Решение № 136 от 15.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 85/2009 г.

Решение № 136 от 15.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 85/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Н. Ц. С., чрез защитника й адв. Б, срещу решение № 160 от 20 декември 2008 г. на Бургаския апелативен съд, по внохд № 171/2008 г., с което е изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 20 от 04 юли 2008 г. на Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 69/2008 г. по описа на този съд. В жалбата са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че в резултат на ненадлежно доказателствена дейност на разследващите органи и на предходните съдебни инстанции, са направени неверни изводи по фактите, довели до неправилни правни изводи. Основното искане е за отмяна на атакуваното съдебно решение и оправдаване на подсъдимата С. по повдигнатите й обвинения, а алтернативното - за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателката- подсъдима Н. С. участва лично и със защитника си адв. Б, който поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и отправени до съда искания. Представя писмени бележки с допълнителни съображения в нейна подкрепа. Гражданският ищец - министъра на ф., като представител на държавата, не изпраща процесуален представител. В представеното писмено становище по касационната жалба на подсъдимата, намира същата за неоснователна, а атакуваното съдебно решение - за правилно и законосъобразно и подлежащо на оставяне в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакувания съдебен акт е изменена първоинстанционната присъда, ангажираща наказателната отговорност на жалбоподателката Н. Ц. С. за извършеният нея през периода 2.03.2004 г. - 25.03.2005 г., в гр. С., три отделни престъпления по чл. 257, ал. 1 (отм.) във вр. чл. 255, ал. 1, предл. 1 от НК (редакция ДВ, бр. 62/1997 г.), по чл. 255, ал. 1, предл. 2 и 3 (редакция ДВ, бр. 62/1997 г.) и по чл. 257, ал. 1 (отм.) във вр. чл. 255, ал. 1, предл. 2 и 3 от НК (редакция ДВ, бр. 62/1997 г.), за всяко от които е осъдена на различни срокове лишаване от свобода и глоби в полза на държавата. При условията на чл. 23, ал. 1 от НК за трите престъпления й е определено общо наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Подсъдимата е осъдена да заплати на държавата, представлявана от министъра на ф., обезщетения за причинени имуществени вреди в размер на укритите данъци, предмет на престъпленията - общо 135 583. 55 лева, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимата. Извършено е и надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура - гр. С. и по жалба на подсъдимата С., е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който е изменена присъдата, като са намалени наложените на подсъдимата наказания лишаване от свобода за отделните престъпления и определеното й общо наказание на две години и два месеца лишаване от свобода и е отменено приложението на чл. 66 от НК, като е постановено ефективното изтърпяване на наказанието при първоначален "общ" режим и към него е присъединено наказание глоба в полза на държавата в размер на 7000 лева. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационната жалба на подсъдимата С. е частично основателна, макар и не по изложените в нея съображения. В жалбата са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като акцентът е поставен върху основанието по т. 2 и е подкрепено с доводи за пороци в дейността на разследващите органи при събиране на доказателствата, в изготвения обвинителен акт и в доказателствената дейност на двете предходни съдебни инстанции при тяхната проверка и оценка, което лишава направените изводи по фактите от надлежна доказателствена основа. Известно е, че проверката за наличие на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК следва проверката за наличие на основанието по т. 2, защото е възможна само при констатации за неговото отсъствие. Извършената от третата инстанция проверка не установи наличие на заявените в жалбата нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на страните в процеса и да са възпрепятствали разкриването на обективната истина относно правнорелевантните факти. За установяване на подлежащите на доказване факти по делото, са събрани всички необходими и възможни доказателства, които надлежно са оценени и анализирани от въззивния съд (стр. 3 - 6 от решението). Те позволяват без противоречивото и несъмнено установяване на приетите от съда фактически положения относно механизма и мащаба на осъществената от подсъдимата дейност, извън и паралелно с дейността на управляваното от нея дружество, при ползване на неговите технически, складови, транспортни, човешки и т. н. ресурси, в нейна лична изгода и при реализиране на установената по делото печалба. Доказателствената съвкупност не разкрива заявената от защитата на подсъдимата недостатъчност или противоречивост. Преобладаващата част от доказателствените източници представляват писмени документи, изготвени от служители в дружеството по нареждане на подсъдимата, и те не пораждат съмнения за тяхната истинност и автентичност. Гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите С касиер, В. и В. - фактуристки, П. и С. - счетоводители) са обсъдени не само по действителното им съдържание, но и съобразно заключенията на единичната и тройната съдебно-икономически експертизи, изслушани и приети от съда при участие на подсъдимата и нейната защита (протокол от с. з. от 04.07.2008 г.). Макар въззивният съд да не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата, извършеният от него доказателствен анализ дава възможност на страните и контролната инстанция да проследят начина на формиране на вътрешното му убеждение, отразено в съдържанието на атакувания съдебен акт. Преди всичко следва да се отбележи, че извършването на данъчна ревизия и издаването на ревизионен акт, респ. влизането му в сила, не е необходима предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл. 255 от НК ( чл. 255 - 257 от НК, редакция ДВ, бр. 62/1997 г.) и за ангажиране на наказателната отговорност по тези норми на закона. Данъчните задължения възникват ex lege и стават изискуеми с настъпването на определения в конкретния материален данъчен закон падеж, а ревизионният акт е резултат от извършена данъчна ревизия (чл. 112 и сл. от сега действащия ДОПК), като една от формите за осъществяване на данъчно-осигурителен контрол от органите по приходите, наред с данъчната проверка (за това вж. и ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВЕС, т. 1). В случая, конкретните размери на укритите от подсъдимата и неплатени данъчни задължения по ЗДДС (отм.), ЗКПО (отм.) и ЗОДФЛ (отм.) са установени чрез способите на НПК по предвидения за това ред - чрез изследването и заключенията на съдебно-икономическите експертизи по делото. Източник на данни за техните експертни изследвания е надлежно иззетата документация от дружеството, чийто управител е била подсъдимата С. и в което тя е осъществявала търговската си дейност, паралелно с тази на дружеството.критите и неплатени данъци, дължими в резултат на тази именно дейност, са инкриминирани поделото. Проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимата в него, което да гарантира осъществяване на правото й на защита и това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 НПК. Не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба във връзка с начина на изземване на документацията от дружеството. Позоваването на разпоредбата на чл. 160 от НПК не е коректно, доколкото се възразява съдържанието на протоколите за това процесуално-следствено действие като писмени доказателствени средства, а те са регламентирани в чл. 127 и сл. от НПК. Иззетите документи са били обект на експертно изследване относно съдържащите се в тях данни за търговската дейност на подсъдимата и са описани и обсъдени в изготвените съдебно-икономически експертизи и приложенията към тях (т.1, л. 49 и сл., т. 2, л. 142 и сл., т. 3 от сл. д.). Данните по делото не дават основание за съмнение в идентичността на иззетите и на изследваните документи - от една страна, както и в тяхната автентичност и истинност - от друга. Аналогично по съдържанието си възражение е било предмет и на въззивната проверка и то е получило надлежен отговор (стр. 6 от решението), като изложените в тази връзка съображения кореспондират с данните по делото и със закона и не се налага да бъдат повтаряни. Следва да бъде преценено като несъстоятелно и възражението относно инкриминираните и приети от съда обстоятелства, поставени в основата на осъждането на подсъдимата С. за укрит и неплатен ДДС. Същото вероятно е резултат на некоректно интерпретиране на фактите и доказателствените източници за тях, както и на законовите разпоредби. Установено е по делото, че към датата 2.03.2004 г. е възникнало задължение за подсъдимата за извършване на регистрация по чл. 108 от ЗДДС (отм.), а тази регистрация е абсолютно необходима предпоставка за заплащане на ДДС върху осъществените от нея сделки със зърно и зърнени продукти. Извън вниманието на защитата е останало и обстоятелството, че данъчният период по ЗДДС е едномесечен и че именно липсата на изискуемата по закон регистрация е дала възможност на подсъдимата да реализира впоследствие сделки, без да начислява и плаща дължимия върху тяхната стойност ДДС. Неоснователно е и възражението за липсата на разграничаване на дейността на подсъдимата С. като управител на дружеството и като частно лице, осъществяващо търговски сделки, за които не е платило дължимите данъци. Именно последната дейност и само тя е предмет на обвинението. Нейният механизъм и обхват е изведен на базата на посочените вече доказателства и най-вече - по експертен път. Липсата на изготвена първична счетоводна документация за извършваните от подсъдимата сделки и изнасянето на продукцията само с т. нар. "кантари бележки", е възпрепятствала заприходяването на полученото от тези сделки, а оттам - установяването на реално дължимите данъци върху действително получените приходи. Що се отнася до възражението за неустановеност по делото на точния момент на възникване на данъчните задължения и на тяхната изискуемост, то по-горе вече бе отбелязан несъмнения факт на законоустановеност на тези задължения - те са определени по основание, субект и размер в съответните данъчни закони, т. е. те винаги са определяеми (ликвидно) и с настъпване на датата на падежа им стават и изискуеми. А когато едно ликвидно и изискуемо данъчно задължение не бъде изпълнено доброволно, то може да бъде събрано по принудителен ред. Иначе казано, с подаването от подсъдимата С. на данъчни декларации по ЗКПО и ЗОДФЛ с невярно съдържание и не плащането в определения в съответните данъчни закони срок на дължимите данъци, престъпленията са довършени. В противен случай отговорността би могла да бъде ангажирана за невярното документиране (чл. 313, ал. 2 от НК) или за опит към извършване на данъчното престъпление. С оглед изложеното, упреците за формален подход и липса на задълбоченост в дейността на въззивният съд следва да бъдат преценени като неоснователни. Тази инстанция не само е приела фактическите констатации на първостепенния съд, но е посочила и своите основания за отхвърляне на доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба (които в преобладаващата си част са идентични с наведените и пред третата инстанция). При така установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно. Извършената от съда преценка във връзка с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК се споделя и при настоящата проверка. Следва да се допълни само, че квалифицирането на извършените от подсъдимата деяния като съвкупност от престъпления, а не като едно продължавано престъпление по чл. 26 от НК (за което поначало законните предпоставки са налице), също е по-благоприятно за подсъдимата с оглед общия размер на предмета на престъплението и неприлагането в конкретния случай на нормата на чл. 24 от НК. В рамките на оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимата наказания, не са наведени конкретни доводи за тяхното очевидно несъответствие на степента на обществена опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Твърди се неправилност на решението на въззивния съд за намаляване на размера на наложеното на подсъдимата наказание и същевременно за отменяване на института на условното осъждане, поради вътрешна противоречивост и неубедителност. Тези доводи поначало не могат да бъдат споделени, защото дейността на съда по индивидуализация на наказанието по чл. 54 от НК е различна от дейността му по преценка на начина на неговото изтърпяване. Касационната инстанция обаче намира жалбата в тази й част за основателна, макар и не по изложените в нея съображения. Наложените на подсъдимата С. наказания и определеното общо наказание от две години и два месеца лишаване от свобода и присъединената към него глоба от 7000 лева, правилно са индивидуализирани при условията на чл. 54 от НК и при адекватно отчитане, съобразно конкретната тежест и значение, на всички установени по делото обстоятелства от кръга на посочените в тази норма на закона. Въззивният съд обаче твърде неубедително и формално се е произнесъл по начина на изтърпяване на общото наказание лишаване от свобода, като е решил то да бъде изтърпяно ефективно, отменявайки приложената от първоинстанционния съд разпоредба на чл. 66 от НК. За да извърши посочената промяна в начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, съдът е изложил съображения в няколко насоки, като израз на несъгласието му с направените в тази връзка фактически и правни констатации от първоинстанционния съд, а именно: укритите и неплатени данъчни задължения са в особено големи размери и деянието е с много висока степен на обществена опасност, поради което целите на наказанието по чл. 36, ал. 1, предл. 3 от НК могат да бъдат постигнати чрез ефективно изтърпяване на наложеното наказание (стр. 6-7 от решението). Тези съображения на въззивния съд не биха могли да бъдат споделени. Високата степен на обществена опасност на този вид престъпления е съобразена от законодателя при криминализирането им и при определяне на санкциите за тях. Негативното отражение на извършването им върху фиска е несъмнено, но то също е част от законодателната им оценка, а освен това е относимо към всяко престъпно посегателство срещу финансовата, данъчната, кредитната и пр. системи на страната. В тази връзка биха могли да се отразят и следните несъмнени принципни положения: Първо, определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. На следващо място, решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общо превантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. "...преди всичко поправяне на осъдения..." (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, изводите на въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимата С. следва да изтърпи ефективно наложеното й наказание лишаване от свобода, не могат да бъдат споделени, защото не почиват на данните по делото и на закона. Всичко, установено в производството за личността на подсъдимата, за възрастта и семейното й положение, за нейното социално поведение и трудова ангажираност, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието й и превъзпитаването й към спазване на закона и добрите нрави не изисква отделянето й от настоящата социална и трудова среда и изолирането й от обществото, т. е. не налага ефективно изтърпяване на наложеното й наказание. Отлагането на изтърпяването му за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила в достатъчна степен ще упражни възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимата С. В този смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение на въззивния съд. В резултат на извършените от подсъдимата престъпления е причинена щета на фиска, която следва да бъде възмездена, поради което правилно са присъдени претендираните от министъра на ф., като представител на държавата, обезщетения. Данните по делото сочат, че не е в ход процедура за реализиране на данъчните вземания по реда на ДОПК, което би било пречка същите да бъдат претендирани повторно по гражданско-правен ред (респ. по чл. 84 от НПК), с оглед автономността на регулиране на данъчните правоотношения. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение