Решение № 7087 от 13.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10932/2015 г.

Решение № 7087 от 13.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10932/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ гр. Б. против решение № 1278/27.07.2015 г., постановено по адм. дело № 131/2015 г. по описа на Административен съд гр. Б., с което е отменено решение № КРД-1/3.02.2015 г. на директора на ТП на НОИ гр. Б. и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-01-00002133/19.01.2015 г. на ръководителя на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване /ДОО/. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - Н. К. Т. от гр. Б., не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Б. е отменено решение № КРД-1/3.02.2015 г. на директора на ТП на НОИ гр. Б. и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-01-00002133/19.01.2015 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО относно възстановяване на недобросъвестно получени суми за обезщетение за временна неработоспособност за периода от 4.01.2013 г. до 10.02.2013 г. от Н. К. Т. в размер на 746,96 лв. главница и 149,87 лв. лихва. За да постанови това решение първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден при нарушение на административно производствени правила и на материалния закон. Според съда разпореждането за възстановяване на суми неправилно е издадено без да е съставен ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1 КСО, като по този начин е нарушено правото на защита на засегнатото лице. Наред с това, административният орган не е изяснил всички релевантни факти и обстоятелства, като не е установил дали през посочения период Н. Т. действително е осъществявал трудова дейност при втория си работодател, за да се прецени дали е налице основание по чл. 46, ал. 3 КСО. В тази връзка съдът е изложил, че предвид непредставянето на ведомостите за заплати на втория работодател за процесния период, не е доказано осъществяването на трудова дейност в това дружество, а предвид здравословното състояние на жалбоподателя след претърпяната операция, за периода на издадения болничен лист не е било обективно възможно същият да упражнява трудова дейност по този трудов договор. Така постановеното решение е правилно. От фактическа страна по делото е установено, че Н. К. Т. е задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО, като работещ по трудово правоотношение с работодателя "Ю." АД - гр. Б., както и че същият има сключен втори трудов договор с "Б. х. с." ООД - гр. Б., при 4 часов работен ден. За настъпила временна неработоспособност на Н. Т. е издаден болничен лист № 1707591 от 10.01.2013 г. с работодател "Ю." АД за периода 4.01 - 9.02.2013 г., общо за 37 дни, от които 7 дни - при болничен режим и 30 дни - при домашен режим. По този болничен лист е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност. Безспорно е също, че при втория работодател "Б. х. с." ООД не е представен болничен лист. При извършена проверка на последния от органите на НОИ, за което е съставен констативен протокол № 1/15.01.2015 г., е установено, че Н. Т. има начислено и изплатено възнаграждение за периода 4.01- 9.02.2013 г., както и че за м. януари има отработени 22 дни, а за м. февруари - 20 дни. С разпореждане № РВ-3-01-00002133/19.01.2015 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО е разпоредено Н. К. Т. да възстанови недобросъвестно полученото за периода 4.01.2013 г. - 9.02.2013 г. парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на изплатени 746,96 лв. главница, както и лихва в размер на 149, 87 лв. В разпореждането е посочено, че се издава на основание чл. 46, ал. 3 КСО, а в мотивите е изложено, че обезщетение не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периодите, за които са издадени актове от здравните органи. При обжалването по административен ред разпореждането е потвърдено с решение № КРД-1/3.02.2015 г. на директора на ТП на НОИ гр. Б., което е предмет на оспорването през съда. Предвид установената по делото фактическа обстановка, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден при съществено нарушение на административно производствени правила и неправилно приложение на материалния закон. В чл. 46, ал. 3 КСО е предвидено, че парично обезщетение за временна неработоспособност не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периодите, за които са издадени актове от здравните органи. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица са работниците и служителите, наети на работа за повече от пет работни дни, или 40 часа през един календарен месец, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране. С оглед тази разпоредба, сключеният втори трудов договор между Н. К. Т. и "Б. х. с." ООД би могъл да породи основание за задължително осигуряване, но за да е налице отрицателното условие по чл. 46, ал. 3 КСО следва лицето да упражнява трудова дейност. В конкретния случай не е установено Н. Т. да е упражнявал трудова дейност в "Б. х. с." ООД през периода 4.01.2013 г. - 9.02.2013 г., за който е издаден посоченият по-горе болничен лист, удостоверяващ временната му неработоспособност, както правилно е заключил и първоинстанционният съд. Съгласно чл. 10, ал. 1 КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. В същия смисъл е определението по § 1, т. 3 ДР КСО, според което "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Именно упражняването на трудова дейност, за която лицето подлежи на задължително социално осигуряване, е предвиденият от чл. 46, ал. 3 КСО юридически факт, изключващ правото на парично обезщетение за временна неработоспособност. С оглед на тази законова уредба следва да се приеме, че наличието на сключен трудов договор между физическото лице и търговско дружество не е самостоятелно основание за осигуряването му по чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО, ако лицето не осъществява трудова дейност в изпълнение на този договор. Начисляването и/или изплащането на трудово възнаграждение, както и подаването на данни по чл. 5, ал. 4 КСО от осигурителя също не представлява самостоятелно основание за задължително социално осигуряване, ако лицето не е осъществявало трудова дейност през този период. Относно преценката дали е налице основание за задължително осигуряване от съществено значение е дали лицето е осъществявало трудова дейност, а не дали му е изплащано трудово възнаграждение. Въпреки че осигуреното лице не е задължено да доказва отрицателния за него факт, че не е упражнявало трудова дейност, през периода, за който му е издаден болничен лист за временна неработоспособност, то от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се потвърждава твърдението му, че не е извършвало трудова дейност през посочения период. Предвид конкретните данни по делото не може да се приеме презумптивно, че трудова дейност е осъществявана само защото не е представен болничен пред втория работодател "Б. х. с." ООД. В тази връзка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е изяснил релевантните факти и обстоятелства в нарушение на задължението си по чл. 35 АПК. Изводът, че лицето упражнява дейност по трудов договор е направен единствено въз основа на самия трудов договор и на платежните ведомости за периода, в които е вписано името му и размера на начисленото му трудово възнаграждение за всеки от месеците през процесния период. Подписаният трудов договор доказва само факта на сключването му между страните, но не и неговото изпълнение. Същото се отнася и за изпращането на уведомление от работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ. Както вече се отбеляза, основание за задължително осигуряване е не плащането или начисляването на трудово възнаграждение, а осъществяването на трудова дейност. В случая дори не е доказано, че възнаграждението е платено, тъй като представените по делото извлечения от ведомости за заплати за м. януари и февруари 2013 г. не са подписани от Н. Т., като удостоверяване на получаване на възнаграждението. Наред с това, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че с оглед естеството на заболяването на Н. Т., проведеното оперативно и следоперативно лечение и протичането на оздравителния процес, от административния орган не е установено дали за същия изобщо е било обективно възможно да изпълнява трудовите си функции при работодателя "Б. х. с." ООД, а за част от периода - дали е било възможно да изпълнява каквито и да било трудови функции. В тази връзка, показателно за законосъобразността на административния акт е, че без каквото и да било конкретно обсъждане, от административния орган е прието, че Н. Т. е изпълнявал трудова дейност до договора с "Б. х. с." ООД и през периода, през който се е намирал на лечение в болницата - преди, по време и непосредствено след операцията. Подаването на данни по чл. 5, ал. 4 КСО не е достатъчно основание, за да се приеме, че лицето е осъществявало трудова дейност. Декларирането от осигурителя е индиция за упражняване на трудова дейност, съответно - за задължение за осигуряване, но не доказва релевантния факт, че трудова дейност обективно е осъществявана от работника. Декларирането не се ползва с презумпция за вярност, а при невярно деклариране подадените данни подлежат на коригиране. По изложените съображения административният орган не е доказал, че е налице хипотезата на чл. 46, ал. 3 КСО, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Неправилно е поддържаното в касационната жалба виждане за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Съгласно общото правило на чл. 170, ал. 1 АПК, административният орган следва да докаже съществуването на фактическите основания, посочени в административния акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Такова доказване в конкретния случай не е проведено, както е приел и първоинстанционният съд. Изводът на първоинстанционния съд, че при издаване на разпореждането е допуснато нарушение на административно производствени правила, изразяващо се в това че не е съставен ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1, т. 1 КСО, е неправилен. Такъв акт следва да бъде съставен, когато от физически или юридически лица са причинени щети на ДОО от неправилно извършени осигурителни разходи. В тези случаи се издава разпореждане по чл. 110, ал. 3 КСО за възстановяване на щетите от лицата, които са причинили щетите - осигурители или органи на медицинската експертиза /в различните хипотези на чл. 110, ал. 1, т. 1 КСО/. В случая разпореждането е издадено на основание чл. 114, ал. 1 и 3 КСО - за възстановяване на недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания, като задължено за възстановяването е осигуреното лице, което е получило сумите. В чл. 114, ал. 3 КСО изрично е посочено, че в тези случаи не се съставя ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1 КСО. Посоченият неправилен извод на първоинстанционния съд не води до неправилност на обжалваното съдебно решение, тъй като останалите изводи на съда са правилни и обосновават правилност на решението като краен резултат. По изложените съображения не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. При извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост. Предвид изложените съображения, съдебното решението е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство, тъй като не са претендирани от ответната страна. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,