Решение № 121 от 15.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 312/2009 г.

Решение № 121 от 15.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 312/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. Б. а. на науките - гр. С. е подала касационна жалба срещу решение № 519 от 1.12.2008 г. по т.д. 719/08 г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 1502/30.03.2008 г. по гр.д. 219/08 г. на Варненски районен съд, по същество е отхвърлен предявеният от Б. а. на н. против Е. "ГОТ - С- С. Д." - гр. В. иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Конкретно са развити доводи за това, че въпреки вярната правна квалификация на иска, съобразно заявеното с исковата молба, съдът не се е съобразил с предпоставките на чл. 233 ЗЗД, като неправилно и без връзка с фактическия състав на нормата е обсъждал правото на собственост върху спорните обекти и косвено е разрешил и спор за собственост между касатора и трети, неучаствуващи в производството лица. Посочено е още, че съдът в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗЗД е приел, че договор за наем сключен между ответника и тези трети лица е противопоставим и обвързва БАН, въпреки, че академията не е била страна по този договор. Ответникът по касация - Е. "ГОТ -С- С. Д." - гр. В. не е заявил становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определение № 350 от 11.06.2009 г. на ВКС, I т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. За да мотивира неоснователност на предявения от касатора иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото било установено правото на собственост върху претендирания имот в патримониума на трети лица, легитимирани с представения нотариален акт № 178/2003 г., обективиращ осъществена от тях сделка - продажба на 1/10 ид.ч. от терена, върху който са построени сградите - предмет на претенцията, като само от това обстоятелство е изведено и правото на тези лица на собственост върху процесните сгради, с оглед необорената презумпция на чл. 92 ЗС. Съобразно тези правни изводи е мотивирано и основанието на ответника да заема имота- наемно отношение с тези трети лица. С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е поставен като съществен материалноправен въпрос, обусловил обжалвания резултат- въпроса относно това, включва ли се във фактически състав на нормата на чл. 233 ЗЗД, като негов елемент наличие на право на собственост в патримониума на наемодателя, а също така и въпроса относно приложението на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. С оглед тези въпроси е поддържано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитирани и приложени решения № 1247/16.07.2002 г. по гр.д. 1358/01 г. на ВКС, IV г.о., решение № 164/13.04.1976 г. по гр.д. 29/76 на ВКС, III г.о., решение № 2003 от 10.01.2004 г. по гр.д. 2014/02 г. на ВКС, IV г.о., решение № 234 от 23.02.2001 г. по гр.д. 1225/00 на ВКС, V г.о., с които било прието, по предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, че неизправния наемател не може да противопостави възражение, че наемодателят не е собственик на имота и не е в тежест на наемодателя да доказва качеството си на собственик на вещта. По отношение приложимостта на чл. 21, ал. 1 ЗЗД във връзка с приетото от съда, че договора за наем сключен между ответниците и трето лице е противопоставим и обвързва касатора, който не е страна по него е поддържано противоречие с приетото с решение № 164 от 13.04.1976 г. на ВКС, III г.о. Настоящия състав на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираните решения и на основание чл. 291, ал. 1 ГПК, приема следното: Договорът за наем е облигационен по своя характер и съответно, с оглед тази негова правна същност поражда само облигаторни последици. Ето защо искът по чл. 233 ЗЗД не е петиторен иск, поради което извън неговия обхват остава разглеждането на принадлежността на правото на собственост върху вещта - негов предмет. Следователно, след като само при осъществяване на петиторна защита, ищецът е длъжен пълно и главно да установи своето право на собственост върху предмета на претенцията, то при облигационното правоотношение той няма такова задължение. Този извод се налага и от правната дефинитивност на различието между облигаторно задължение и вещноправното - тази разлика е не само с оглед съдържанието на задължението, но и с оглед на кръга задължени лица и произтича от тяхната характеристика- облигаторното задължение има относителен характер, докато вещното право е абсолютно. Или по изложените причини в производството по чл. 233 ЗЗД не могат да бъдат обсъждани вещните права на наемодателя, а още по-малко могат да бъдат третирани въпросите относно вещни претенции на трети, чужди на облигаторното правоотношение лица, независимо от установените факти, индициращи наличието на вещно право в техния патримониум. Този извод произтича и от това, че съдът не е сезиран с разрешаването на вещноправен спор между наемодателя и тези трети лица, а с иск по чл. 233 ЗЗД, който предполага доказаност на наличие на валидно сключен наемен договор, при който в задължение на наемодателя е предоставяне на спокойното ползване на наетата вещ от наемателя и установеност на прекратяване на облигаторната връзка. Това са елементите от фактическия състав на нормата, и установеността на юридическите факти относими към този фактически състав, налагат извод за основателност на иска, като в този случай, сезираният съд не може да откаже уважаването му. Правата на трети лица, върху наетата вещ, дори и доказани (какъвто не е разглеждания случай) нерефлектират върху наемното правоотношение, нито върху правата на наемателя. Тези права биха имали значение, само ако бъдат предявени и съдебно признати - съответно ако в резултат на установеността им спрямо наемодателя, наемателят бъде евинциран. Но дори и в този случай спора за наличие на право на собственост не се разрешава с иска, касаещ последиците от прекратяване на облигаторното правоотношение, произтичащо от договор за наем, а в спор с тези трети лица, който е вещноправен по своя характер и съответно разрешаването му осъществява и вещноправни последици. От изложеното следва и това, че наемателят не може да противопостави права върху вещта на трети лица, както и договори сключени с тях - и по този начин да избегне отговорността си, произтичаща от облигаторната връзка между него и наемодателя. Съгласно императивната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действие само между страните по него. Изключенията от принципа за относителността на облигаторните задължения, съобразно този текст, следва да бъдат изрично уредени в закона и като произтичащи от изричен регламент да осъществяват конкретни, също изрично регламентирани правни последици в патримониума на третото лице. Разглежданата хипотеза на наличие на договор на наемателя с трети лица, претендиращи право на собственост върху наетата вещ не е такъв, поради което той не може да обвърже наемодателя, нито да му противопостави придобити по този начин права. Този договор е правно ирелевантен, както бе обсъдено, за облигаторното правоотношение, по което всяка страна има конкретни права и задължения. По тези съображения, настоящият състав приема, че основателността на иска по чл. 233 ЗЗД не е в зависимост от установяване правото на собственост в лицето на наемодателя. Договор, сключен от наемателя с трети лица, заявяващи вещни права върху наетата вещ, по който наемодателя не е страна, не го обвързва. На основание чл. 291, ал. 1 ГПК настоящия състав на ВКС, I т.о. счита, че правилна е практиката, обективирана с решения № 1247/16.07.2002 г. по гр.д. 1358/01 г. на ВКС, IV г.о., решение № 164/13.04.1976 г. по гр.д. 29/76 на ВКС, III г.о., решение № 2003 от 10.01.2004 г. по гр.д. 2014/02 г. на ВКС, IV г.о., решение № 234 от 23.02.2001 г. по гр.д. 1225/00 на ВКС, V г.о. и решение № 164 от 13.04.1976 г. на ВКС, III г.о. По основателността на касационната жалба. Обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - чл. 233 ЗЗД и чл. 21, ал. 1 ЗЗД. В тази насока основателни са оплакванията на касаторите по чл. 281, т. 3 ЗЗД, с оглед приетото от въззивния съд за това, че предявеният иск е неоснователен поради наличие на индикация за права на трети лица върху част от земята, върху която са построени процесните обекти. Страните са сключили договор за наем на сгради, находящи се в имот. пл. № 2* по плана за м. "К", кв. Аспарухово, гр. В. на 01.07.2007 г., като са уговорили срок - до 30.09.2007 г. Не е спорно между тях, че този договор е бил прекратен, поради изтичане на уговорения срок. При тези фактически данни, неправилно, въззивният съд е приел, неоснователност на иска по чл. 233 ЗЗД. Този извод е направен, в нарушение на изискванията на материалноправната норма, обуславяща правното основание на иска, както подробно бе мотивирано във връзка с разрешаване на поставените материалноправни въпроси. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго с което предявения иск следва да бъде уважен, тъй като е установено безспорно наличието на валидно възникнало наемно правоотношение, както и неговото прекратяване, при което за наемателя е възникнало и задължението да върне наетата вещ. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касаторите следва да бъдат присъдени направените в цялото съдебно производство разноски в размер на 750 лв. в това число и юрисконсултско възнаграждение. По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение