Решение № 7168 от 26.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8403/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Българска народна банка чрез процесуален представител срещу Решение 565/23.01.2024г., постановено по адм. д. 13378/2017 г. на Административен съд София-град, в частта му, с която Българска народна банка е осъдена да заплати на К. Д. П. обезщетение за имуществени вреди в размер на 5624,38 лева за забавено плащане на гарантираното вземане от 196 000 лв. за периода 26.07.2014 г. - 05.11.2014 г вследствие на съществено нарушаване на правото на Европейския съюз чрез неизпълнение на задължението по чл. 1, § 3, б. i от Директива 94/19ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити. В останалата част решението е влязло в сила.

Касаторът Българска народна банка, чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения. Изразява несъгласие с правните изводи на първоинстанционния съд. Твърди, че на БНБ не са възложени властнически правомощия, поради което тя не е административен орган съгласно § 1, т. 1 ДР на АПК и не осъществява административна дейност. В този контекст, се изтъква, че на БНБ не е възложено от приложимото законодателство или с изричен акт да установи неналичността на депозитите и невъзможността на търговска банка, по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да ги изплати в краткосрочна перспектива. Касаторът твърди, че не е налице и противоправно поведение, тъй като обявяване на неналичност на депозитите в Корпоративна търговска банка АД /КТБ/, съгласно чл. 1 § 3 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на влоговете /Директивата/, е следвало да се извърши с изричен акт и не може да се извежда от други актове. В тази връзка се изразява становище, че съдът неправилно е приложил директивата и не се е съобразил със задължителното тълкуване на Съда на Европейския съюз по дело С-576/16. Възразява се и срещу изводите на административиня съд, че са налице вреди, възникнали в причинна връзка с противоправно поведение на БНБ, тъй като депозитите са изцяло изплатени на ответника по касация, включително с договорните лихви, а и не е налице правно основание, на което БНБ да дължи заплащането на законна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД. По тези основни съображения, подробно развити в касационната жалба, се иска отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на исковете, ведно със съответните разноски за двете инстанции.

Ответникът К. Д. П. не взема становище.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Налице са процесуалните предпоставки за допустимост на касационната жалба. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Със съдебното решение в обжалваната му част Административен съд София-град е осъдил Българска народна банка да заплати на К. Д. П. обезщетение за имуществени вреди в размер на 5624,38 лв за забавено плащане на гарантираното вземане от 196 000 лв. за периода 26.07.2014 г. - 05.11.2014 г вследствие на осъществено нарушаване на правото на Европейския съюз чрез неизпълнение на задължението по чл. 1, § 3, б. i от Директива 94/19ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити.

Административен съд София-град е приел за доказани сочените в исковата молба факти ищецът е имал депозит в КТБ; на 20.06.2014 г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции с решение 73 Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор за срок от три месеца; на 27.10.2014 г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ; на 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ, фондът/ започва изплащане на гарантирания рацер на депозитите, който на същата дата е изплатен и на К. П..

От правна страна, съдът е счел иска за вреди от забавено плащане на гарантирания размер на влоговете за частично основателен. Изложил е подробни съображения за процесуалната легитимация на ответника - касатор в настоящото производство, въз основа на анализ на националната правна уредба и практиката на Съда на Европейския съюз. По същество на спора съдът е приложил Директива 94/19/ЕО и е съобразил Решението по дело С-571/16 на СЕС, обосновавайки директен ефект на разпоредбата на чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО и съответно нарушение от страна на БНБ на правото на ЕС. Размерът на обезщтението е определен въз основа на законната лихва за исковия период.

Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при изяснена фактическа обстановка, като въз основа на надлежно установените факти са формирани обосновани фактически и съответстващи на материалния закон правни изводи. Касационната инстанция споделя изцяло изложените от административния съд мотиви, които съдържат отговор на всеки от доводите, изтъкнати от касатора.

Административен съд София-град е съобразил постановеното в пода на делото Решение от 4 октомври 2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 както следва:

1) Член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.

2) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на Българската народна банка, с което Корпоративна търговска банка е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства като тези в главното производство.

3) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

4) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери, от една страна, дали фактът, че неналичността на депозитите не е установена в срока от пет работни дни, предвиден в тази разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в същата условия, съставлява, при обстоятелствата в главното производство, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, и от друга страна, дали съществува пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и вредите, претърпени от вложител като този в главното производство.

5) Член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза:

• допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право отговорността на национален орган като Българската народна банка трябва да бъде ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на принципите на равностойност и ефективност,

• не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,

• допускат национална правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието "виновно поведение" не надхвърля обхвата на понятието "достатъчно съществено нарушение", което запитващата юрисдикция следва да провери,

• допускат национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея, и

• допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.

Освен посочено, постановено е и Решение от 25.03.2021 г. по дело С-508/18 ВТ срещу БНБ на Съда на Европейския съюз, което следва да бъде взето предвид в относимата му към настоящия спор част. Същото доизяснява и надгражда основните положения, развити в решението по делото К..

Административният съд е сезиран с иск за обезщетение на вреди, за които се твърди, че произтичат от нарушение на правото на Европейския съюз. Съдът е дал вярна правна квалификация на исковете и правилно е приел, че редът, по който следва да бъде разгледан иска е този по чл. 203-207 АПК.

Действително, към датата на предявяване на исковата молба, в българското законодателство липсват специални процесуални норми, регламентиращи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Европейския съюз. Това обаче не поставя под съмнение подсъдността на спора и реда за неговото разглеждане.

Съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материално-правните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава-членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, § 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите-членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, приложим по отношение на споровете, свързани с правния порядък на Съюза. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността, при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата.

След тези общи положения, както следва и от решението по дело С-571/16, националният съд е този, който следва да определи пред кой съд и по кой ред трябва да се разгледа предявеният иск. Основният въпрос, на който следва да бъде отговорено в тази връзка, е дали задължението на БНБ по чл. 1 § 3, буква i) от Директивата е административно и в тази връзка действа ли БНБ като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК.

Българска народна банка функционално и организационно не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните ѝ органи. Управление "Банков надзор" на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Независимостта на БНБ е изрично прогласена в чл. 44 от ЗБНБ, съгласно който, в редакцията към момента на настъпване на твърдяните вреди, при упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет.

Същевременно обаче, Българска народна банка е публично-правен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ, всички цитирани тук правни норми са в редакцията, относима към исковия период/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол - чл. 151, ал. 3 ЗКИ.

Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването ѝ от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия, именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. Това следва и от изрично определената подсъдност на оспорванията срещу актове на органи на БНБ, съгласно чл. 132, ал. 2, т. 3 АПК.

Правомощието по чл. 1 § 3 i) от Директивата е възложено на "съответния компетентен орган" на държавата-членка, който на държавно ниво е именно БНБ. Тя е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите - чл. 2, ал. 6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на надзор върху банките по смисъла на чл. 4, § 1, т. 40 от Регламент (ЕС) 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013 г., а възложеното ѝ в чл. 13 и чл. 36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност БНБ осъществява властнически правомощия, като разполага с решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките. Съгласно чл. 23 от отменения ЗГВБ, Фондът за гарантиране на влоговете изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, когато Българската народна банка е отнела издадената лицензия за банкова дейност на търговската банка. По-подробна уредба в този смисъл се съдържа в Наредба 23 за условията и реда за изплащане на суми по влогове в банка с отнет лиценз до гарантирания размер. Този подзаконов нормативен акт е издаден именно от Българска народна банка, въз основа на законовата делегация на чл. 23, ал. 10 от ЗГВБ (отм.) Следователно, и към датата, на която е следвало да бъде установена неналичността на влоговете в КТБ, конкретните условия и ред за изплащане на гарантираните размери по влогове в банки, когато Българската народна банка е отнела лиценза им за извършване на банкова дейност, се определят именно от БНБ. Следователно именно тя е оторизираният от държавата публичноправен субект, разполагащ с административни правомощия в приложното поле на надзорната дейност върху търговските банки и на определяне реда и условията за изплащане на гарантираните размери на влоговете в банки.

Освен това, предвид обективния характер на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, редът за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл. 45-49 от ЗЗД е неприложим. В решението по делото С-571/16, СЕС изрично сочи, че разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС зависи от спазването на допълнително условие, а именно вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган.

В контекста на посочените стандарти, на чл. 4, § 3 от ДЕС и на принципите на равностойност и ефективност, както и на тълкуването, дадено с решението по дело С-571/16, следва да се приеме, че искът, с който е сезиран АСП, макар и предявен преди измененията на ЗОДОВ и АПК /ДВ, бр. 94 от 2019 г./, следва да бъде разгледан по реда на чл. 203-207 АПК, в съответната им редакция, срещу надлежния ответник Българска народна банка, във връзка с възложените му административни правомощия по надзор върху кредитните институции и условията за изплащане на гарантираните размери на влоговете в банки. Като го е разгледал по този ред, съдът е постановил допустимо решение.

Правилни са и и изводите на съда по съществото на спора.

От първо и второ съображение на Директива 94/19/ЕО следва, че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите депозити във всички държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите.

За тази цел, чл. 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно чл. 7, § 1 и 1а от същата директива, държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че депозитите са неналични.

"Неналичен депозит" по смисъла на чл. 1, § 3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.

Както е посочил СЕС в т. 49-51 от решението по дело С-571/16, от текста на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това чл. 1, § 3 i) уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това "колкото е възможно по-скоро" и "не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми". От тези разпоредби следва, че установяването на неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от отнемането на нейния лиценз. От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за директивата е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация. Освен това от съображение 12 от Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 година за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока за изплащане следва, че съществува възможност възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва успоредно с мерки за преструктуриране.

Както е посочил СЕС в т. 60 от решението по дело С-571/16, срокът, в който трябва да се установи, че депозитите са неналични, е императивен и не може да бъде дерогиран. От друга страна, съгласно т. 66 от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни дни. В т. 69 от решението по дело С-571/16 СЕС е прието, че чл. 1, § 3 и чл. 10, § 11 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Съгласно решението, чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган, като предварителното предявяване от титуляра на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

От изложеното следва, че за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1/ компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2/ в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3/ схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.

Задължението на БНБ, като надзорен орган върху банковата дейност и такъв, носещ отговорността за поддържане на стабилността на банковата система, да обяви неналичността на депозитите по смисъла на Директивата следва пряко от така посочените ѝ функции и от нормите на самата Директива. За да стигне до този извод, настоящият състав следва насоките за разсъждение, дадени в т. 93-96 от Решението на СЕС от 25.03.2021 г. по делото С-510/18. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за "компетентен орган" да обяви неналичността не депозитите. Неотносими са разсъжденията на касатора за липса на идентичност между правните фигури на "съответния административен орган" и "компетентен орган" по смисъла на неприложимата към основния фактически състав Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити. Аргумент в подкрепа на този извод произтича и от измененията на чл. 63 ЗКИ и приетия нов Закон за гарантиране на влоговете в банките /ДВ, бр. 62 от 14 Август 2015 г./, в чл. 20, ал. 1, т. 2 от който е прието, че Фондът за гарантиране на влоговете изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, в случай че е налице, освен другото, решение на Българската народна банка за установяване, че влоговете са неналични и че по нейна преценка към този момент банката изглежда неспособна - по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати влоговете и че няма да бъде в състояние да направи това в краткосрочна перспектива; решението се взема не по-късно от 5 работни дни от узнаването, че банката не е изплатила влогове, които са изискуеми и дължими. От тези разпоредби следва, че в националното законодателство, след надлежното транспониране на Директива 94/19 не е проведено посоченото разграничение и компетентен орган по смисъла на тази директива остава Българска народна банка, в качеството си на компетентен орган и по смисъла на определението в член 4, параграф 1, точка 40 от Регламент (ЕС) 575/2013. Впрочем, именно тъй като Директива 94/19 не дава самостоятелно определение на понятието "компетентен орган", няма основание да се счита, че този орган е различен от посочения в Регламента, в случая БНБ. БНБ действително не е органът, който управлява националната схема за гарантиране на депозитите, но именно тя е органът, който осъществява надзор върху тази схема съгласно чл. 13 и чл. 36 ЗКИ и чл. 23 ЗГВБ в съответната им приложима редакция. Тази дейност на БНБ е в съответствие с Директива 94/19, макар и последната да не е правилно транспонирана към относимия момент, тъй като без съмнение създаването на схемата за гарантиране на влоговете в България е резултат от изискването на ЕС за хармонизиране на минималното ниво на защита на вложителите, както го изисква самата Директива /съображения първо, второ, осмо, девето, двадесет и четвърто и двадесет и пето/.

Възприемането на възраженията на БНБ, че тя не носи отговорност, тъй като липсва изричен акт, с който именно тя да е определена като "съответния компетентен орган" по смисъла на Директивата, освен че противоречи на нормативната уредба, обсъдена по-горе, включително действащите законови и подзаконови норми към релевантната за спора дата, би довело до фактическа и правна ситуация без изход, която следва да намери разрешение в юриспруденцията. След като директивата не е надлежно транспонирана, но в същото време от нея пряко произтичат права за частноправните субекти, държавата, в това число и централната банка, на която законът изрично е делегирал нормотворческа компетентност в приложното поле на гарантирането на влоговете в банките, следва да понесат отговорност за неправилно транспониране и за нарушаване субективните правата, произтичащи от правото на ЕС. Немислимо е изключването на отговорността на държавата, по аргумент, че тя не е изпълнила задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.

В този контекст следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда във всички случаи, когато от гледна точка на съдържанието си разпоредбите на директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат пред националните съдилища да ги противопоставят на държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно. Когато разпоредбите на директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да ги противопоставят не само на държавата членка и всички органи на нейната администрация, но и на организации или лица, които се отличават от частноправните субекти и трябва да бъдат приравнени на държавата било защото са публичноправни юридически лица, които са част от държавата в широк смисъл, било защото са зависими или контролирани от публичен орган, било защото са натоварени от такъв орган да изпълняват задача в обществен интерес и за тази цел са им възложени изключителни правомощия - т. 71 от Решението на СЕС от 25.03.2021 г. по дело С-501/18 и цитираната там практика.

Постановявайки Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, за да може да достигне до извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19/ЕО, като преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на КТБ. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца.

От решението за поставяне на КТБ под специален надзор, което се основава на чл. 115, ал. 1 и чл. 115, ал. 2, точки 2 и 3 от ЗКИ, е видно, че "ликвидните активи на банката по преценка на БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече изискуеми задължения към своите кредитори". КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията, въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса - т.е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване на дейностите - вж. чл. 116, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗКИ. Видно от решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г., към 11,58 часа на 20.06.2014 г. по сметката на КТБ в платежната система за брутен сетълмент в реално време RINGS разполагаемата наличност е в размер на 237773 лв., при наредени чакащи плащания за над 38 млн. лв.

При това положение първото условие - кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, се явява спазено, тъй като от посочения момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити.

Освен това не е съществувала близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите. Както е посочено в решението на УС на БНБ, с писмо 4098/20.06.2014 г., изпълнителните директори са уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на БНБ е приел решението за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са всички плащания и всички банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова забрана върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с ликвидността на КТБ. Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от 20.06.2014 г., поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от наличието на опасност от неплатежоспособност поради засиленото теглене на средства и липсата на достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014 г., като определеният тримесечен срок на надзора недвусмислено показва липсата на "близка перспектива" за изплащане на депозитите от кредитната институция.

От изложеното следва, че с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. От това следва, че макар да не е извършена изрична констатация в този смисъл, депозитите в КТБ стават неналични по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, поради което в срок от 5 работни дни е следвало да се постанови изричен акт в този смисъл - задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.

Съгласно т. 117 от Решението по дело С-571/16, разпоредбата на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Директният ефект означава, че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие. Следователно тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки, или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Общността. Тази последица засяга всеки административен орган, както и всеки съд, чиято задача като орган на държава членка е да защитава в рамките на своята компетентност правата, предоставени на частноправните субекти от общностното право.

При това тълкуване и изричното произнасяне от СЕС, чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност. Като не е взела това решение в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза. Това нарушение е достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата.

Както е посочено и в т. 105 от решението на СЕС по С-571/16, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (в този смисъл решение на СЕС от 5 март 1996 г., делата C-46/93 и C-48/93).

В случая чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 ясно посочва при какви условия и в какъв срок се установява неналичността на депозитите, като ако тези условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични - т. 108 от решението по С-571/16. Въпреки че БНБ е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, не е направила установяването в срок, което е попречило да започне компенсирането на засегнатите вложители съгласно чл. 7, § 1 и чл. 10, § 1 от Директивата.

Умишленото /груба небрежност/ или по непредпазливост /неполагане на дължимата грижа/ неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи от правото на ЕС е елемент, който следва да се вземе под внимание при преценката за достатъчно съществения характер на нарушението. Липсата на умисъл обаче не води автоматично до отсъствие на достатъчно съществено нарушение. Освен това, отговорността на държавата чрез нейните органи е принципно обективна. Само физическо лице може да формира субективно отношение към нарушението и в този смисъл да формира вина, а и в сферата на деликтното право умисълът се счита за груба небрежност /culpa lata dolo aequipolens est/. Изискването при всички случаи да е проявена груба небрежност, когато се ангажира отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, надхвърля изискването за достатъчно съществен характер на нарушението. В този смисъл, неоснователно БНБ и първоинстанционният съд се позовават на разпоредбата на чл. 79, ал. 8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено.

Както се сочи и в решението по дело С-571/16, неоснователно БНБ се позовава и на решение от 12 октомври 2004, Paul и др., дело С-222/02, тъй като спорът по главното дело в посочения случай касае отговорност на държавата поради непредприемането на надзорни мерки, предвидени в чл. 3 от Директива 94/19, докато в настоящото производство ищецът ангажира отговорността на надзорния орган не за загубата на депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19 условия и ред за компенсиране.

По изложените съображения, решаващият извод за противоправно бездействие от страна на БНБ е правилен. Споделят се е и изводите за причинени вреди в пряка причинно-следствена връзка с противоправното бездействие.

Съдът е обсъдил възражението от Българска народна банка, че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху процесните депозити. По делото обаче не е доказано, че в крайната изплатена сума е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 г. до 06.11.2014 г. Експертното заключение в тази част е хипотетично. В случая това доказване не е и възможно, тъй като няма правило, според което ФГВ да включва в изплащаното от него обезщетение лихви, когато главницата в съответната банка е по-голяма от гарантирания размер на влоговете, както е в случая.

Неоснователни са доводите на ответника за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищеца е начислявана договорна лихва от КТБ. Макар размерът на претендираното обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. Евентуална изплатена договорна лихва в рамките на обезщетението от ФГВБ може да се отрази на размера на обезщетението / в определени случаи, когато главницана в банката е под гарантирания размер на влоговете и начисляване и изплащане на лихвата е доказано/, но не може да доведе до пълна неоснователност на иска. Своевременното изпълнение на задължението по чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 би защитило в максимална степен, освен правата на вложителите, и обществения интерес, доколкото цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват предоставените на вложителите гаранции, въз основа на които да считат депозитите си за защитени. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания, поради което неосигуряването на достъп до депозитите за срок по-дълъг от установения в директивата води до нарушаване правата на ищцата. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

Всяко неизпълнение на ликвидно и изискуемо парично задължение в предвидения срок е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Вредата се изразява в невъзможността да бъде ползвана съответната парична сума

Действително, за период, съвпадащ с исковия, по влога на кредитора от КТБ са начислявани договорни лихви, съгласно действащия тогава текст на чл. 4, ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (отм.). По естеството си договорните лихви представляват възнаградителни лихви, дължими от банката, затова че определена парична сума ѝ е предоставена за определен период, а вложителят не я ползва. Лихвите имат характер на граждански плод на капитала.

Евентуалното участие на суми, представляващи договорна лихва в рамките на сумата, изплатена от Гаранционния фонд, не води до пълната липса на вреди от незаконосъобразното поведение на държавата. Както вече се посочи, вредата за ищеца в случая се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал.

В т. 3 от диспозитива от решението на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

Изцяло се споделят и изводите на съда относно периода на дължимост на обезщетението.

По изложените съображения, решението в обжалваната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. На касатора не се дължат разноски, а ответникът не претендира такива.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,