Решение № 4591 от 3.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8173/2013 г.

Решение № 4591 от 3.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8173/2013 г., V о., докладчик съдията Марина Михайлова Производството по делото е образувано по касационни жалба на Йордан Янков Чакъров от град София и на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия против решение от 21.03.2013 г., постановено по адм. дело № 7307/2010 г. на Административен съд София - град /АССГ/. Оплакванията в касационната жалба на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия са за недопустимост на съдебното решение, като постановено срещу ненадлежна страна, алтернативно за неговата неправилност - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Оплакванията в касационната жалба на Йордан Янков Чакъров са за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия, както и за основателност на касационната жалба на Йордан Янков Чакъров. Касационните жалби са подадена в сроковете по чл. 221, ал. 1 от АПК и чл. 232 от АПК, от надлежни страни и при наличие на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Производството пред АССГ е образувано по искова молба на Йордан Янков Чакъров за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал . 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител за сумата 9430 лева, представляваща брутната му заплата за 10 месеца, за периода от 30.04.2010 г. до 30.02.2011 г., когато не е бил на държавна служба поради незаконното му уволнение, както и лихва за забава върху посочената сума до окончателното й заплащане. Първоинстанционният съд е установил, че с влязло в сила решение по адм. дело № 4130/2010 г. на Административен съд София - град, оставено в сила с решение от 22.02.2012 г. по адм. дело № 3317/2011 г. на Върховния административен съд е отменена като незаконосъобразна заповед № 03-25/30.04.2010 г. на изпълнителния директор на ИАНМСП, с която било прекратено служебното правоотношение на Чакъров от длъжността "младши експерт" в отдел "Мониторинг", Главна дирекция "Конкурентоспособност и иновации" в Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия, с ранг IV младши. По делото е установено, че за периода от посочените в исковата молба 10 месеца касаторът Чакъров не е получавал доходи по друго трудово правоотношение, които да бъдат приспаднати от дължимото се обезщетение. Размерът на трудовото му възнаграждение по служебно правоотношение към датата на прекратяването на същото е бил 483 лева ( основна заплата 460 лева и прослужено време 23 лева), като служителят е получавал и допълнително възнаграждение по чл. 6 от ПМС № 67/2010 г. в размер на 460 лева. Като е обсъдил така събраните доказателства, съдът е изложил мотиви, че са налице предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, при наличието на които на незаконно уволнения държавен служител следва да бъде присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа, а именно: налице е влязло в сила съдебно решение, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, и е определен размера на брутното му възнаграждение към момента на прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител. С оглед на това на касатора Чакъров е присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 4347 лева. Прието е също така, че следва да бъде присъдена и лихва за забава върху главницата, считано от 22.02.2012 г. - датата на влизане в сила на решението, с което признато за незаконно уволнението до окончателното изплащане на обезщетението. Касационната инстанция намира така постановеното решение за допустимо и правилно. Неоснователно е оплакването, че първоинстанционния съд се е произнесъл срещу субект, който не е пасивно легитимиран да отговаря по жалбата на Йордан Чакъров, тъй по силата на § 5, ал. 3 от ПМС № 80/2012 г., в сила от 01.05.2012 г., дейността на ИА за насърчаване на малките и средни предприятие /ИАНМСП/ е преминала към Главна дирекция "Европейски фондове за конкурентноспособност"към МИЕТ, който е правоприемник на ИА. В настоящия случай по отношение на правоприемството е приложим § 5, ал. 2 от ПЗР на МПС № 80/2012 г., съгласно която извън случаите по ал. 1 за постигане на определената в § 2, т. 8 численост на персонала на администрацията на ИАНМСП трудовите и служебни правоотношения със служителите на агенцията се уреждат от изпълнителния директор при условията и по реда на чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, съответно по реда на чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл. Служебното правотношение на касационния ответник е прекратено по реда на чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл от изпълнителния директор на ИАНМСП и всички законови последици от това уволнение следва да бъдат реализирани от този административен орган. Още повече, че ако се приеме тезата на касатора, той не следва да е процесуално легитимиран да подаде касационна жалба срещу оспореното решение. Видно от представеното по делото пълномощно на юрк. Монова, тя е упълномощена по делото от изпълнителния директор на ИАНМСП към министъра на икономиката, енергетиката и туризма. В производството пред първата инстанция същият юрисконсулт е представлявал административния орган, и не е направила възражения за промяна на правосубектността на упълномощителя й. С оглед на това постановеното от АССГ решение е допустимо. Решението е правилно. С отмяната на заповедта за уволнение възниква правото на ищеца да получи обезщетение за понесените от него вреди. Съгласно чл. 39 от Закона за държавния служител държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител предвижда обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Определянето на обезщетението е въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В конкретния казус неправилно първоинстанционния съд е приел, че размерът на дължимото се обезщетение следва да бъде определен съобразно размера на получаваното от държавния служител брутно трудово възнаграждение към датата на прекратяване на служебното му правоотношение. Това тълкуване е неправилно, предвид изричната разпоредба на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл /в приложимата й редакция, обн. в ДВ. бр. 935/2003 г./ съгласно която брутната заплата за определяне на обезщетението е тази, която е определена към момента на признаване на уволнението за незаконно или към момента на явяване на служителя да заеме службата. Следователно съдът е следвало да определи размера на брутната заплата на касатора към датата 22.02.2012 г., когато е влязло в сила решението за признаване на уволнението му за незаконно и това би бил размерът за възнаграждението за конкретната длъжност, която касаторът е заемал преди уволнението. Тъй като в касационната жалба не се прави оплакване относно датата на определяне размера на обезщетението, а се оспорва начина на определяне на размера на възнаграждението, съдът счита, че не следва да се отменя решението в тази част като неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради липса на касационно оплакване в тази част. Неоснователен е доводът на касатора Чакъров за неправилно определяне на размера на обезщетението за оставането му без работа и позоваването му на ПМС № 67/2010 г. Относно претенцията за изплащане на допълнително възнаграждение, правилно съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от ПМС № 67/2010 г., в която е предвидено, че начисляването и изплащането на допълнителното възнаграждение по ал. 1 и 2 се извършват на базата на действително отработените дни. Заетостта се доказва с месечен отчет. А при липсата на данни за действително отработени дни не може да възникне задължение за органа по назначаване да определи и начисли допълнително възнаграждение. От тук следва и изводът, че не е налице неизплатена част от дължимо на касатора обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Претенцията в тази й част е неоснователна. Неоснователно е и оплакването на изпълнителния директор на ИАНМСП, че обезщетението е следвало да бъде присъдено за период от 6 месеца, а не за период от 10 месеца, поради изменението на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, в сила от 01.07.2012 г. Касае се за изменение на материалноправна норма, което се прилага от влизането й в сила - 01.07.2012 г. Подадените преди тази дата искови молби/ жалби/ с претенции за обезщетение следва да се разглеждат съобразно приложимата норма на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл преди посочената дата. В случая жалбата, с която е направено искането за присъждане на обезщетение е постъпила в АССГ на 03.06.2010 г., с оглед на което правилно първоинстанционният съд е определил обезщетение за период от 10 месеца. Законосъобразно е заключението на съдебния състав, че не са налице основания за прихващане на така определеното обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, изплатена на служителя на основание 106, ал. 4 от ЗДСл - неспазен срок на предизвестие. Последното има за цел да възмезди служителя за неправомерното поведение на работодателя, който в нарушение на законовите изисквания не му отправя предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение. Това обезщетение е изплатено на служителя на правно основание, което с отмяната на уволнението не е отпаднало. Следователно служителят не дължи връщане на тази сума и прихващане не може да се извърши. Изводът на първоинстанционния съд за основателност на възражението за прихващане по отношение на сумата от 483 лв., изплатена на служителя на основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение е законосъобразен. Обезщетението по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл има за цел да възмезди служителя за вредите, претърпени от прекратяването на служебното правоотношение. Поради това с отмяната на уволнението, отпада и основанието за изплащане на сумата. Обоснован е изводът, че сумата е получена от служителя на отпаднало основание, поради което последният дължи връщането й. Правилно съдът се е произнесъл и по искането за присъждане на мораторна лихва с правно основание на чл. 86 от ЗЗД, върху определеното обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода от 30.04.2010 г. до 28.02.2011 г. Началният момент на забавата, посочен в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г. т. 4 от същото, съгласно който мораторната лихва върху присъдената сума може да се претендира от влизане в сила на решението на ВАС № 2588/22.02.2012 г. по адм. дело № 3317/2011 г., с което е отменен незаконосъобразен или унищожаем административен акт поради незаконно уволнение и в случая тази дата е 22.02.2012 г., правопораждащият факт за неговото наличие е решението, с което ВАС е отменил заповедта за незаконно уволнение и решението на съда в тази част е правилно. Предвид на изложеното, оспореното решение като обосновано, постановено при спазване разпоредбите на материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Разноски от касационния ответник пред настоящата инстанция не са претендирани, поради което такива не следва да бъдат присъдени. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение