Решение № 4317 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1269/2018 г.

Решение № 4317 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1269/2018 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-министъра на здравеопазването, чрез процесуален представител, срещу решение № 7441 от 07.12.2017 г. постановено по адм. дело № 3141 по описа за 2017 г. на Административен съд - С.-град (АССГ). Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че за удостоверяване на упражняване на дейност "лекар по дентална медицина" в продължение на не по-малко от три последователни години през последните пет години, преди удостоверяването е необходимо да бъдат кумулативно изпълнени следните обстоятелства: наличие на удостоверение за професионални квалификация за професията "лекар по дентална медицина", което не отговаря на всички квалификационни изисквания на чл. 34 от Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 07.09.2005 г. относно признаването на професионалните квалификации (Директива 2005/36/ЕО) и удостоверението за професионална квалификация, следва да удостоверява успешно завършване на обучение, което е започнало преди референтната дата, предвидена в точка 5.3.2 от Приложение V на същата директива. Излага подробно нормативната уредба по издаване на удостоверение за признаване на квалификации. Прави искане да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго с което да се отхвърли жалбата на В. Т. С.. Претендира юрисконсулско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на исканите от ответната страна разноски. Ответникът - В. Т. С., чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по съображения подробно изложени в депозиран по делото писмен отговор. Прави искане решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски по представен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отменил мълчалив отказ по заявление вх. № 50-УП-112 от 02.02.2017 г. на В. Т. С., с искане да му се издаде свидетелство по чл. 23, ал. 1 от Директива 2005/36/ЕО, върнал е преписката на министъра на здравеопазването за ново произнасяне по заявлението, съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона в мотивите на решението и е осъдил министерство на здравеопазването да заплати на В. Т. С. направените по делото разноски. За да постанови решението си, съдът е приел за установено от фактическа страна, че административното производство е инициирано от В. С. със заявление до министъра на здравеопазването за издаване на удостоверение за придобита професионална квалификация "лекар по дентална медицина", специалност "Обща стоматология", което да послужи пред К. Ш.. В придружителното писмо от същата дата жалбоподателят е посочил, че удостоверението за придобита професионална квалификация ще послужи като доказателство за натрупан професионален стаж във връзка с действителното и законосъобразно упражняване на регулирана професия "лекар по дентална медицина" в продължение на не по-малко от три последователни години на територията на Р. Б.. Съдът е установил, че на основание чл. 3, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на удостоверения, свързани с придобита професионална квалификация на територията на Р. Б., необходими за достъп или за упражняване на регулирана професия на територията на друга държава-членка (Наредбата) е издадено удостоверение № Д/В-17-1 от 06.03.2017 г., с което е удостоверена професионалната квалификация на д-р В. Т. С. - "лекар-стоматолог", посочено е че има право да упражнява медицинската професия на територията на Р. Б., признатата му е специалност "Обща стоматология", в резултат на проведен пълен курс на обучение с продължителност три години съгласно българското законодателство в сила към момента на придобиване на специалността, като е уточнено, че придобилите тази специалност ползват права на специалисти по "Обща дентална медицина". От правна страна АССГ е приел, че издаденото от оправомощения от министъра на здравеопазването заместник-министър на здравеопазването, удостоверение, съдържа информация за придобитата професионална квалификация и специалност, съответно и за правата на В. Т. С. да упражнява медицинска професия и специалност по "Обща стоматология" на територията на Р. Б.. В издаденото удостоверение е посочено формално, че за признаване придобитата специалност следва да бъде приложена Общата система за признаване на доказателства за обучение съгласно Г. I на дял III от Директива 2005/36/ЕО, като не се съдържа изискуемата по чл. 4. ал. 1, т. 2 от Наредбата информация. Информацията по чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредбата се изразява в съответствието на придобитата квалификация с изискванията на Директива 2005/36/ЕО или наличието на придобити права по смисъла на чл. 23. ал. 1 или чл. 30 от Директива 2005/36 или прилагане на общата система за признаване на доказателства за обучение съгласно дял III. глава I от Директива 2005/36. Съдът е приел, че в случая не се оспорват притежаваните и признати на В. С. професионална квалификация и специалност в системата на здравеопазването, но не е посочен периодът, в който същият действително и законосъобразно е упражнявал медицинската професия на територията на Р. Б., специалност "Обща стоматология", за да послужи издаденото удостоверение за признаване на професионална квалификация и/или специалност в системата на здравеопазването в друга държава-членка Швеция. АССГ е изложил мотиви за спазване принципа на автоматично признаване, даващ право на достъп до професионална дейност (чл. 21 от Директива 2005/36/ЕО) и на придобитите права при действително и законосъобразно упражняване на съответните дейности в продължение на не по-малко от три последователни години (чл. 23, § 1 във връзка с чл. 3, § 1. б. "а" и "б" от Директива 2005/36/ЕО). Върнал е преписката на органа с указание, след преценка на събраните доказателства да се издаде свидетелство по чл. 23, ал. 1 от Директива 2005/36/ЕО. Решението е правилно. Предмет на искането, с което органът е сезиран, е издаването на документ, от значение за признаване и упражняване на права. Съгласно чл. 23, ал. 1 от Директива 2005/36/ЕО, съответно чл. 39, ал. 1 от Закона за признаване на професионални квалификации (ЗППК), когато удостоверението за професионална квалификация за професия "лекар по дентална медицина", не отговаря на всички предвидени в директивата, съответно в закона изисквания, всяка държава-членка признава като достатъчно доказателство удостоверения за професионални квалификации, издадени от държавите-членки, доколкото такива удостоверения удостоверяват успешно завършено обучение, при определените изисквания, и са придружени със свидетелство, в което се посочва, че титулярите са упражнили действително и законосъобразно съответните дейности в продължение на не по-малко от три последователни години през последните пет, предшестващи издаването на свидетелството. Според чл. 3, § 1, буква "в" от Директива 2005/36/ЕО удостоверение на професионална квалификация са дипломи, свидетелства и други удостоверения, издадени от компетентен орган в държава-членка, определен за тази цел по силата на законови, подзаконови и административни разпоредби на тази държава-членка и удостоверяващ успешното завършване на професионално обучение, проведено преимуществено на територията на Общността. Следователно това удостоверение и свидетелство са документи, въз основа на които компетентните органи в държавите-членки признават правото на гражданина на Европейския съюз да упражнява съответна регулирана професия. Видно от представените документи С. притежава диплома ДВО № 038737 за завършено висше образование по специалност "Стоматология" и придобита професионална квалификация "лекар-стоматолог", издадена от Московски медицински стоматологичен институт - Р. Ф. през 1990 г. Дипломата е призната от министерство на образованието и науката на Р. Б. с удостоверение № 39-39 от 20.11.2006 г., въз основа на което д-р В. Т. С. има право да упражнява медицинската професия на територията на Р. Б.. Разпоредбата на § 4, ал. 2 във вр. с чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗППК определя за орган по издаване на удостоверенията, за установяване на придобита професионална квалификация на територията на страната за регулирана професия, каквато е професията на В. С., министъра на здравеопазването. Съгласно § 4, ал. 1 от ЗППК това става при условия и ред, определени в наредба. Следователно налице е законово определен орган, в чиято компетентност е издаването на документ от значение за признаване и упражняване на права. В случая с удостоверение рег. № Д/В-17-1 от 06.03.2017 г. касаторът е упражнил правомощието си да издаде удостоверение, но мълчаливо не се е произнесъл по искането за издаване на свидетелството за упражняваната дейност. Именно това мълчаливо непроизнасяне на органа по цялото искане, с което е сезиран, е предмет на оспорване в производството пред първоинстанционния съд. АССГ подробно и прецизно е обосновал характера на оспорения акт и именно с оглед на така установения мълчалив отказ на органа да извърши поискана от него услуга по издаване на удостоверение, в частта за издаване на свидетелство за упражняваната дейност, извършил проверката си за законосъобразност и се е произнесъл. Правилни са изводите на съда, за наличието на основание по смисъла на чл. 168 във вр. с чл. 146, т. 2, т. 4 и т. 5 от АПК, за отмяна на мълчаливия отказ по заявление вх. № 50-УП-112 от 02.02.2017 г. да се издаде свидетелство по чл. 23, ал. 1 от Директива 2005/36/ЕО и връщане на преписката на компетентния административен орган. Направеното в касационната жалба възражение, че министърът на здравеопазването може да удостовери упражняването на дейност лекар по дентална медицина в продължение на не по-малко от три последователни години през последните пет години преди удостоверяването, само ако дипломата за придобита професионална квалификация "лекар по дентална медицина" е призната от министъра на здравеопазването в съответствие с минималните квалификационни изисквания за упражняване на тази професия съгласно Директива 2005/36/ЕО, е в противоречие с разпоредбата на § 80, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗЗ и с обстоятелството, че не съществува друг ред за издаване на претендираното удостоверение, включващо съдържанието, което се извежда от чл. 23, § 1 от Директива 2005/36/ЕО. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора направено от ответника искане за присъждане на разноски е основателно и на основание чл. 143, ал. 3 и 4 от АПК съдът следва да осъди министерството на здравеопазването, юридическото лице, в чиято структура се намира касационният жалбоподател, да заплати на В. Т. С. направените за по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Разноските са своевременно претендирани, като видно от банково извлечение от 17.01.2018 г. са доказани до размер от 794, 42 лв. (съгласно курса българския лев към отделни чуждестранни валути валидни за 17.01.2018 г.). Касаторът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради липса на фактическа и правна сложност на спора. Претендираното от процесуалния представител на ответника възнаграждение действително надвишава минимално определеното такова в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но доколкото надвишението не е значително и предвид правната сложност на делото, настоящата инстанция намира, че възражението за прекомерност е неоснователно. Останалите претендирани с молбата по чл. 80 от ГПК разноски, направени в производството пред АССГ, са присъдени на ответника с обжалваното решение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение