Решение № 12705 от 22.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8128/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на СТАР ТРАНС 81" ЕООД, гр.Плевен, чрез пълномощник адв.И. Арнаудов от АК-Плевен, срещу Решение 2153/14.06.2024г. постановено по адм.дело 141/2024г. по описа на Административен съд - Плевен, с което е отхвърлено оспорването на СТАР ТРАНС 81 против Решение 2153-14-3/11.01.2024г. на Директора на ТП на НОИ-Плевен, с което е отхвърлена жалба на дружеството и е потвърдено Разпореждане 5104-14-3/22.11.2023г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО при ТП на НОИ-Плевен, с което злополуката, претърпяна от И. В. С. е приета за трудова, по реда на чл.55, ал.1 от КСО. Изложените в жалбата пороци досежно необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, свързано със събирането и оценката на доказателствата и неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 55, ал. 1 КСО са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени издадения административен акт. Ответникът директор на териториално поделение на НОИ (ТП на НОИ) Плевен, в писмен отговор подаден чрез ст. юрк. Савова оспорва касационната жалба. Ответницата В. И. Н. в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Ответниците Л. К. С. и Д. И. С., не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от фактическа страна следното: Първоинстанционния съд е установил, че в периода от 22.05.2018г. до 21.01.2023г. вкл. между СТАР ТРАНС 81 ЕООД и И. В. С. е съществувало валидно трудово правоотношение на основание трудов договор 163/2018 г., допълнителни споразумения от 01.01.2019 г., с 66/01.01.2020, 32/01.01.2021г. и 70/01.04.2022г., като работникът заемал длъжността шофьор на лекотоварен автомобил, като е бил осигурен за всички социални рискове. Съгласно длъжностната характеристика на лицето, на С. било възложено да управлява поверения му автомобил по зададени от ръководителя на предприятието маршрути. На работника бил проведен начален инструктаж по безопасност и здраве на 22.05.2018 г., както и периодичен инструктаж на 13.01.2023 г. Със заповед за командировка от 15.01.2023г. на управителя на дружеството, С. бил командирован за срок от 14.01.2023 г. до 21.01.2023г. вкл. до страна на територията на ЕС със задача превоз на стоки с командировъчни пари за 8 дни, като пътуването следвало да се извърши с лек автомобил рег. [рег. номер] (неправилно посочено от АдмС Плевен като [рег. номер]). На 20.01.2023 г. поради техническа неизправност моторното превозно средство било предадено за ремонт в сервиз в Белгия. Управителят на СТАР ТРАНС 81 ЕООД бил уведомен, като на място бил изпратен друг спедитор на дружеството П. Г. П. с автомобил с рег. [рег. номер]. След пристигането на последния стоката била пренатоварена на другия автомобил и Петков отпътувал с него обратно към България. По делото е безспорно установено, че И. В. С. пътувал с колегата си П. Г. П. към България, когато на 21.01.2023г. в Република Чехия, на път между Пилзен и Бърно, след възникнало пътнотранспортно произшествие С. починал от получени травматични увреждания. На 01.02.2023г. работодателят подал в ТП на НОИ-Плевен декларация за трудова злополука с вх. 5101-14-3/23г. като посочил данни за пострадалия И. В. С. и изложил данни за злополуката, като посочил, че злополуката е по чл. 55, ал.2 от КСО и е станала на случайно работно място (случайно местонахождение на лицето по повод извършваната работа), вид работа: шофьор на лекотоварен автомобил, а специфичното действие, извършвано от пострадалият и свързаният с това действие материален фактор обстоятелството, че пострадалият се е возил, прибирайки се от командировка, както и маркирал, че злополуката е по чл.55, ал.2 от КСО, а като данни за увреждането настъпила смърт. Декларацията била подадена от упълномощено лице с пълномощно с нотариална заверка на подписите. По повод подадена декларация, на основание Заповед 1015-14-14/06.02.2023г., изменена със заповед 1015-14-22/06.03.2023г. на директора на ТП на НОИ Плевен започнала процедура по разследване и събиране на доказателства, от комисия, която обективирала дейността си в протокол 5103-14-13/01.11.2023 г. С Разпореждане 5104-14-3/22.11.2023г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО ТП на НОИ-Плевен приела, че декларираната злополука от осигурителя СТАР ТРАНС 81 ЕООД, станала с И. В. С., се приема за трудова по чл. 55, ал.1 от КСО, като в мотивната част разпореждането се позовало на протокол 5103-14-13/01.11.2023г. Разпореждането било връчено на работодателя на 27.11.2023г. На 12.12.2023г. била подадена жалба от СТАР ТРАНС 81 ЕООД против Разпореждане 5104-14-3/22.11.2023г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО ТП на НОИ-Плевен. С Решение 2153-14-3/11.01.2024г. директорът на ТП на НОИ Плевен отхвърлил жалба като неоснователна и потвърдил, като правилно и законосъобразно, разпореждане 5104-14-3/22.11.2023 г. Първоинстанционният съд е приел, че основният спор между страните касае дали настъпилата смърт на И. В. С. е във връзка и по повод на извършвана работа, възложена от дружеството работодател, както и налице ли са останалите елементи от състава на трудова злополука по смисъла на чл.55 от КСО. При приложение на материалноправната норма на чл. 55 КСО, в която е установена легалната дефиниция, извеждаща юридическите белези на понятието "трудова злополука", решаващият съд приел, че фактическият състав на осигурения социален риск включва следните законови предпоставки: 1. увреждане на здравето на осигуреното лице; 2. това увреждане да е настъпило внезапно; 3. увреждането да е причинило неработоспособност или смърт на пострадалия; 4. наличие на причинна връзка между внезапното увреждане и настъпилия резултат; 5. увреждането да е станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на осигурителя; 6. наличие на функционална връзка между настъпилото увреждане на здравето и условията на труд. Обоснован е извода, съобразно който спорен от правна страна е въпроса досежно характера на злополуката, респ. дали същата е станала по време или при и по повод извършване на работата, за която е бил командирован работника или според твърдението на работодателя, че последния самоволно и без разрешение е решил да тръгне за България, въпреки, че е имал разпореждане да остане до отстраняване на повредата на управлявания от него автомобил, за което са му били предоставени командировъчни средства, поради което и не би могло да се приеме, че е налице предпоставката за ангажиране отговорността по чл. 55, ал. 1 от КСО за трудова злополука - при и по повод на работата. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба първоинстанционният съд приел, че злополуката на 21.01.2023 г., в която е загинал С. е трудова, тъй като увреждането е настъпило внезапно по повод и във връзка с извършване на възложената работа, в периода на командироването му и в интерес на осигурителя. Първоинстанционният съд приел, че във фактическия състав на трудовата злополука, не се съдържа изискването да липсват нарушения от страна на пострадалия на задълженията му по трудовия му договор. Злополуката е трудова и тогава, когато за настъпването й са допринесли и извършени от пострадалия нарушения на трудовия му договор, стига да са налице посочените в чл. 55, ал. 1 КСО елементи. Единственото изключение, което КСО предвижда, е разписаното в чл. 55, ал. 3 КСО, според който няма "трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си". При липсата на фактическа установеност по делото относно умишлено причиняване на злополуката от пострадалия, решаващият съд намерил, че същата следва да се приеме за трудова. Върховният административен съд шесто отделение, споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на решение 2153-14-3/11.01.2024г. на директора на териториално поделение на НОИ - Плевен и потвърденото с него разпореждане на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени и гласни доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, релевиращо необоснованост и нарушение на съдопроизводственото правило за преценка на събраните по делото доказателства. В същата се твърди, че решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка и въз основа на предположения, относно фактите и обстоятелствата при които е настъпила злополуката, а от представените доказателства не можело да се достигне до извод за настъпила трудова злополука. Първоинстанционният административен съд е подложил на преценка събраните гласни доказателства и в частност показанията на свидетелката Й. А., от които е приел за установено, че пострадалото лице И. С. е получил авансов отчет за прогнозни разходи в чужбина за превоза на товара, по банкова сметка на негов колега К. Г. със съгласие на последния, предвид обстоятелството че сметка на С. била запорирана от НАП. В подкрепа на това обстоятелство са и представените пред касационната инстанция писмени доказателства, както и приетото от първоинстнационния съд извлечение от Алианц Банк България от 06.03.24 г., от което става ясно, че по сметка на К. Ц. Г. от СТАР ТРАНС 81 ЕООД на 17.01.2023г. бил преведен служебен аванс за И. С. в размер на 1100 лв. за ремонт. След получаване на информация за авария на автомобила на С., на място бил изпратен П. П., който следвало да претовари микробуса на С. и да поеме остатъка от курса, тъй като не се е знаело колко ще продължи ремонта поради липса на авточаст. Обосновано първоинстанционния съд не е кредитирал показанията на свидетелката, в частта в която посочва, че пострадалото лице е било уведомено от работодателя, че следва да остане в Белгия до отремонтиране на моторното превозно средство. В тази част показанията представляват възпроизведени твърденията на представляващия дружеството и фактите и обстоятелствата, които не са пряко възприети от А.. Първоинстанционният съд е съпоставил показанията на свидетелката в тази част с писмено обяснение от 31.01.2023 г., в който свидетелката в писмена форма е съобщила, че С. се е прибирал от командировка в Белгия. Обосновани са изводите на решаващия съд досежно преценката на събраните по делото доказателства. Освен заповедта за командироване в периода 14.01.2023 г. до 21.01.2023г., липсват други данни, че С. е бил командирован за времето необходимо за отстраняване повредата на управлявания от него автомобил. При това положение, същият е следвало да се прибере в България на 21.01.2023 г., когато е изтичало времето за командироване в чужбина. По делото не е установено твърдението на касатора, че на С. са осигурени средства и хотел за престоя в чужбина след 21.01.2023 г., както и не е установено твърдението, че преведените средства по сметка на Петков са именно с тази цел, тъй като този превод е от 17.01.2023 г., а според писмените обяснения на управителя на работодателя повредата на автомобила е възникнала на 20.01.2023 г.. Противоречието на тези твърдения с писмените доказателства по делото, води до обоснования извод на първоинстанционния съд, че тези твърдения представляват последваща защитна теза на касатора, тъй като липсва логика сумата предназначена за С. да е преведена за повреда настъпила след извършването на превода. При спазване на процесуалното правило на чл. 172 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложимо субсидиарно на основание чл. 144 от АПК, показанията на свидетелката А. обосновано не са кредитирани от съда, в частта относно възпроизвеждане твърдението на кастора, че е наредил на С. да изчака ремонта на автомобила. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че първоинстнационното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормата, посочена като правно основание за неговото издаване - чл. 55 КСО, обуславяща съответните правни последици по приемане на настъпилата злополука за трудова. Наведените от касатора доводи за допуснато нарушение на трудовата дисциплина от работника, обуславящо липсата на предпоставките за приемане на злополуката за трудова, са неоснователни. В хипотезата на правната норма на чл. 55 КСО не са предвидени нарушения и/или санкции, които да вменяват субективен елемент, елиминиращ елемент от фактическия състав на трудовата злополука. Субективен фактор и елемент за трудовата злополука е от значение само при умишлено увреждане на здравето по чл. 55, ал. 3 от КСО, каквото в случая нито се установява, нито се твърди. Обстоятелствата дали е налице нарушение на трудовата дисциплина, са без значение за определянето на злополуката като трудова. Върховният административен съд е имал вече възможност да се произнесе по подобни случаи в смисъл, че евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат има правно значение само в исковото производство по чл. 201, ал. 2 от Кодекса на труда, но не променя характера на злополуката като трудова, след като тя е станала през време и във връзка с извършваната работа или при всяка друга работа, която е в интерес на предприятието. (Решение 6520 от 8.07.2005 г. на ВАС по адм. д. 2393/2005 г., VI о., Решение 6665 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. 1801/2013 г., VI о., Решение 8973 от 19.07.2024 г. на ВАС по адм. д. 1207/2024 г., VI о.) Настоящата съдебна инстанция намира, че по делото липсват данни, които да сочат умишлено причинено самоувреждане. Извършеният анализ на доказателствата по делото не обосновава различен извод. Дори и да е проявена непредпазливост или дори безотговорност от страна на пострадалия, под формата на неизпълнение разпореждане на прекия ръководител в предприятието, не дисквалифицира злополуката като "трудова" по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. От друга страна, механизмът на извършване на увреждането безспорно установява неговата внезапност, която сама по себе си изключва умисъла. Обстоятелството, дали са били спазени нормативно или ненормативно установените изисквания за безопасни и здравословни условия на труд, включително дадените инструкции за работа, е ирелевантно за определянето на злополуката като трудова, ако тя е възникнала при или по повод възложената работа, респ. при работата, извършена в интерес на предприятието. Дори част от причините за настъпване на злополуката да са резултат от непредпазливото поведение на пострадалия, не може да бъде променен характерът на злополуката по аргумент от чл. 55, ал. 3 от КСО, която изключва от кръга на трудовите злополуки само умишлено причинените от пострадалото лице. Няма също така данни, че травматичното увреждане е настъпило в резултат на неспазване на трудовата дисциплина, респ. изпълнение на задължения извън описаните в длъжностната му характеристика. Спорен по делото е въпросът дали при обстоятелствата, при които е станала злополуката, може да се приеме, че е налице функционална връзка между причиненото на пострадалия работник увреждане и извършваната от него работа, която връзка да обуслови направения от административния орган извод, че в случая е налице трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Пострадалият е бил командирован на работа извън страната за определен срок, при което е налице продължително състояние, свързано с изпълнение на трудови задължения. Това състояние при командироване се отнася както за времето за изпълняване на трудови функции, така и за времето на почивки и пътувания. Следователно между осъществяването на трудовата дейност и увреждането има функционална зависимост (Решение 57 от 5.01.2009 г. на ВАС по адм. д. 7763/2008 г., VI о.) Предвид изложените съображения, касационната инстанция намира за изпълнени законоустановените предпоставки по чл. 55, ал. 1 КСО за определянето на злополуката като трудова. Съобразно наличните данни административният акт на цитираното в него фактическо и правно основание правилно е приет от първоинстанционния съд за законосъобразен. С оглед на изложеното Върховният административен съд шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, е неоснователна претенция на касатора за присъждане на съдебни разноски. Ответниците по касацията не са правили искания за разноски.. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд шесто отделение,