Решение № 148 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 852/2014 г.

Решение № 148 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 852/2014 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. П. П. М. чрез пълномощника си адв. Ст. Ч. е обжалвал въззивното решение на Окръжния съд [населено място] № 436 от 22.11.2013 г. по гр. д. № 1338/2013 г., с което е обезсилено решението на Старозагорския районен съд № 673 от 28.05.2013 г. по гр. д. № 1850/2011 г. и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Ответникът К. Д. К. е подал писмен отговор, в който изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Същото становище изразяват и ответниците М. Н. С., В. К. К. и Д. Д. В. Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество по реда на чл. 288 ГПК по правния въпрос за правомощията на въззивния съд, когато дава нова правна квалификация на иска поради констатирано противоречие с ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК. С обжалваното въззивно решение Старозагорският окръжен съд е приел, че районният съд неправилно е определил правното основание на предявените искове по чл. 72 от ЗС . Мотивите за този извод са, че в исковата молба са въведени твърдения за вложени от ищеца средства в строителството на сградата, по силата на прехвърлено му право на строеж/погасено по давност/ от строителя [фирма], на който е била учредена суперфиция от собствениците на имота като се претендира левовата равностойност на 13.410 % от общата стойност на извършените в имота на ответниците строително - монтажни работи, с които се е увеличила стойността на имота. Районен съд е изложил съображения по обстоятелства, каквито не са били включени в исковата молба - че ищецът бил добросъвестен владелец, извършил подобрения, за които собственикът знаел, вземането по което станало изискуемо от момента на прекъсване на владението или най - късно в деня, когато владението било смутено. Въз основа на изложените в поправената искова молба обстоятелства и формулирания петитум, въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и е обезсилил първоинстанционното решение като недопустимо, защото искът е разгледан на непредявено основание. Решението е постановено в нарушение закона и на процесуалните правила. С ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК т. 1 е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства . От това тълкуване следва, че квалификацията на иска е част от решаващата дейност на съда и когато приеме, че правното основание на иска е различно от определеното от районния съд, въззивният съд не следва да обезсилва първоинстанционното решение, а да реши делото по същество като при неточен доклад, даде указания на страните да ангажират необходимите доказателства. По въпроса за разграничението между дадена неправилна квалификация на иска и разглеждане на непредявен иск ВКС се е произнесъл и с решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на ВКС, IV г. о., в тълкувателната част на което е прието, че в случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. С оглед на изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на закона и процесуалните правила. Иск за парично вземане, основаващ се на разместване на блага поради извършени подобрения в чужд недвижим имот, се основава на основния принцип в правото за недопустимост на неоснователното обогатяване, но може да бъде предявен на различни основания в зависимост от това дали подобренията са извършени от владелец или държател. Разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС се отнасят до правата на добросъвестния владелец и приравнения на него недобросъвестен владелец. Държателят, който е извършил подобрения в чужд имот може да претендира обезщетение по реда на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. След като правната квалификация на иска се определя от съда, ищецът не е длъжен да посочва в какво качество е извършил подобренията, необходимо е да изложи обстоятелствата, при които е станало неоправданото разместване на блага. Така в решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, I г. о. и цитираните в него други решения също по чл. 290 ГПК се приема, че ако по делото е установено, че ищецът не е извършил претендираните подобрения като добросъвестен владелец, както е поддържал, то следва да се разгледа искът за заплащането им като обикновен подобрител на чужд имот . С оглед на изложеното въззивният съд незаконосъобразно е приел, че поради липса на изрично позоваване от ищеца в исковата молба, че е имал качеството на добросъвестен владелец, искът не следва да се разглежда на основание чл. 72 ЗС. В нарушение на процесуалните правила е и изводът на съда, че е разгледан непредявен иск, което води до недопустимост на постановеното решение. По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Старозагорския окръжен съд. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение