Решение № 4693 от 14.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1351/2021 г.

Решение № 4693 от 14.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1351/2021 г., V о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Г. против решение № 6769/27.11.2020 г. по адм. д. № 7563/2020 г. по описа на Административен съд- София- град. Иска отмяна на решението като неправилно, материално незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Развива подробни съображения за неспазен чл. 59, ал. 2 от АПК, допуснати съществени нарушения на административните правила, необоснован правен извод за липсата на доказателства за изявление под принуда, заплаха и въздействие. Ответната страна министърът на вътрешните работи оспорва касационната жалба и претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решение № 6769/27.11.2020 г. по адм. д. № 7563/2020 г. по описа на Административен съд София- град е отхвърлена като неоснователна жалбата на Н. Г. против заповед № 8121 К-7521/24.06.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение като началник на отдел "Криминална полиция" при Областната дирекция на МВР-Враца по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта. За да постанови този резултат съдът приема, че няма доказателства за опорочаване на волята. Доказаният конфликт с директора на ОД на МВР-Враца не може да докаже невалидност на волеизявлението, а подаването на заявлението е нормална, обичайна последица в нодобна ситуация. Решението е правилно и следва да се остави в сила. Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, посочен като правно основание за издаване на оспорената пред съда заповед, служебното правоотношение с държавния служител в МВР се прекратява "по собствено желание". За да възникне основание за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание е необходимо държавният служител да е направил изрично и ясно волеизявление в този смисъл, адресирано до органа по назначаването, който в случая е министърът на вътрешните работи, съгласно чл. 158 от ЗМВР. С подаването на молба за прекратяване на правоотношението по собствено желание служителят упражнява предоставено му от закона субективно право. Органът по назначаването няма право на преценка дали да прекрати служебното правоотношение след като е налице подадено заявление от служителя, стига да не е налице ограничението за прекратяване на служебното правоотношение, предвидено в чл. 226, ал. 7 от ЗМВР като образувано дисциплинарно производство срещу служителя по чл. 207, ал. 1 от ЗМВР. Служебното правоотношение се прекратява с издаването на заповед на органа по назначаването, съгласно чл. 227 от ЗМВР. В случая всички факти, които за релевантни към основанието за прекратяване на служебното правоотношение са посочени в заповедта. За материалната законосъобразност на тази заповед е необходимо фактическият състав на чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР да е осъществен към датата на издаването й. Това означава, че към датата на издаването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, държавният служител в МВР следва да е имал воля за прекратяване на служебното му правоотношение. Заявлението за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание от служителя в МВР е оттегляемо, докато не е прието от адресата. Предвид естеството на това волеизявление от една страна и целените с него правни последици за прекратяване на служебното правоотношение, се налага извод, че волеизявлението на служителя трябва да е валидно към датата на издаване на тази заповед. По делото няма никакви данни да е налице проблем с дееспособността на жалбоподателя като основно и необходимо качество на правния субект за обективиране на правно валидно волеизявление. Волеизявлението се състои от две части: воля и изявление. Волята е вътрешното психологическо преживяване, което се осъществява у човека, а изявлението е обективираната воля. Под воля следва да разбираме вътрешния психологически процес, който протича в съзнанието на едно лице и завършва с взето самостоятелно решение. Самата необходимост от задоволяване на определени потребности играе ролята на мотив за формирането на вътрешната воля, но принципно психическите преживявания остават правноирелевантни, докато не се обективира външно волевото решение за пораждане на определени правни последици. Мотивът е част от вътрешния процес по формиране на волята и порокът в мотива може да опорочи действителността на изявлението, само в предвидени от закона случаи /като например в хипотеза на чл. 226 от ЗЗД, когато мотивът е противоречал на императивни норми или добрите нрави/. За да е налице волеизявление волята трябва да бъде обективирана. В случая е налице воля за прекратяване на служебното правоотношение, която е обективирана външно по начин, който е определен в закона. След приемане от адресата волеизявлението обвързва заявителя. За случаите, при които волята не е правилно формирана поради въздействието на външни фактори, които я деформират и се стига до разминаване между воля и изявление, законодателят е предвидил основания, при наличието на които едностранното воелизявление ще страда от порок и ще се санкционира от правото като нищожно или унищожаемо. В ЗВМР няма такива разпоредби, а общите разпоредби, които регламентират унищожаемостта на сделките се съдържат в чл. 27- чл. 35 от ЗЗД. При спазване на закона съдът е изследвал дали са налице доказателства, които да установяват хипотези, при които едностранното волеизявление за прекратяване на служебно правоотношение е нищожно или унищожаемо. Обосновано съдът приема, че няма доказани грешка, заплашване, измама, крайна нужда. Всички доказателства сочат за конфликт на жалбоподателя с директора на ОДМВР, породен от кореспонденцията на Н. Г. с министерство на вътрешните работи и последвалото неудовлетворяване на искането му за преназначаване. Това доказва мотива за подаване на заявление за прекратване на служебното правоотношение, но не обосновава наличието на порок във волята до степен на недействителност. Не е налице несъответствие между волята, която е вътрешно сформирана и изявлението. Волеизявлението не е направено под въздействието на обстоятелства, попадащи в хипотези на закона като основание за нищожност или унищожаемост. Разколебаването в мотива след издаване на заповедта и преосмисляне на вече взетото решение не опорочава извършеното волеизявление до степен на невалидност. Поради това като обоснован и материално законосъобразен, съдебният акт е правилен. Предвид изхода на спора следва да се уважи искането на процесуалния представител за ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което е основателно до размера от 100 лв., предвид чл. 78, ал. 8 и чл. 37 от ЗПП. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение