Решение № 8238 от 10.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5116/2011 г.

Решение № 8238 от 10.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5116/2011 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2004 от 9.02.2010 г., постановено по адм. д. 4457/10 г. Върховният административен съд, тричленен състав на седмо отделение, е отхвърлил жалбата на Лазар Енчев Лазаров срещу решение № 39 от 2010 г. по преписка № 196 от 2009 г. от Комисията за защита от дискриминация, като е осъдил Лазар Енчев Лазаров да заплати на Комисия за защита от дискриминация разноски по делото в размер на 150 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Лазар Енчев Лазаров. В същата се прави оплакване, че решението на тричленния състав на Върховния административен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли петчленния състав на Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на тричленния състав. Претендира се присъждане на разноски. Ответната по касационната жалба Комисия за защита от дискриминация чрез своя своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Ответният по жалбата Кмет на Община - Лом чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира се присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си тричленният състав на Върховния административен съд е отхвърлил като неоснователна жалбата на Лазар Енчев Лазаров срещу решение № 39 от 2010 г. по преписка № 196 от 2009 г. от Комисията за защита от дискриминация. Същият е описал подробно фактическата обстановка по издаване на процесното решение от комисията, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи по неговата законосъобразност предвид конкретните оплаквания на жалбоподателя. Изложени са мотиви, че решението е издадено от компетентен орган и в предвидената от закона форма, както и при спазване на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е изложил обстойни мотиви досежно релевираните оплаквания за допуснати нарушение на материалния закон относно твърденията от жалбоподателя за неравностойно третиране според признаците "обществено положение" и "тормоз при упражняване правото на труд", с което според него е извършена "множествена дискриминация" по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗЗД. На първо място е дадено тълкуване на относимите към спора правни понятия "тормоз на работното място" и "неблагоприятно третиране по признак "обществено положение", след което установените факти в хода на делото са подведени към относимите правни норми. Изградени са изводи, че от доказателствата по делото не се установява работодателят да е провеждал тенденциозен и постоянен контрол спрямо жалбоподателя на работното му място, който да е основан на дискриминационен признак. Посочено е, че наложеното на жалбоподателя наказание "уволнение" също не може да се третира като вид тормоз, а обстоятелството дали жалбоподателят е уволнен законосъобразно е извън предмета на спора. Тричленният състав е приел за неоснователни оплакванията на жалбоподателя, че кмета на общината му е пречил да упражнява трудовите си функции, като е посочил, че не всеки конфликт при и по повод на служебните правоотношения трябва да се квалифицира като проява на дискриминация. В тази връзка е отбелязано, че като дискриминационна проява може да бъде квалифицирана само тази, при която нежеланото поведение е провокирано от характеристика на дискриминираното лице от категорията на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. целта е поставянето му в по неблагоприятно положение спрямо сходна категория лица. Първоинстанционният съд е приел още, че предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест, установени с чл. 9 от ЗЗД, административният орган правилно е приел, че при недоказване на определени факти от страна на жалбоподателя, не е налице дискриминация под формата на тормоз и неблагоприятно третиране. Посоченият от жалбоподателя факт като основание за дискриминация - отказ да узакони незаконно строителство на семейството на кмета, както и отказ да преведе в експлоатация нередовни обекти, финансирани по програмите, е квалифициран от съда като такъв, не попадащ в обхвата на защитения признак "обществено положение". По отношение на твърдяната дискриминация под формата на тормоз при упражняване на правото на труд съставът на първоинстанционния съд е приел, че воденето на дело и конфликта с работодателя могат да бъдат основание за тормоз и прекратяване на служебното правоотношение, но жалбоподателят не е доказал осъществяването на фактическите действия, които да съставляват тормоз на работното място по този признак. Посочено е, че издадената от кмета заповед за отнемане на печата "главен архитект" е предизвикана от констатирани нарушения от компетентните органи на разпоредби на ЗУТ, а не във връзка с някой от признаците по чл. 4 и 5 от ЗЗД. На база на изложеното е направен генерален извод за съответствие на решението на КЗД с разпоредбите на материалния закон. По отношение на представените в хода на съдебното производство нови писмени доказателства решаващият състав е приел, че те касаят изхода на спора за законосъобразност на прекратяване на служебното правоотношение и не променят изводите за законосъобразност на решението на КЗД. За направеното оплакване относно това, че решението на комисията е постановено след изтичане на срока по чл. 63, ал. 3 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че е неоснователно, тъй като сроковете за издаване на административни актове са инструктивни по своя характер и с изтичането им не се преклудира правото на органа да се произнесе с решение по въпроса, като неспазването на този срок не се отразява на съдържанието на волеизявлението и не променя крайния резултат. При този изход на процеса тричленният състав е приел, че жалбоподателят дължи разноски на комисията в размер на 150 лв. за юрисконсулско възнаграждение. Решението на тричленния състав на Върховния административен съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на касатора са за допуснато нарушение на материалния закон. Навеждат се доводи, че независимо от многобройните ангажирани доказателства тричленният състав неправилно е приел, че не е налице дискриминация, както и че същият неправилно е квалифицирал неспазването на сроковете за произнасяне от страна на административния орган като несъществено нарушение на административно производствените правила. Направените оплаквания са неоснователни. По делото няма спор относно даденото тълкуване на материалния закон от страна на първоинстанционния съд и оплаквания в тази насока не се развиват в касационната жалба. Оплакванията са досежно това правилно ли са квалифицирани от решаващия съд събраните по делото доказателства и въз основа на тях може ли да бъде направен извод за наличие на дискриминация, изразяваща се в неравностойно третиране на жалбоподателя според признаците "обществено положение" и "тормоз при упражняване правото на труд". Направените изводи в тази насока от страна на тричленния състав са логически обосновани и в съответствие с фактите по делото. Установяването наличието на дискриминация по смисъла на Закона за защита от дискриминация предполага установяването с убедителни доказателства на проявите на тормоз по смисъла на т. 1 от § 1 от ДР на ЗЗДискр., на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Това изисква доказване на проявено нежелано поведение, основано на признаците по ал. 1 на чл. 4 от ЗЗДискр., изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Независимо от проявлението й като пряка или непряка, дискриминацията има за цел или резултат поставянето на едно или повече лица в по - неблагоприятно положение от други при сравними сходни обстоятелства (чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.). Това обективно проявление като съществен елемент от фактическия състав следва да бъде установено със съответни доказателства. В конкретния случай, съобразявайки правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса съгласно чл. 9 от ЗЗДискр., тричленният състав е обсъдил обстойно всички събрани доказателства по делото и е направил верен извод, че не са налице двете твърдяни форми на дискриминация. В касационната жалба не се сочи конкретно в какво точно се изразява порочността на изводите на първоинстанционния съд в тази насока, което лишава настоящата инстанция от възможността да извърши проверка за правилността на обжалвания съдебен акт. Развитите оплаквания в представената писмена защита от касатора на практика възпроизвеждат оплакванията, изложени в първоначалната жалба до тричленния състав на ВАС, обсъдени са от него и не следва да бъдат разглеждани отново от настоящия петчленен състав. Следва само да бъде отбелязано, че наличие на конфликти на работното място между работодателя и жалбоподателя не във всички случаи съставлява форма на дискриминация и изводите на тричленния състав в този смисъл се споделят напълно от настоящата инстанция. Въз основа на фактите по делото правилно е прието, че спрямо жалбоподателя не е провеждан някакъв постоянен и тенденциозен контрол на работното място, като въпросът за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя правилно е квалифициран като неотносим по спора, още повече, че с влязло в законна сила съдебно решение е прието, че в случая законът е бил спазен от страна на Община - Лом. Неоснователни са и оплакванията на касатора досежно изводите на съда по направените оплаквания за неспазване на сроковете на чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр. Последната норма действително задължава Комисията за защита от дискриминация да се произнесе с решение в 14-дневен срок след провеждане на заседанието. Въпросният срок по своя характер е инструктивен и не спазването на същия не е такъв съществен порок, който да води до недействителност на решението единствено и само на това основание. Изтичането на този срок не преклудира правомощията на административния орган да се произнесе с решение по въпроса, с който е сезиран (в случая оплакване за извършена дискриминация), като по-късното произнасяне само по себе си не променя съдържанието на волеизявлението и не променя крайния правен резултат, поради което неспазването на срока за произнасяне се квалифицира като несъществено процесуално нарушение. В тази насока тричленният състав е съобразил и действащата и без противоречива съдебна практика, поради което направените оплаквания в обратния смисъл се явяват неоснователни. По изложените съображения следва да бъде прието, че обжалваното решение на тричленния състав на седмо отделение на Върховния административен съд е правилно и законосъобразно и не страда от пороците, сочени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса при условията на чл. 228 във вр. с чл. 143, ал. 4 от АПК касатора следва да бъде осъден да заплати на Комисията за защита от дискриминация юрисконсулско възнаграждение в размер на 150 лв., определено съгласно чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия,