Решение № 5183 от 12.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5674/2010 г.

Решение № 5183 от 12.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5674/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Румен Александров Кирилов, съдебен адрес гр. София, ул. "Чарлз Дарвин" № 10 срещу решение № 15 от 25.02.2010 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 8185/2009 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Кирилов срещу заповед № 1428/112/09 от 1.10.2009 г. на началник отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът постановил решението си без по делото да е установено, че визираните в акта наказателни постановления са влезли в сила и с оглед на това са валидно правно основание за издаването му. Сочи, че изпълненията на наказателните постановления е погасено по давност съгласно чл. 82, ал. 3 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Твърди, че наказателните постановления са издадени в нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН, а връчването им при условията на чл. 58, ал. 2 от същия закон, не е удостоверено по надлежния ред. Твърди, че органът не е изпълнил задължението си по чл. 5, ал. 3 от Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство (Наредба № I-139). Твърди, че редът, по който се отнемат контролни точки, е уреден в Наредба № I-139, която противоречи на чл. 2, ал. 1 ЗАНН, поради което не следва да се прилага. Оспореният акт е издаден и без органът да установи възстановени ли са на касатора контролни точки. Сочи, че съдът не отчел допуснати в хода на административното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила - чл. 26, 35, 37, ал. 2, чл. 39, ал. 1 и 2 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отмени оспорваната заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Пламен Петков. Ответникът по касационната жалба - началник сектор "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Решението е правилно и обосновано, а сочените касационни основания - неоснователни. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на касатора са издадени десет броя наказателни постановления, с които са му наложени административни наказания и отнети 50 контролни точки. Приел, че с протокол № 14 от 7.01.2006 г. са му възстановени 13 контролни точки - 7 по наказателно постановление № 1428/396/04, с което са отнети общо 12 точки, и 6 точки по наказателно постановление № 1400/6263/03. От правна страна съдът приел, че отнемането на контролни точки настъпва по силата на закона - чл. 157 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), а наказателното постановление в частта, в която е посочен отнетият брой точки има характер на констативен административен акт. Приел също, че в производството по обжалване на принудителната административна мярка не могат да се излагат доводи за ненадлежно връчване на наказателните постановления и че в тежест на жалбоподателя е да установи, че постановленията са били обжалвани и отменени. Въз основа на това съдът направил правния извод, че основанията за изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство са налице и оспорваната заповед е законосъобразна. Този извод на съда е неправилен. Видно от оспорваната заповед в нея се сочат десет броя наказателни постановления, с които на касатора са отнети 50 контролни точки. Наказателните постановления са: № 1428/396/04 от 24.09.2004 г., с което са отнети 5 контролни точки; № 1428/544/04 от 10.11.2004 г., с което са отнети 6 контролни точки; № 16047 от 22.02.2005 г., с което са отнети 3 контролни точки; № 1414/254/05 от 12.07.2005 г., с което са отнети 2 контролни точки; № 1414/390/05 от 20.09.2005 г., с което са отнети 4 контролни точки; № 110626 от 20.09.2005 г., с което са отнети 9 контролни точки; № 1414/209/06 от 8.05.2006 г., с което са отнети 2 контролни точки; № 1401/4000/06 от 23.08.2006 г., с което са отнети 2 контролни точки; № 1012/186/07 от 14.05.2007 г., с което са отнети 11 контролни точки и № 1428/463/07 от 2.05.2007 г., с което са отнети 6 контролни точки. Органът твърди, че постановленията са влезли в сила. По делото са приложени следните наказателни постановления: № 396, но от 16.08.2004 г., л. 33. Същото е получено лично от касатора и е влязло в сила на 2.10.2006 г. Наказателно постановление № 544, но от дата 05.10.2004 г., л. 36. На него е отбелязано, че е влязло в сила на 6.12.2005 г. Няма подпис на адресата, нито доказателства за връчване. Наказателно постановление № 16047 от 22.02.2005 г., л. 7, на което е отбелязано, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и е влязло в сила на 8.04.2005 г. Няма доказателства за връчване. Наказателно постановление № 254, но от дата 12.05.2005 г., л. 40. Същото е връчено лично на касатора на 28.11.2005 г. Няма данни да е обжалвано, поради което е влязло в сила на 6.12.2005 г. Наказателно постановление № 390, но от дата 27.07.2005 г., л. 41. Същото е връчено лично на касатора на 28.11.2005 г. Няма данни да е обжалвано, поради което е влязло в сила на 06.12.2005 г. Наказателно постановление № 110626, л. 8. Същото е връчено лично на касатора на 28.11.2005 г. Няма данни да е обжалвано, поради което е влязло в сила на 6.12.2005 г. Наказателно постановление № 209, но от дата 10.03.2006 г., л. 42. На него е отбелязано, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и е влязло в сила на 30.10.2007 г. Няма доказателства за връчване. Наказателно постановление № 4000, но от дата 14.06.2006 г., л. 44. На него е отбелязано, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и е влязло в сила на 30.10.2007 г. Няма доказателства за връчване. Наказателно постановление № 186, но от дата 13.02.2007 г., л. 27. На него е отбелязано, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и е влязло в сила на 18.03.2008 г. Няма доказателства за връчване. Наказателно постановление № 463, но от 13.03.2007 г., л. 35. На него е отбелязано, че е връчено при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и е влязло в сила на 18.03.2008 г. Няма доказателства за връчване. При така установените фактически обстоятелства спорен по делото, с оглед твърденията на касатора, е въпросът правилни ли са фактическите констатации на съда и правилно ли е приложен към тях материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 171, т. 4 ЗДвП, с цел безопасност по пътищата и преустановяване на административните нарушения на водач, на когото са отнети всички контролни точки и е изгубил правоспособността си, но не е върнал свидетелството си за правоуправление, същото се изземва. Изземването е принудителна административна мярка. Видно от хипотезата на правната норма, за да е законосъобразна принудителната мярка е необходимо на лицето да са отнети всички контролни точки и то да не е върнало свидетелството си за правоуправление. Касаторът не спори, че свидетелството не е върнато доброволно. Спорът е досежно другия правопораждащ факт - отнемането на контролните точки. Контролните точки, съгласно чл. 157, ал. 1 ЗДвП, служат за отчет на извършените от водача нарушения. Законодателят, с цел безопасност на движението, е преценил, че извършването на определен брой и вид нарушения е основание за отнемане на правоспособността на водача на моторното превозно средство. С цел ефективност на контрола по отношение на извършените нарушения е въвел максимален брой контролни точки и отнемане на определен брой от тях за определени нарушения. В релевантния нормативен акт - Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (Наредба № Iз-1959), законодателят е определил максимален размер на контролните точки 39 и конкретния брой точки, които се отнемат за отделните нарушения - чл. 4, ал. 1 от Наредба № Iз-1959. Постановил е - чл. 3, ал. 1, че контролните точки се отнемат въз основа на влязло в сила наказателно постановление. Следователно, за да е налице релевантно отнемане на контролни точки, е необходимо да е установено по надлежния ред извършването на някое от визираните в чл. 4, ал. 1 от Наредба № Iз-1959 нарушения. Кога едно нарушение е установено по надлежния ред определя Законът за административните нарушения и наказания. Завършващият релевантен факт е влизането в сила на наказателното постановление, установяващо нарушението и наказанието. Съгласно чл. 64 ЗАНН наказателните постановления влизат в сила, когато не подлежат на обжалване, не са обжалвани или са били обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда. Следователно едва след сбъдването на някой от посочените юридически факти по надлежния ред ще е установено извършването на съответното нарушение и на нарушителя ще следва да бъдат отнети съответния брой контролни точки. За да се установи, че дадено наказателно постановление не е обжалвано е необходимо да се докаже по безспорен и категоричен начин, че адресатът на акта не е упражнил субективното си право на жалба. Същото, както е добре известно, възниква от деня на връчване на акта - чл. 59, ал. 2 във вр. с чл. 58, ал. 1 ЗАНН. С оглед на това неправилен е изводът на съда, че в производството по проверка на законосъобразността на наложената по реда на чл. 171, т. 4 ЗДвП принудителна мярка въпросът за надлежното връчване на наказателните постановления, установяващи нарушенията и съответно отнетите контролни точки, е неотносим и доказателствената тежест за наличие на оспорване на постановлението винаги е на адресата. Когато наказателното постановление е връчено лично на адресата и той твърди, че го е оспорил пред съда, безспорно негова е доказателствената тежест да установи по надлежен ред благоприятния факт, от който иска да черпи права. Когато обаче, актът е връчен при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН задължение на органа е да докаже, че са спазени изискванията на закона, т. е. че нарушителят не е намерен на посочения от него адрес, а новият е неизвестен. Само тогава, когато тези законови изисквания са спазени ще е налице годен юридически факт, който да породи правните последици на влязло в сила наказателно постановление. Няма как доказателствената тежест за установяването на този факт да е на нарушителя. Действията се извършват само и единствено от административния орган и той е този, който трябва да докаже надлежно извършването им - чл. 170, ал. 1 АПК. Едно от наказателните постановления, включени в оспорваната заповед - № 396 от 16.08.2004 г., е потвърдено от съда и по делото са представени доказателства за това. Само две наказателни постановления - № 254 от 12.05.2005 г. и № 390 от 27.07.2005 г., са връчени лично на жалбоподателя срещу подпис. За тях органът няма данни да са обжалвани и основателно ги е приел за влезли в сила. Следователно само по отношение на тях касаторът, ако твърди, че ги е обжалвал, носи доказателствената тежест за този факт. Всички останали наказателни постановление са връчени при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН. За нито едно от тях няма представени доказателства, установяващи, че лицето е търсено и не е намерено на посочения от него адрес, а новият е неизвестен. Липсата на доказателства за изпълнение на изискванията на закона правят факта на връчване на наказателните постановления недоказан, поради което изводът на съда, че те са влезли в сила и следователно породили правни последици е неправилен. Не могат да се приемат за настъпили правни последици, чийто правопораждащ факт не е надлежно доказан. Видно съдът неправилно ценил фактите, неправилно приложил нормата за разпределение на доказателствената тежест и в резултат на това постановил неправилно решение. Същото следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане. Неоснователни са доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради погасяване по давност на изпълнението на наказателните постановления. Съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал. 1. В случая, с наказателните постановления на касатора са наложени наказания - глоба, чието изпълнение се погасява след изтичането на срок от три години. Видно от оспорената заповед за осем (седем, с оглед разликата в датите) наказателни постановления погасителната давност е изтекла. Това означава, че държавата не може принудително да търси изпълнение на наложените с тях наказания - глоби. Нейното субективно право се е погасило. Това не означава, че са се заличили правните последици от извършеното нарушение. Напротив. Наказателното постановление, с което нарушението е установено, ако е влязло в сила, последиците от извършването му ще са настъпили. Отнемането на контролните точки е последица от извършването на нарушението, а не вид наказание за него. Както бе посочено по-горе, то служи единствено за отчет на извършените нарушения и само по себе си не е правопораждащ за отнемането на правоспособността, а с оглед на това и на удостоверяващия го документ, факт. Поради това изтеклата давност за правото на държавата да търси принудително изпълнение на наложените наказания не рефлектира върху правните последици от извършеното нарушение, каквито са отнемането на съответния брой контролни точки, а в резултат на това и изземването на свидетелството за правоуправление. Неоснователно е и твърдението на касатора, че Наредба № I-139, която урежда реда, по който се отнемат контролни точки противоречи на чл. 2, ал. 1 ЗАНН, поради което не следва да се прилага. Преди всичко следва да се посочи, че релевантният нормативен акт е Наредба № Iз-1959, в сила от 15.02.2008 г. С нейния § 2 Наредба № I-139 е отменена. Касаторът, видно от твърденията му, визира не реда на отнемане на точките, а текстовете от наредбите, които определят броя на контролните точки, отнемани за съответните нарушения. Доколкото определянето на контролните точки като подход е идентичен в двете наредби съдът счита за необходимо да посочи, че в наредбите не са определени деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания, за да се твърди противоречие с чл. 2, ал. 1 ЗАНН. Деянията и нарушенията за тях, видно от съдържанието на наредбите - чл. 4 от Наредба № Iз-1959, съответно чл. 3 от Наредба № I-139, са определени в Закона за движение по пътищата. В наредбите е определен броят на контролните точки, които се отнемат за съответните нарушения. Т. е. установена е тежестта, която дадено нарушение има за безопасността на движението и с оглед на това за отнемане на правоспособността. Тази класификация е направена от министъра на вътрешните работи - органът, който в държавата има компетентност по безопасността на движението съгласно чл. 20, ал. 1 във вр. с чл. 7, т. 23 от Закона за Министерството на вътрешните работи, и въз основа на специална законова делегация - чл. 157, ал. 3 от ЗДвП. Неоснователно е и твърдението на касатора, че съдът и административният орган не са отчели факта на възстановяване на тринадесет контролни точки. Видно от мотивите на обжалваното решение, доказателствата по делото и становището на органа фактът, че касаторът е възстановил 13 контролни точки по реда на Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети контролни точки е надлежно отчетен. Съдът изрично посочил в мотивите си, че 7 контролни точки са възстановени на касатора по наказателно постановление № 1428/396/04 (именно поради това в настоящото производство по това постановление се сочат за отнети само 5 контролни точки) и 6 контролни точки са възстановени по наказателно постановление № 1400/6263/03, което не е предмет на оспорената заповед. Видно от изложеното твърдението на касатора за неправилност на обжалваното решение поради неправилност и необоснованост е основателно в частта досежно твърдението за неустановяване на факта на влизане в сила на наказателните постановления, въз основа на които са отнети контролни точки, и досежно твърдението за нарушение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест. Неоснователни са твърденията му за неправилност поради изтекла погасителна давност, противоречие с нормативен акт от по-висока степен и неотчитане на факта на възстановяване на контролни точки. С оглед на горното съдът следва да отмени обжалваното решение и върне делото за ново разглеждане, при което следва да се установи по надлежния ред влезли ли са в сила наказателните постановления, установяващи нарушенията, за които са отнети контролни точки на касатора и с оглед на това да се прецени законосъобразността на оспорената заповед. С оглед изхода от делото, направено от касационния жалбоподател искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Столичната дирекция на вътрешните работи да заплати на Румен Александров Кирилов направените по делото разноски. От доказателствата по делото е видно, че същите са в размер на 15,00 лв. държавни такси и 400,00 лв. адвокатско възнаграждение. За последното няма данни да е направен реално разход, поради което съдът не следва да го присъжда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд,