процесуално съдействие по чл. 170, ал. 3 АПК е различно от това по чл. 171, ал. 5, in fine АПК да укаже на страната, че не сочи доказателства за някои обстоятелства от значение за делото. Съдът не дължи допускане на всички поискани доказателства, а само на тези, които са допустими, относими и необходими. Отказът на инстанцията по същество да допусне гласни доказателства и съдебно-технологична експертиза е мотивиран па правилата на чл. 159, ал. 1 ГПК. Гласните доказателства са определени като недопустими, тъй като твърдените факти следва да се установят с писмени доказателства (вж. протокола от о.с.з. на 09.10.2025 г.), а искането за СТЕ е отхвърлено като неотносимо с определение от о.с.з. на 04.12.2025 г. I. По спора по ЗДДС Съобразена със Съюзното и с националното позитивно данъчно право е интерпретацията на първостепенния съд за предпоставките за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит. Те включват материалноправните условия доставчикът и получателят да са данъчнозадължени лица, а получените стоки или услуги по доставката да се използват за последващи облагаеми сделки; формалното условие е ДЗЛ да притежава фактура с необходимите реквизити (вж. т. 26 от решението на Съда по дело С-281/20). Дефинираните от Съда предпоставки за данъчното предимство са установени в чл. 68, ал. 1, т. 1; чл. 70, ал. 1, т. 2 /изискването за отреждане на полученото за независимата икономическа дейност на ДЗЛ е формулирано негативно като ограничение в правото на приспадане/ и чл. 71, т. 1 ЗДДС. Механизмът на упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 72, ал. 2 от ЗДДС предполага имплицитно въведено със СД и ДП твърдение на ДЗЛ, че е получател по облагаема доставка и за него е възникнало правото на данъчен кредит /вж. чл. 72, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 68, т. 1 от ЗДДС и чл. 72, ал. 1 във вр. с чл. 68, ал. 2 и чл. 25, ал. 6, т. 1 от ЗДДС/. Щом придобиването на правото на разпореждане като собственик със стоката /вж. чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 6 от ЗДДС/ и получаването на услугата /чл. 9 от ЗДДС/ са елементи от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, то за претендиращото данъчно предимство ДЗЛ е бремето да установи с убедителността на пълното доказване осъществяването на тези правно релевантни факти - чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Съвместима със Съюзното право е национална правна уредба, по силата на която се отказва право на приспадане по непълни фактури /така т. 1 от диспозитива на решението на Съда по дело С-271/12/. При действието на чл. 71, т. 1 във вр. с чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС разрешение на съда на спора по съществуването на данъчното предимство, упражнено по фактури без да е индивидуализирана услугата е съобразено с материалния закон. Посоченият в данъчните документи предмет на доставките е неопределен. Непълнотата на фактурите, освен че ги дисквалифицира като формална предпоставка за правото на приспадане на данъчен кредит, препятства и доказването на осъществяването на доставките. Съобразена с процесуалния закон и логическите правила е познавателната дейност на съда по преценка на писмените доказателствени средства, представени от жалбоподателя за установяване на действителността на доставките. Обсегът на доказване е концентриран до установяване на единствения спорен факт – този на осъществяване на доставките по фактурите, за които с РА е отказано претендираното от жалбоподателя данъчно право. Преценени са всички събрани допустими и относими доказателствени източници, което е в съответствие с правилата на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Касаторът не аргументира позицията си за опущения в дейността на съда по преценката им. Първостепенният съд е основал на съдържанието на данъчните документи и на подписаните частни свидетелстващи документи преценката за убеждаващото им въздействие. Съобразил е обяснението на законния представител на посочения издател на фактурите, в които се отрича осъществяването на документираните с тях доставки. Не се основава на позитивното право очакването на касатора извършеният от него превоз на стоки да се установява с пътен лист. Пътният лист е документ за контрол и отчитане на работата на водачите и автомобилите /така приложение № 11 към чл. 66, т. 2 от Наредба № 33/03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България/. По хипотеза съдържанието му не включва данни за товара и товародателя. С арг. от чл. 18 от Наредба № Н-8/27.06.2008 г. за условията и реда за извършване на превоз на пътници и товари за собствена сметка превозът на товари за собствена сметка не се документира с пътен лист. Отричането на осъществяването на доставките от законния представител на посочения като издател на данъчните документи, по които е ползвано данъчното предимство е значимо за преценката на предпоставките за правото на приспадане. Субектът на доставката е от значение за възникването на правото на данъчен кредит. Дължимо е разграничаването на посочването на доставчика в данъчния документ, което е относимо към формалните предпоставки за правото на приспадане, от своенето от доставчика на качеството данъчно задължено лице като материалноправно условие за правото на приспадане. Осъществяването на доставката от лице различно от издателя на фактурата препятства установяването на особеното качество на доставчика, а тежестта за това е на получателя, който претендира правото на приспадане /в този смисъл вж. решението на Съда по дело С-281/20, т.т. 28 и 39/. II. По спора по ЗКПО Отчетените от ДЗЛ счетоводни разходи за 2019 до 2023 г. по фактурите на „А-Томи“ ЕООД са за стопански операции, които не са осъществени. Затова и с арг. от чл. 10, ал. 1 ЗКПО тези разходи не са документално обосновани. РЛ не е преобразувало СФР по реда на чл. 22, т. 1 и чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО с формираната данъчна постоянна разлика по чл. 26, т. 2 ЗКПО. Това опущение се изправя със средствата на данъчния контрол по чл. 79 във вр. с чл. 81 ЗКПО. Основан на правилата на доказателствената тежест е отказът на съда да приеме за осъществени правните последици на юридическите факти, за които ползващата се страна не е провела несъмнено доказване. Затова и в съответствие с материалния закон е решен в полза на администрацията спорът за съществуването и размера на установените с РА публични задължения и за законосъобразността на утежняващия административен акт. III. По жалбата срещу решението в частта му за разноските След приемането на чл. 176а АПК (обн. ДВ бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.) и по аргумент за по-силното основание за касационната инстанция е правомощието да упражни инстанционен контрол върху тази част от решението без да е дължимо изчерпване на реда за изменението му по реда на чл. 248 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. В тази част жалбата е основателна. При определянето на размера на юрисконсултското възнаграждение съдът е приложил разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК отпреди новелата от ДВ бр. 17/2026 г., в сила от 17.02.2026 г., която го съизмерява с адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В приложимата по време редакция на нормата размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. При действието на чл. 24, изр. 2 във вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ дължимият размер на възнаграждението, съобразен с фактическата и правната сложност на делото е 200 евро. За присъдените разноски над тази сума решението следва да бъде отменено. В останалата му част е дължимо оставяне в сила на обжалваното решение. При този изход на делото на Националната агенция за приходите /арг. от § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 24, изр. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер 200 евро за касационното съдебно производство. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение