Решение № 1901 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12722/2018 г.

Решение № 1901 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12722/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, адрес гр. Варна, ул. "Цар Калоян" № 2 срещу Решение № 1615 от 24.07.2018 г. на Административен съд, гр. Варна, постановено по административно дело № 1460/2018 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед № 365 з-1417 от 12.04.2018 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, с която на основание чл. 41, т. 4 от Закона за чужденците в Република България на Г. Хадже е приложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход".

Касационният жалбоподател - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилно съдът приема за нарушена разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), тъй като при издаване на заповедта визираните в разпоредбата обстоятелства са отчетени. Органът няма възможност да предостави на лицето законен статут за пребиваване, поради което то винаги ще се явява незаконно пребиваващ на територията на страната чужд гражданин. Сочи, че държавата има суверенно право да контролира влизането и пребиваването в страната на чужди граждани и няма нормативно задължение да гарантира на чуждите граждани право на продължително пребиваване.

Счита, че органът не е нарушил и чл. 59, ал. 2 АПК, тъй като заповедта е фактически и правно мотивирана.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли оспорването. Претендира направените за двете инстанции разноски. Касаторът ес представлява от юрисконсулт Г. Георгиев.

Ответникът по касационната жалба – Г. Хадже, счита същата за неоснователна. Съдът правилно е приел, че обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ следва да се приемат не като лимитативно изброени, а да се обсъдят всички релевантни факти, относими към принудителната мярка. Съдът правилно е отчел факта, че живее повече от 28 години в България и няма връзки с държавата по произход. Позовава се и на чл. 6 АПК.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. С. Иванов, Адвокатска колегия, гр. Плевен.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Органът правилно е установил фактите като очевиден е стремежът на чуждия гражданин да злоупотребява с процесуални права с цел продължаване на престоя си в страната. Доколкото не разполага с документ за самоличност и не предприема действия, за да узакони престоя си мярката е и пропорционална.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Г. Хадже (G. Hadge), [дата на раждане], [гражданство], ЛНЧ [номер], влиза с 90-дневна туристическа виза в страната на 17.07.1990 г. Получава нова виза, а през 1991 г. изтича срокът на валидност на иранския му паспорт. Нов паспорт не му е издаван поради необходимостта да се върне в Иран, за да отслужи задължителна военна служба.

1. През 1978 г. семейството на г-н Хадже се премества в Кувейт, но след превземането на Кувейт от Ирак по време на войната в персийския залив (1990 – 1991 г.) е принудено да се върне в Иран. Бащата на г-н Хадже е починал през 1990 г., майка му – през 2000 г., едната му сестра е починала през 1990 г., другата през 2016 г., третата е омъжена и живее в Кувейт, а четвъртата е омъжена и живее в Иран.

1. На 05.07.2001 г. с Решение № 4153 председателят на Агенцията за бежанците отказва предоставянето на статут на бежанец на г-н Хадже.

1. На 05.02.2002 г. с Решение № 1000, постановено по административно дело № 7345/2001 г., Върховният административен съд отхвърля жалбата на г-н Хадже срещу Решение № 4153.

1. На 02.07.2002 г., с Решение № 6433, постановено по административно дело № 2086/2002 г., Върховният административен съд оставя в сила Решение № 1000.

1. На 15.08.2007 г., с Решение №УП-95, интервюиращ орган в Държавната агенция за чужденците отхвърля молбата на г-н Хадже за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут.

1. На 28.09.2007 г., с Решение № 322, постановено по административно дело № 3731/2007 г., Административен съд, София град отхвърля жалбата на г-н Хадже срещу Решение №УП-95.

1. На 23.03.2018 г. г-н Хадже е уведомен за започнало производство по издаване на принудителна административна мярка "връщане до страна на произход" и с него е проведено интервю.

1. На 28.03.2018 г. г-н Хадже представя нотариално заверена декларация от български гражданин за осигурено жилище и издръжка на адрес [населено място], [адрес].

1. На 12.04.2018 г., с Предложение № 14998, началникът на сектор "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, предлага на директора на дирекцията на г-н Хадже да бъде приложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход".

1. На 12.04.2018 г., със Заповед № 365 з-1417, директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Варна, на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ прилага на г-н Хадже принудителна административна мярка "връщане до страна на произход".

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и при спазване на административно производствените правила, но в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК във вр. с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Органът не е изложил мотиви досежно обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Съдът приема, че доказателствата по делото противоречат на мотивите на органа, че г-н Хадже не е прекъснал връзките си със страната по произход, тъй като роднините му са починали, а сестра му живее в Кувейт. Органът не е изследвал факти от личния живот на чуждия гражданин, а той пребивава в страната повече от 28 години, с което органът е нарушил чл. 35 АПК.

Съдът приема, че мярката не е съобразена и с изискването на чл. 6 АПК, поради което не съответства и на целта на закона.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Изводът на съда е правилен.

Доводите на касатора за твърдяния порок на обжалваното решение неправилност поради противоречие с материалния закон са свързани с преценката на съда относно чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и чл. 59, ал. 2 АПК.

Безспорно е, че всеки индивидуален административен акт следва да съдържа фактически и правни основания – чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Безспорно е също, че съгласно Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на Върховния съд мотивите на индивидуалния административен акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт. Видно от мотивите на оспорената заповед органът за издаването й се е позовал на Предложение № 14998 от 12.04.2018 г. По този начин органът е инкорпорирал в мотивите на своя акт и изложените фактически основания в предложението. С оглед на това от формална страна оспорената заповед съдържа фактически основания.

Първоинстанционният съд, за да формира извод, че е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК приема, не че изобщо липсват мотиви, а че липсват мотиви досежно личния живот на чуждия гражданин, който пребивава в страната повече от 28 години. С оглед на това в случая не е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като от формална страна актът има изложени фактически основания, а е налице материална незаконосъобразност на акта, защото изложените фактически основания не съответстват на направените от органа изводи - органът е постановил акта си, без да изясни релевантни факти и обстоятелства, с което е нарушил чл. 35 АПК.

Изводът на съда досежно нарушението на чл. 35 АПК във вр. с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ е правилен.

По делото е безспорно, че г-н Хадже е незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държа. С оглед на това той, по принцип, може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, тъй като с приключване на съдебното обжалване на отказа да му бъде предоставена международна закрила или убежище престава да има право на пребиваване на територията на страната, предоставено му за целите на търсената закрила, а няма данни, на каквото и да е друго основание, да притежава право на пребиваване.

Безспорно е също, както сочи и касаторът, че няма правна норма, която да гарантира на всеки един гражданин на друга държава право на пребиваване в страната. Именно поради това и няма процесуално средство, чрез което да се гарантира защитата на това право. Но както обосновано сочи съдът разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ задължава административния орган, при прилагане на принудителната мярка, в т. ч. и на принудителната мярка "връщане", да отчита всички релевантни за индивидуалната преценка факти и обстоятелства като спазва принципите на пропорционалност и ефективност.

Видно от доказателствата по делото г-н Хадже пребивава в България от 1990 г. Не се спори, че за този период – повече от 28 години, той не се е връщал в страната си по произход, както и че повечето от роднините му от близкия семеен кръг са починали, като единствените му живи роднини - две сестри, са семейни като едната живее в Кувейт, а другата в Иран. Именно с оглед на тези, установени от самия орган факти, съдът приема за несъответен извода на органа, че г-н Хадже не е прекъсвал своите семейни, културни и социални връзки със страната по произход. Следва да се посочи, че обективно майката на г-н Хадже не би могла да живее в Иран, както приема органът, тъй като както самият орган сочи, тя е починала 2000 г., т. е. преди 18 години, както и не би могъл да поддържа с нея връзка по телефона. Фактът, че едната му сестра живее в Иран сам по себе си не води до извод за непрекъснати връзки с държавата по произход в контекста на периода, през който пребивава в страната – повече от 28 години.

Както правилно сочи и съдът, органът не е обсъдил релевантните за личния живот на г-н Хадже факти и обстоятелства индиции, за които се съдържат в проведеното с него на 23.03.2018 г. интервю. С оглед на това оспорената заповед е издадена без органът да е преценил налице ли са факти и обстоятелства, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) на г-н Хадже. Правото на личен живот е гарантирано от конвенцията право, което органът е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право, и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Нито една от сочените хипотези в случая органът не твърди, че е налице.

Наред с горното следва да се посочи, че г-н Хадже не притежава валиден национален документ за самоличност, което обективно прави приложената принудителна мярка фактически неизпълнима и я лишава от смисъл.

Видно от горното изводът на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед е правилен. Доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни, поради което обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд