Решение № 8709 от 11.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1841/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Общински съвет Стара Загора чрез юриск. С. Николова срещу решение 74/08.01.2024 г., постановено по адм. дело 278/2023 г. по описа на Административен съд гр. Стара Загора, с което по жалба на П. Т. З. от гр. Димитровград е отменена разпоредбата на чл. 23, т.1 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Стара Загора, приета с решение 107/29.03.2012 г. на Общински съвет Стара Загора (Наредбата), изменена с решение 695/16.05.2013 г. Обжалва се решението и в частта за разноските. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, но не са посочени конкретни отменителни основания съгласно чл. 209, т. 3АПК. От изложението в касационната жалба може да се направи извод, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касационния жалбоподател по делото е представено предложение на Кмета на Община Стара Загора от 31.01.2012 г. за отмяна на тогава действащата Наредба и приемането на нова, като неразделна част от това предложение е самата Наредба в Приложение 1. Налице са според касатора разпечатки и екранни снимки от интернет страницата на Община Стара Загора, препис извлечение на решение 93 по протокол 6/16.02.2012 г., а също и решение 107/29.03.2012 г., изменено и допълнено с решение 203/26.04.2012 г. и мотивите към Наредбата. Твърди се, че е налице и извлечение от решение 646 по протокол 20/28.03.2013 г. на Общински съвет Стара Загора (ОбС) за изменение и допълнение на Наредбата. Относно гласуването на Наредбата, в касационната жалба се съдържа изявление, че решенията са приети при наличие на задължителния кворум от общинските съветници и с гласовете на минимум половината от тях. За необоснован се приема изводът на съда за нарушение на нормата на чл. 28, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), както при първоначалното приемане на Наредбата, така и при изменението й Според касатора в административната преписка се съдържат мотиви, изготвени от вносителя на проекта и публикувани по реда на чл. 26, ал. 3 ЗНА, както при първоначалното приемане така и при изменението й. Макар мотивите да не съдържат изрично отбелязване за съответствие на проекта с правото на Европейския съюз (ЕС), като според касатора този единичен пропуск е несъществен с оглед с оглед вида и конкретиката на уредените с обжалваната разпоредба обществени отношения. В касационната жалба се излагат доводи, че към момента на приемане на последния размер на цената в чл. 23, т.1 от Наредбата към 2013 г. действащата редакция на чл. 99, ал. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) е гласяла Съответният общински съвет може да определя такса за паркиране при условията на ал. 1, което според касатора означава, че към момента на приемане на Наредбата същата е в съответствие с действащия закон, като както в Наредбата, така и в закона се използва термин такса. Според касационния жалбоподател след изменението на посочената разпоредба през 2015 г. законодателят е прогласил, че общинският съвет определя цена, но в конкретния случай е без съществено значение ползваната терминология такса или цена, тъй като е очевидно, че след изменението на закона става въпрос за цена. Пояснява се, че услугата е платено паркиране и реално представлява договор за наем на недвижим имот, сключван между собственика на пътя и съответния водач на МПС, като плащането за това право на държане на част от пътя не може да се третира като задължение за плащане на такса, независимо, че в ЗДвП до някакъв момент се е ползвал термин такса. Касаторът сочи, че оставането в Наредбата на записа такса също не изменя характера на дължимото плащане, което от 2015 г. коректно е определено в действащия ЗДвП като цена. В касационната жалба се твърди, че независимо от ползваната терминология плащането за тази услуга е плащане по договор за наем е облагаема с ДДС сделка. Наред с това според касатора специалният закон чл. 99, ал. 3 ЗДвП не поставя изискване таксата за паркиране, предвидени в обжалвания чл. 23, т. 1 от Наредбата да бъде определена въз основа на необходимите материално технически и административни разходи, по примера на чл. 7 ЗМДТ и в този смисъл приемането на Наредбата не изисква финансова обосновка. Направен е извод от касатора, че оспорената разпоредба от Наредбата не е приета при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и не противоречи на норма от по висок ранг. Иска се да се постанови решение, с което да се отмени обжалваното решение, вкл. и в частта за разноските. В депозирана по делото молба на 22.05.2024 г. се претендират разноски по представения списък по чл. 80 ГПК за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна. Ответникът по касационната жалба П. Т. З. от гр. Димитровград в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния си представител адв. Б. Бойчев, я оспорва, като счита обжалваното решение като правилно и иска да се остави в сила. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на разноските на насрещната страна. Прилага се по делото списък на разноските по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна прокуратура в писмено заключение счита касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Пред първоинстанционния съд е оспорена разпоредбата на чл. 23, т. 1 от посочената по горе Наредба, според която в изменената й редакция през 2013 г. за ползване на терени общинска собственост с цел паркиране и престой на моторни превозни средства се заплащат такси с посочените в нея размери. В обжалваното решение е прието, че на съда е било известно служебно от други актове на ОбС, а и от други разпоредби от процесната НОАМТЦУТОСЗ, че към момента на приемането й и към момента на постановяване на съдебното решение численият състав на ОбС включва 51 съветници и затова Наредбата и последвалите я изменения е приета при спазване на изискванията за кворум и мнозинство чл. 27, ал. 2 и 4 ЗМСМА (в относимите редакции). Според съда при приемането на Наредбата и впоследствие при измененията й е допуснато нарушение на чл. 27, ал. 5 ЗМСМА, предвиждаща решенията на общинските съвети по чл. 21, ал. 1, т. 7 ЗМСМА да се приемат с поименно гласуване, което се отразява в протокола от заседанието. Въпреки дадените указания на ответника, съдъте приел, че те не са изпълнени и не е доказано изпълнението на законовите изисквания за приемането на оспорената разпоредба, вкл. спазването на регламентираната процедура за внасянето, разглеждането, обсъждането и приемането на подзаконовия нормативен акт. Посочено е от съда, че с протоколно определение от 26.10.2023 г. ответникът е задължен да представи и протоколите, и решенията от сесията на ОбС, на която е била приета оспорената разпоредба, но въпреки това са били представени според съда само препис извлечения от протоколите за гласуване на първо и второ четене при приемане, съотв. при изменение на оспорената разпоредба, в които е налице обикновеното отразяване на броя на гласувалите за, против и въздържали се. Съдът е установил и нарушение на чл. 28 ЗНА, тъй като към проекта не са приложени мотивите, съотв. доклад съгласно изискванията по ал. 2. Съдът е направил извод, че са налице бланкетни мотиви за приемане на Наредбата, общи формулировки на съображенията за изменението й, доколкото конкретни мотиви не са посочени. В обжалваното решение е прието, че когато с нормативен акт се въвеждат парични задължения към държавата или общинския бюджет, за да може да се прецени дали предвидената финансова тежест за ползвателите на предоставяната срещу заплащане на такса услуга, е необходима за изпълнение на целите на закона и е пропорционална на така преследваните цели. Според съда са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и те съставляват отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК. Посочено е в съдебното решение, че оспорената разпоредба е и материално незаконосъобразна съгласно чл. 99, ал. 3 ЗДвП, като според съда макар да става въпрос за предоставяне от общината на услуга ползване на общинска собственост с цел задоволяване на комунални потребности на населението, но законодателят е регламентирал платеното паркиране в населението места на определените от общинските съвети места не като стопанска дейност. Направен е извод от съда, че съгласно чл. 142, ал.1 АПК съдът преценява съответствието на оспорения акт с материалния закон към момента на издаване на акта, но преценката за законосъобразност на подзаконовия нормативен акт, т.е. за съответствието му с по високите по степен нормативни актове, както и да съобрази настъпилите след издаването на акта новонастъпили факти от значение за делото, тъй като отмяната на подзаконови нормативни актове винаги е от деня на влизане в сила на съдебното решение арг. от 195, ал.1 АПК. Тази преценка съдът е приел, че извършва към момента на приключване на устните състезания чл. 142, ал. 2 АПК. Такъв нов факт съдът е посочил, че е промяната на закона чл. 99, ал. 3 ЗДвП, изменяща характера на правоотношенията, възникващи при и по повод ползването на платен паркинг и съотв. предвиждаща за заплащане цена за осъществената от общината стопанска дейност, а не на такса, както е уредено паричното задължение за кратковременно паркиране и престой, визирано в оспорената разпоредба, поради което съдът е приел, че тя противоречи на нормативен акт от по висока степен. Обжалваното решение е правилно постановено. Първоначално първоинстанционният съд с определение 325/22.05.2023 г. по адм. дело 278/2023 г. на Административен съд гр. Стара Загора е оставил без разглеждане жалбата на П. З. срещу чл. 23, т.1 от посочената по горе Наредба на ОбС - Стара Загора поради липса на пряк и непосредствен правен интерес от оспорването. Съдът въпреки посоченото от З., който е обосновал правния интерес от оспорването с редовно посещение в Регионална библиотека Захари Княжески в гр. Стара Загора, в която е бил постоянен читател, като и е заплащал такса за паркиране за зелена зона с представени копия от талоните, приложена е и фактура, а също и за ползван интернет, е приел, че жалбата е процесуално недопустима и я оставил без разглеждане и делото е било прекратено. С определение 7878/14.07.2023 г. по адм. дело 5999/2023 г. на ВАС, Първо отделение е отменено горното определение и е върнато делото на същия съдебен състав на Административен съд гр. Стара Загора за разглеждане по същество на жалбата срещу чл. 23, т.1 от Наредбата. С него е прието, че за П. З. е налице правен интерес от оспорването на посочената разпоредба от Наредбата предвид представените от него доказателства, като е установено, че той се движи на територията на гр. Стара Загора, за което е представил доказателства талони за паркиране в зелена зона и фактура, както и карта за посещаване на регионалната библиотека в същия град. При така изложеното е прието в определението на ВАС, Първо отделение, че за П. З. е налице доказан правен интерес от оспорване на чл. 23, т.1 от Наредбата на Общински съвет Стара Загора . В изпълнение определението на ВАС, Първо отделение първостепенният съд е разгледал жалбата на П. З. по същество, като е отменил оспорената разпоредба на чл. 23, т.1 от Наредбата. Законосъобразно първостепенният съд е приел, че в нарушение на чл. 27, ал. 5 във връзка с чл. 21, ал. 1, т 7 ЗМСМА гласуването на оспореното решение не е проведено поименно. Представените доказателства от касатора въпреки указанията на съда, не са в изпълнение на посочените разпоредби. Това нарушение представлява и самостоятелно основание за отмяна на подзаконовия нормативен акт в оспорената му част. Касаторът не излага никакви конкретни доводи защо гласуването в Общинския съвет не е проведено поименно. По делото е представено предложение от кмета на Община Стара Загора за изменение на посочената Наредба, в което се съдържат мотиви, вкл. и относно процесната разпоредба. Проектът за изменение на Наредбата е публикуван на интернет страницата на Община Стара Загора за обществено обсъждане и за това обстоятелство не се спори между страните по делото. Настоящият съдебен състав не възприема изводите на съда, че мотивите са бланкетни и в тях не се съдържат конкретика относно разпоредбата на чл. 23, т. 1 от Наредбата, поради което според съда нарушението е по чл. 28 ЗНА. Видно от данните по делото в проекта на Наредбата с оглед изменението през 2013 г., предмет на оспорване пред първостепенния съд, се съдържат достатъчно мотиви за изменението на чл. 23, т. 1 от Наредбата. Посочено е, че таксата за кратковременно паркиране следва да се увеличи предвид разширяването на "Зелена зона" в града, въвеждане на SMS - система и фискализиране на устройствата. Това изменение според проекта за изменение на Наредбата е мотивирано с увеличаване на разходите за пътна маркировка и сигнализация, комисионни на GSM - оператори и заплащане на доставчици на услугата по фискализиране. Предвид изложеното не може да се приеме, че липсват мотиви в проекта за изменение на Наредбата в частта по чл. 23, т.1 от Наредбата. Изменението на Наредбата в частта по чл. 23, т.1 е в смисъл, че до момента на приемане на оспореното решение пред първостепенния съд относно чл. 23, т.1, разпоредбата е предвиждала за кратковременно паркиране да се заплаща "такса", а след промяната на чл. 99, ал. 3 ЗДвП законодателят е регламентирал заплащане на "цена", но в процесната Наредба отново в чл. 23, т.1 заплащането за паркиране е посочено като "такса". Не може да се приеме доводът на ответника по касация, че без значение е как е дефинирано това заплащане, тъй като обосновано решаващият съд е разграничил двата вида отношения между общината и гражданите, които ползват паркиране на територията на Община Стара Загора. Правилно първоинстанционният съд е приел, че чл. 23, т. 1 от общинската Наредба е в противоречие с материалния закон. Разпоредбата на чл. 99, ал 3 ЗДвП при приемането й, в сила от 01.01.1999 г. е в смисъл, че съответният общински съвет може да определя такса за паркиране, като в този вид тя е съществувала до 22.05.2015 г., когато законодателят е заменил такса с цена и в тази връзка правилно е отразено в съдебното решение, че е променен характера на правоотношенията, като с изменението на посочения закон, от правоотношения във връзка с осъществената от общината комунална дейност в правоотношения във връзка с осъществяваната от общината стопанска дейност по управление и разпореждане с имоти общинска собственост, за която вече се заплаща цена, а не такса. При събирането на местни такси общината участва като орган на власт, а за цена като, стопански субект, поради което качеството на общината при двата вида отношения са различни. Правилно съдът се е позовална изменението в ЗДвП и несъобразяването на администрацията с него при изменение на чл. 23, т. 1 от Наредбата, което е в нарушение на посочения материален закон. При така изложеното обосновано първостепенният съд е приел, че чл. 23, т.1 от Наредбата, приета с решение 107/29.03.2012 г., изменена с решение 695/16.05.2013 г. на ОбС Стара Загора следва да бъде отменена поради допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и при противоречие на нормативен акт от по висок ранг, какъвто е чл. 99, ал. 3 ЗДвП във връзка с чл. 196 АПК. Отмяната на нормативния акт или на част от него е от деня на влизане в сила на съдебното решение и това е разпоредено в чл. 195, ал.1 АПК, поради което обосновано в обжалваното решение съдът е извършил преценка към момента на приключване на делото пред първата съдебна инстанция. С оглед посоченото по горе касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение като постановено, без да са налице сочените от касатора отменителни основания, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане в писмения отговор от 09.02.2024 г. на адв. Б. Б., на П. З. следва да се присъдят на правените разноски за касационната инстанция в размер на 1 500 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение