Решение № 38 от 5.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3459/2018 г.

Решение № 38 от 5.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3459/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Х. И. против решение № 1004/25.04.2018 г., постановено по гр. д. № 4997/2017 г., от 7-ми състав на Апелативен съд – С. Ответникът оспорва касационната жалба в открито съдебно заседание, чрез своя процесуален представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 912/22.11.2018 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правни въпроси, обосновали допустимостта на касационното обжалване са свързани със задължението на съда да обсъди всички доводи на страните във въззивната жалба, както и от кой момент следва да се отчита давностния срок по отношение на претенция за имуществени вреди – от датата на постановяване на оправдателната присъда или от деня на завеждането на иска. По отговорите на правните въпроси, обосновали допустимостта на касационното обжалване, съставът на ВКС приема следното: Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК. Практиката на ВС /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г./ и на ВКС /ТР № 1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г., в т. ч. множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, напр. - решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. ІІ т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. и др./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си. Настоящият състав на ВКС споделя тази практика на ВКС. Отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2, изр. 2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление - чл. 2, т. 2, изр. 1 ЗОДВПГ; от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е отменено административното наказание - чл. 2, т. 3 ЗОДВПГ; от влизане в сила на определението по чл. 433, ал. 3 НПК, когато въззивният съд отмени поради липсата на законно основание, приложените от първоинстанционния съд принудително лечение или принудителни медицински мерки - чл. 2, т. 4 ЗОДВПГ; от влизане в сила на въззивното решение, с което се отменя като незаконосъобразно решението на първоинстанционния съд за налагане на административна мярка - чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ; от влизане в сила на определението, с което е отменена мярката "задържане под стража" - т. е. от влизане в сила на акта, с който се признават за незаконни действията на държавния орган. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Този отговор на втория правен въпрос е даден със задължително тълкуване, съобразно т. 4 от ТР № 3/2004 г. от ОСГК на ВКС и се споделя и от настоящия състав на ВКС. По отношение на касационната жалба в частта, в който се обжалва решението на въззивния съд с която е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено ДМС, съставът на ВКС приема следното: Хипотетичната възможност за получаването на тези допълнителни възнаграждения, както и определените изисквания, за да се начислят същите от съответния ръководител, водят до извода, че не може да се приеме, че същите са вземане с постоянен характер, т. е. да са предвидими и сигурни. Безспорният факт, че преди отстраняването й от работа, ищцата е била оценявана с оценка 2, както и след връщането й на работа, са без значение, за период, през който същата не е полагала труд, за който да получи допълнително материално стимулиране, тъй като ДМС се определя и изплаща на база на получени резултати за периода, през който лицето е полагало труд. За периода на отстраняване от работа, определяне на ДМС е само хипотетична възможност от една страна, а от друга то не се дължи без положен труд, каквато е хипотезата в настоящия случай. В тази насока изводите на съда са правилни, като приетото по делото заключение на СЧЕ, определящо по размер евентуалното ДМС, което би получила ищцата не води до изводи, различни от горните, както и до основателност на тази претенция. За периода, през който ищцата е полагала труд и е получила оценка, но не и е изплатено ДМС, ответникът не следва да носи отговорност за претърпените вреди, изразяващи се в неполучено ДМС, въпреки евентуалната дължимост на сумите, предвид специалната уредба на ЗНАП към момента на претенцията, тъй като не е налице причинна връзка между действията на ответника и неплащането на това ДМС, което ако е дължимо, то е на друго правно основание и от друго лице. По отношение на дължимото обезщетение за пропуснати ползи, изразяващо се в размера на лихвата за забава върху получените със забава трудови възнаграждения, съдът е приел, че същото обезщетение са погасява по давност в размера до разликата до 5 4341. 13 лв., тъй като възражението, че същата не е погасена по давност за периода от 22.05.2012 г до 25.05.2013 г. е неоснователно, тъй като давността не следва да се отчита от датата на постановяване на оправдателната присъда, а именно от завеждането на исковата молба. Пропусната полза, претендира от ищцата не се претендира като лихва за забава, а като обезщетение, за пропусната полза, изразяваща се в неполучената лихва върху трудовите възнаграждения, която ищцата би получила, ако трудовите й възнаграждения бяха изплатени в срок. Лихвата определя единствено размера на това обезщетение за имуществени вреди, като по отношение на него следва да се приложи общата петгодишна давност, считано от датата на постановяване на оправдателната присъда, като видно от данните по делото, вземането не е погасено по давност, доколкото оправдателната присъда е влязла в сила на 28.12.2012 г., а искът е предявен на 22.05.2015 г. Предвид изложеното, следва да се присъди дължимото обезщетение до пълния определен от заключението на вещото лице размер от 5 431, 13 лева. С оглед изхода на спора, в полза на ищцата по делото следва да се присъдят разноски за настоящото производство, както и за първоинстанционното и въззивното, съразмерно с основателната част от претенцията и, в размер на 47 лева. Водим от горното, съставът на ВКС