Решение № 577 от 29.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г.

Решение № 577 от 29.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Д. и И. Б. Д. с пълномощник адв. Л. С., както и по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 16.02.2009 г. по гр. дело № 3862/2005 г. на Софийски градски съд. Касаторите Диманови обжалват решението в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 10.02.2005 г. по гр. д. № 12653/2003 г. на Софийски районен съд, по отхвърлените до пълния предявен размер искове за обезщетение на верди, предявени от наследници на почиталия при пътно-транспортно произшествие Б. С. Д. Втората касационна жалба е от привлечения на основани чл. 49 от ЗЗД ответник [фирма], относно уважената част на обективно и субективно съединените искове. В обжалваната по касационната жалба на В. Д. и И. Д. част, се поддържа искане за отмяна на решението поради незаконосъобразност и необосновано прието съпричиняване от страна на пострадалия до размера на една пета (или 80 %). Съображения са развити в писмена защита В касационната жалба на [фирма] се поддържат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствени правила, незаконосъобразност и необоснованост. Ударът е бил технически непредотвратим за водача, а съдът е приел, че за да се освободи от отговорност последния, съответно неговият възложител по чл. 49 от ЗЗД, следва да бъде установено "случайно събитие". Така е разменена доказателствената тежест. В нарушение на процесуалните правила е позоваването на негодни доказателства, въззивният съд не се е мотивирал защо приема елементите на фактическия състав за доказани. Съображения са развити в жалбата. С определение № 90 от 22.01.2010 г. на Върховен касационен съд III г. о. е допуснал до касационно обжалване и по двете касационни жалби срещу въззивното решение в частта, произнесена по исковете за присъждане на неимуществени вреди, по въпроса кои предпоставки обуславят извод за съпричиняване на вредоносния резултат и в каква степен за случай на пътно-транспортно произшествие с пострадал пешеходец, когато заключение на техническа експертиза е дала извод за непредотвратимост на удара от страна на водача при конкретните условия, но съдът е формирал обратен извод с оглед обема обстоятелства, от значение за приложното поле на чл. 20 ЗДвП, съответно кой е началният момент на възникване на опасността и нейното възприемане при ситуация на ограничена видимост за участниците в произшествието - коя е техническата и коя правната страна на този въпрос и каква е проекцията му в доказателствения процес, с оглед правилата на доказателствената тежест. По жалбата на В. и И. Диманови е допусната касационна проверка на решението и по въпроса, спрямо коя величина при случай на установено съпричиняване, се прилага чл. 51, ал. 2 от ЗЗД - спрямо заявения с иска размер, спрямо размера, който следва да приеме за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при конкретни съображения в тази връзка, или спрямо друга величина, приета от въззивния съд в настоящия случай без да е коментирана в мотивите. В случая пътнотранспортното произшествие е настъпило на 17.06.1998г около 10.00 ч., на кръстовището на [улица] и [улица] в [населено място], като ответникът Г. И. П., правоспособен водач и при изпълнение на възложена му работа, при управление на лек автомобил, собственост на втория ответник, движейки се с разрешена скорост по [улица] след предприет ляв завой, е блъснал пресичащият от дясно на ляво, пешеходец, в следствие на което същият е починал. Светофарната уредба не е работела, местопроизшествието не е запазено и е установено на 15-20 метра от кръстовището. При спор за точното място на удара, от събраните по делото гласни доказателства са кредитирани показанията, установяващи предприето от пешеходеца пресичане извън пешеходната пътека и появата му на пътното платно зад паркирало превозно средство, ограничаващо видимостта. Това е обусловило извода на тройната експертиза (но при особеното мнение на едно от вещите лица), че при конкретното отстояние, скорост и възприятие на опасността, което вещите лица са обвързали единствено с пряката видимост, ударът е бил непредотвратим за водача чрез аварийно спиране. При горните обстоятелства въззивният съд е приел основание за присъждане на обезщетение по аргумент от чл. 20 ЗДвП, при наличие на съпричиняване. По касационната жалба на [фирма] и поставения в нея въпрос, обусловил касационното й разглеждане, Върховен касационен съд намира следното: Както е изтъквал Върховен касационен съд в последователната си практика, при предвидима опасност задължението на водача по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (отм.) се обема не само от реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост. В доразвитие, като съответно на съдържанието на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП следва да се изтъкне (отм.) тълкуването, че на водача на МПС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на възникнала, но все още невъзприета от него опасност, в частност поради наличие на ограничена видимост. Както скоростта на автомобила, така и преценката за опасност, подлежат на съобразяване от водача предварително с оглед пътната обстановка и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП изисква тази предвидимост. Преценката от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, във който опасността е станала видима за водача, т. е предвид изследваните от вещите лица технически показатели като време за реакция, спирачен път на автомобила при определена скорост и пр., но и предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична. Такъв е случаят при ограничаващи видимостта препятствия на пътното платно, зад които водач на движещ се в централна градска зона лек автомобил е следвало да следи за възможната поява на пешеходци от към оформената непосредствено до уличното платно паркова и пешеходна зона, съобразявайки характера и интензивността на движението в конкретните условия. Като съобразено с изложеното по-горе тълкуване на закона, въззивното решение на Софийски градски съд е правилно в решаващия си извод, че при конкретните обстоятелства не е установено изключващо вината на водача обстоятелство. За да ангажира отговорността на ответника "Р." АД като възложител при установени предпоставки по чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд правилно е приел, че водачът е управлявал превозното средство със скорост, несъобразена с пътните условия, в резултат на което е съпричинил пътно-транспортното произшествие в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (отм.). Поддържаните от касатора [фирма] оплаквания за съществени процесуални нарушения са неоснователни и в обосновка се коментират неотносими процесуални въпроси. При изграждането на изводите си въззивният съд не е нарушил доказателствени правила. По решаващия въпрос за вината на водача и изследването на нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП (отм.)за признака противоправност, оплакванията за неправилно прехвърлена доказателствена тежест в процеса нямат отношение. Подлежат на установяване изключващи вината обстоятелства, те не са в тежест на ищеца по иска за обезщетение на вреди от деликт. Материалният закон е приложен в съответствие с изложеното по- горе в отговор на поставения въпрос. Развити са включително съображения при извода за причинна връзка между допуснатите от участниците в ПТП нарушения на правилата за движение и настъпилия вредоносен резултат Този резултат е в причинна връзка с поведението на водача, щом същият е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и съображението на въззивния съд в тази насока следва да бъде споделено. Касационната жалба на [фирма] е изцяло неоснователна. По касационната жалба на В. Г. Д. и И. Б. Д. и поставения в нея въпрос, обусловил касационното й разглеждане, Върховен касационен съд намира следното: Съпричиняването е въпрос на причинно-следствена връзка, която поначало подлежи на доказване като елемент на фактическия състав. Когато пострадалият има принос за настъпването на вредата, установените в процеса обстоятелства обуславят прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД чрез намаляване на обезщетението, за претърпени и предявени с иск неимуществени вреди включително. Намалява се обезщетението, определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от предявения с иска. Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска. Когато обаче ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. Основание за това разрешение е диспозитивното начало в процеса, съответно недопустимостта да се намалява по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетение, което не е поискано. В този случай, а също и когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването. В обжалваното решение Софийски градски съд не е посочил спрямо кой размер на обезщетението извършва намаляване, не е и определил такъв размер, а подложената на намаляване величина не съответства на поисканото в петитума, нито може да се приеме за определена по справедливост. Освен поради липсата на мотиви във връзка с изводите му по размера на иска, въззивният съд е дал основание за касиране на решението и като необосновано, предвид възприетата в конкретния случай степен на съпричиняване. За да приеме максимално висока степен на съпричиняване по отношение на вредоносния резултат, въззивният съд е изтъкнал нарушение на правилата за движение от страна на пешеходеца. Изводът за съпричиняване е обоснован, но не и в определената от Софийски градски съд степен. Макар на неопределено за целта място, пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на тясна двупосочна улица в централната градска част, в близост до кръстовището на [улица] и [улица] в светлата част на денонощието и на незначително отстояние от обозначени зони за пресичане на пътното платно, като и светофарната уредба не е работела. Установеното поведение на пострадалия действително е в нарушение на правилата за движение по чл. 19 вр. с чл. 25 от ЗДвП (отм.) и обуславя извод за съпричиняване в равна степен, а не в размер на 80 % както неправилно е прието от въззивния съд. Произшествието е настъпило в зона на постоянен за тази част от денонощието пешеходен трафик. Условията на ограничена видимост поради паркирано на уличното платно МПС е следвало да бъдат съобразени от пешеходеца, но в не по-малка степен и от водача. Нарушенията на правилата за движение и безопасност от страна на двамата участници в произшествието са допринесли в равна степен за това, то да не може да бъде субективно избегнато от водача чрез спиране или маневра, предвид зоната на пряка видимост и спирачния път на автомобила. Предвид гореизложеното, жалбата е частично основателна. Изводите на Върховен касационен съд по фактите и правото не съвпадат с възприетото от въззивния съд в една част и след отмяна на решението в тази част, по същество следва да се постанови присъждане на обезщетение на неимуществените вреди за всеки от двамата ищци, до размера на половината от поисканото. Исковете за обезщетение на неимуществените вреди са предявени в размера на по 9 000 лева, спрямо който размер следва да се приложи чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като претендираното от съпругата и единствения син на починалия, е в рамките на справедливото обезщетение. По делото са установени материалните предпоставки за обезщетяване, свързани с понесените неимуществени вреди в конкретна степен. Предвид установеното съпричиняване, на всеки от ищците се следва обезщетение в размер на 4500 лева със законните последици, вкл. лихва от деня на увреждането и решението на Софийски градски съд следва да бъде отменено в частта, с която над присъдените 1000 лева е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете. Върховен касационен съд следва да постанови решение по същество, като на основание чл. 49 от ЗЗД присъди в тази част още по 3500 лева обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците, заедно с лихва, считано от 20.06.1998г, както и да постанови определение в решението си по разноските за всички инстанции изцяло, същите дължими по компенсация съобразно уважената част от иска, включително разноските за настоящето производство съобразно уважената част от жалбата на касаторите Диманови. След компенсация, на ищците следва да се присъдят 365 лева разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.